С Харалан Александров разговаря Мила Гешакова:

- Българите се преживяваме като нещастници, показа проучване. Дали заради кризата, дали защото у нас проспериращите са малко, а оцеляващите много, или защото имаме свръхочаквания от държавата, г-н Александров?

- Проблемът не е в това, че проспериращите са малко, а в това как се постига просперитет. Злоупотребата с власт, с която много често е свързан социалният успех в България, създава усещане за несправедлив и изцяло абсурден социален свят, което прави хората нещастни.

Това е възможно, защото продължаваме да поддържаме културата на зависимост, в която сме отглеждани и възпитавани. Тя предполага особена форма на аморално живеене, при която овластените са освободени от задължението да спазват общоприетите норми, а останалите - от задължението да им държат сметка за това. Тази конструкция на отношения е очевидно провалена, но тъй като патриархалната култура не предлага по-жизнени модели на отношения, цари повсеместно усещане за безпътица и упадък. Така успяваме да се наредим сред най-нещастните общества, макар далеч да не сме сред най-бедните. Това е впечатляващо постижение, но не е повод за гордост.

- Освен радост, че сме част от Европа, членството в ЕС май ни създава и комплекси. Сравнявайки се с развитите, хулим държавата, а и онези, които я управляват, се изпускат по наш адрес. Защо?

- Защото присъединяването ни към ЕС бе извършено формално, а същинската културна трансформация тепърва предстои, ако изобщо се случи. По всичко си личи, че ще се съпротивляваме със зъби и нокти на промяната от позициите на патриархалния културен код на нашата общност, дълбоко чужд на либералните ценности.

Където и да погледнеш, виждаш този конфликт между външния натиск за промяна и патриархалната сърцевина на културата, например в напрежението между модернизираното по европейски образец законодателство и социалната практика. Добронамереният опит на държавата да интервенира в практиката на родителстване чрез новия закон за детето например се натъкна на яростен отпор от патриархалния истаблишмънт, според който родителите имат неприкосновени природни права върху децата и тяхното отглеждане.

Подобни са и съпротивите срещу реформаторския закон за образованието, който в момента е в парламента. Тоест цивилизационното усилие България да бъде приближена към развитите страни поне на нормативно ниво води не толкова до комплекс, колкото до тежка фрустрация - откриваме, че европейските блага са доста по-оскъдни, отколкото очаквахме, при това вървят в пакет с определени изисквания, на които не сме готови да отговорим.

- Често избираме лидери, за да поправят нещата, но бързо се разочароваме. Не се ли изживяваме като нещастници, защото управниците ни пречат да вземем живота си в ръце?

- Ние затова избираме такива управници, за да не се налага да си вземем живота в ръце, да поемем лидерството върху себе си. Точно това е културата на зависимост и заучена безпомощност. Когато хората станат лидери на самите себе си, ще спрат да се изживяват като заложници на управниците.

Повсеместното инфантилизиране, отчайващата незрялост и дезориентираност на българите е това, което издига политическата власт в култ и я натоварва с неспецифични задачи. На практика на политически лидери им се налага да носят свръхотговорност за безброй провалени съдби поради зле свършена родителска работа, поради некомпетентно учителстване и провал на авторитетите на много по-ниско ниво.

- По-добро ли ни е лидерството сега?

- Политическото лидерство не може драматично да надскочи културата, в която функционира, но поне стана по-активно и малко по-отговорно. Преди няколко седмици лидерството на Борисов премина успешно голямата проверка с казуса "Белене". Той взе трудно решение, за което вероятно ще плати политическа цена, наместо да натовари нацията с плащане на безумната цена от 25 млрд. лева за този грандомански проект. Иска се мъжество за такова решение и премиерът заслужава похвала.

- Изненадва ли ви, че за разлика от своите предшественици Борисов задържа висок рейтинг вече трета година? Как го постига?

- От една страна, чрез директната комуникация. Например отива и казва на металурзите: "Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме", и това работи, харесва се на простите хора, които са мнозинство, макар че предизвиква потрес сред образованите. Но в крайна сметка лидерите трябва да бъдат оценявани по делата, а не по говоренето и затова трябва да се следи какво прави правителството. Ако се абстрахираме от простотиите на Борисов, ще видим, че правителството се опитва да прави добри неща и донякъде успява.

- Едни критикуват Борисов, че сменя министрите си като носни кърпи, други го хвалят, че щом види негатив, веднага иска оставка. Принципът проба -грешка не издава ли несигурност?

- Издава отчайваща липса на подготвени хора, но кадровата катастрофа в България е повсеместна тъкмо поради културата на имитация и безотговорност. Налага се хората, включително министрите, да се учат в движение, това е положението. Нашата роля е да ги подкрепяме и критикуваме, когато е необходимо, а не да ги презираме.

- Проба-грешка обаче е и принцип на всеки наш избор. Цяло чудо е да видим някой да се задържи на върха за втори мандат. Защо?

- Ученето чрез проба и грешка е неизбежно, когато си изправен пред напълно нова ситуаци, за която няма готов алгоритъм. Щат-не щат, политиците разчитат на интуицията си и, разбира се, грешат, важното е да се учат от грешките си.

- На какво се научи Борисов?

- Научи се на известна смиреност, макар че има още много да се желае в това отношение. Научи се да се вслушва в интуицията си и в здравия си разум на човек, расъл на улицата, да не се доверява лесно на външни авторитети. Изглежда, е развил онази особена, бих казал травматична, чувствителност за привидностите на живота, която наричат streetwise - мъдростта на улицата. Колкото и да дудне по адрес на нефелния човешки материал, при него идентификацията с обикновените хора е по-силна, отколкото при всеки от предшествениците му, а това е минималното условие за добро лидерство.

Сърди им се, хока ги, но по един първичен начин се чувства свързан с тях, те го знаят и затова му прощават арогантността и неуспехите. Колкото повече Борисов узрява и осъзнава, че успешното лидерство в български условия изисква себепохарчване, толкова повече излъчва умора.

И как не, като цялата ни култура функционира инфантилно! Вземете новопостроената магистрала до Бургас - нагънала се и станала на бабуни поради тежките зимни условия! И върховният авторитет в държавата трябва да мине през бабуните и да ги оглади като един морален валяк, защото на строителите, видите ли, не им хрумнало да направят трасето качествено, че да издържа на сняг и на дъжд.

Или провалът в Катар - две министерства не са в състояние едно събитие да организират като хората, а министри се оправдават и обвиняват един друг като ученици, хванати да пушат в тоалетната. И трябва да дойде строгият баща и да отсъди кой крив и кой прав. Така с аргументи като "Падна сняг и ни се разтури работата" или "Той е виновен, не бях аз" прехвърляме цялата отговорност на главатарите, после се оттегляме и гледаме как се провалят.

В толкова незряла среда лидерите се чувстват все по-самотни и обречени. Ако приемем, че Борисов търпи морално развитие, колкото по-голяма зрялост постигне, толкова по-далечен и чужд ще бъде за инфантилната тълпа. И толкова по-вероятно е подкрепата за него да се свие и да бъде наказан затова, че се е развил.

- Как ще приключи лидерската битка между Георги Първанов и Сергей Станишев?

- Амбицията на Първанов да си върне лидерството в БСП може да има разрушителни последици за партията. Но това има все по-малко значение. Аз се уморих да чакам БСП, наследник на терористичната организация БКП, да еволюира в модерна социалдемократическа или социаллиберална партия. Явно нещо блокира развитието на тази организация. А това е жалко, защото страната отчаяно се нуждае от смислена лява политика. В крайна сметка развоят на лидерския конфликт ще зависи от зрелостта на партийните организации и на делегатите, които те излъчат на конгреса.

- Каква политическа роля би могла да изиграе Меглена Кунева в бъдеще и какъв лидерски модел може да донесе тя?

- Тя е културен и шлифован човек, дялан камък, както се казва. Отлично функционира в подредена и предсказуема среда, каквато е брюкселската администрация. Предстои да видим как ще се справи в дезорганизирана среда с висока турбулентност като българската.

- Социолози твърдят, че на вота през 2013 г. ГЕРБ пак ще е първа сила, но ще е принудена да се коалира. Само че коалициите не са ни сила, не мислите ли?

- Досега коалициите бяха белязани с размиване на отговорността, възход на олигархиите и упадък на обществото. Време е да се научим да формираме принципни, а не конюнктурни съюзи.

Коалиционното предизвикателство пред ГЕРБ ще бъде как да направи тактически компромиси със своите интереси, за да запази стратегическата посока на развитие, а не обратното.

- Кога излизаме от черната дупка на прехода? И кога българинът ще се почувства по-щастлив?

- Когато разшири периметъра, с който се ангажира лично, и поеме авторството върху промените в своя живот. Това означава да се напусне режимът на оцеляване чрез свиване и дезангажиране.

- Случва ли се вече?

- Започва плахо да се случва. Хората постепенно си връщат контрола върху непосредственото обкръжение, като предявяват информирани изисквания към местното управление.

Там, където гражданската активност е освободена, се появяват добри кметове и работещи общински съвети, селищата започват да се преобразяват и това се вижда. Сега е важно националното правителство да се научи да партнира на доброто местно лидерство и да го подкрепя не само на партиен принцип. По света наричат това екологично лидерство - способността да разпознаваш и насърчаваш здравите тенденции в системата и да учиш от опита.

Само така ще бъдем в състояние да намерим наши, български решения на проблемите на живота и да заемем по-достойно място в Европейския съюз. /24chasa.bg