Преди две години в резултат на кампания за обуздаване на журналистическо непокорство пред властта и като размахване на пръст за сплашване и подчиняване на цялата гилдия вътрешният министър Румен Петков бръкна в секретните архиви на службата си и размаха няколко досиета. Сред тях бе и моето – като на човек, който в продължение на шест години бе имал връзки със специалните служби на България. Вдигна се грандиозен шум. СДС и ДСБ се люшнаха по гребена на вълната и обявиха бойкот на предаването „Здравей, България”. Проявеният характер – не мога да не го призная – на изпълнителната директорка на Нова телевизия Силва Зурлева и напълно неконюнктурния жест на Бойко Борисов, който отмени командировка, за да ми гостува, направиха така, че предаването не само оцеля, но и стана още по-силно.

По онова време много говорих. Не знам дали е имало особен смисъл, защото съвременните поколения гледат на проблема за съпричастността към бившите служби като на някаква особена атракция. Много трудно е да се обясни какво представлява усещането за кауза, когато си мислиш, че правиш нещо за страната си и си въобразяваш, че държавата е зад гърба ти – че няма да те предаде поне тя. Истината се оказа съвсем различна. Полето на специалните служби отдавна се превърна в територия за спекулации и изнудване. „Добри” и „лоши”, „бившите са лоши, а сегашните – добри”, „всички са лоши” – така започна новото деление в обществото ни на хора от първа категория, които са с чист произход и на други, които са имали нещо общо със службите. Те се превърнаха в категорията за отхвърляне и политическо заклеймяване.

Пиша това, защото днес комисията по досиетата извади поредната порция от архивни документи. Този път имената са на журналисти. Встрани от „сензацията”, става дума за талантливи и трудолюбиви колеги. Хора, които с поведението си в актуалния ден непрекъснато доказват, че тяхната професия е словото и перото. Страхувам се от две неща – че и върху тях ще бъде оказван натиск, но иначе част от тях могат да се изкушат и да се опитат да избягат от миналото, сякаш никога не се е случвало. Много политици и интелектуалци, чиито имена вече бяха оповестявани при други проверки, се направиха на изненадани. Сякаш службите за сигурност никога не са се опирали на сътрудници, а досиетата са някаква огромна манипулация на записване на псевдоними без знанието на официалните имена. Хората, чиито имена се съобщават, имат особена мисия. Те трябва да пазят двойна чест. Тази на професията и на името си, но и онази – да направят избора за принадлежност към системата за сигурност на страната си. Срамно би било, ако започне бягство в различни посоки на обясненията заради оцеляването. Погрешната политическа концепция за сигурност на предишната държава не означава, че не е имало патриотизъм и себеотрицание. Сигурността е приемственост на мотивите да се работи за една страна.

Друг е въпросът за прозорливостта дали някой ден подобна дейност няма да се обърне срещу онези, които са я упражнявали. Аз нямах тази прозорливост. Истина е, че исках да извървя пътя към българското разузнаване от най-ниското възможно стъпало и да се реализирам „без връзки”. Предполагам, че и за много от другите колеги обстоятелствата са били сходни. Ние не можем да се гордеем, заради това, че енергията ни е била употребена за конюнктурна кауза. Но можем – ако ги споделяме, да се гордеем с мотивите си – патриотизъм и смелост. Затова на всички, които сега сигурно са притеснени, защото не знаят дали поредната идеологическа вълна на „апартейд” няма да ги изхвърли, пак искам да кажа – горе главите! Днешните зависимости са съвсем различни от внушението, че бившите служби контролират своите сътрудници.

Нищо подобно. За да си полезен на сигурността, ти трябва да си вътрешно независим и да умееш да мислиш. Конюнктурата има свойството да отминава. Бойкотът на СДС и ДСБ срещу „Здравей, България” тихомълком бе отминал и при мен гостуваха всички десни лидери. Времето направи така, че човекът, който отмени командировката си и дойде пръв, сега е премиер, защото беше последователен в убежденията си. Времето показа също, че натискът на олигархията срещу медиите е далеч по-страшна зависимост, отколкото опита на всесилен министър да отстрани неудобен журналист. Но времето показва и друго – колкото по-бита е свободата на словото, толкова по-силна става тя. Някой ден много хора ще се срамуват заради новото противопоставяне и апартейда в страната. Лошото е, че много талантливи хора ще трябва да заплатят с нерви цената на благополучието на новите предатели на България – неграмотни, хищни, щастливи от обстоятелството, че са „висшата политическа раса” на така разбираната от тях демокрация.
Георги Коритаров/koritarovonline.hostzi.com