Когато стане напечено, напред излизат печените пичове, казват американците. В книгите по история ще срещнете същото съждение, изразено горе-долу така: “В моменти на опасност големите нации извеждат напред големи лидери.” *

Така ли бе през 2011 г.? Роди ли голямата криза - и по света, и у нас - големи лидери?

Може би по-важно е да видим какво се случва тогава, когато големи кризи не раждат големи лидери. След Първата световна война например големи лидери в Европа няма. Резултатът е Втората световна война. В САЩ голям лидер има - Рузвелт - и Америка става най-могъщата страна в историята на света.

Без големи лидери Европа нямаше да преживее Втората световна война. Те обаче се появиха: Чърчил например - отказал да предаде на Хитлер последната крепост на свободата Великобритания; или Дьо Гол, отказал да се примири с положението Франция да е пуделът на нацистка Германия. След войната французинът Шуман и германецът Аденауер се разбират, за да няма повече войни, да поставят началото на Европейския съюз.

Доброто лидерство на американеца Роналд Рейгън и англичанката Маргарет Тачър сломи комунизма в Европа и освен това спаси Стария континент от брожения и войни след края на СССР. В последвалия калабалък германецът Хелмут Кол пък постигна немислимото - обединението на Германия.

Спасяването на Европа всеки път се дължи на големи национални водачи; а всеки път, когато тя потъва в мрак, това се дължи на липсата на такива.

Днес Европа е в опасност, но големи лидери няма. От великите исторически фигури жива е само Маргарет Тачър, но на нея никой не дава думата. Напротив, англичаните обсъждат подробностите около нейното бъдещо погребение. В континентална Европа пък години наред тона задаваха клоуни и откровени мошеници като Жак Ширак (наскоро осъден), Силвио Берлускони (подсъдим) и Георгиос Папандреу, който еднолично срина доверието в европейската финансова система, когато вместо да си стегне държавата, заплаши останалите членове на ЕС с референдум.

По принцип Европейският съюз си има ръководни органи - парламент, комисия, отскоро и президент - и те бяха длъжни да се запретнат, за да изведат Европа от кризата. Когато обаче дойде решителният момент, лъсна истината. Това не са лидери, а дребни чиновници, които, макар да могат да стоят отпред, когато няма проблеми (и да определят дължината и кривината на европейската краставица), се парализират напълно, когато проблеми има. При това положение търсенето на решения се върна там, където им е мястото - в националните държави. Където обаче всичко отново потъна в популизъм и нерешителност.

Дефицитът на лидерство в най-закъсалите страни е толкова голям, че в тях политическата система изобщо не успя да изведе напред някоя спасителна за нацията фигура. И в Гърция, и в Италия политическите лидери (избрани от народа) бяха заменени от “технократи”, т. е. неизбрани от никого чиновници, наложени от ЕС. Само в Испания демократичната процедура бе спазена и народът избра нов, реформаторски настроен (засега) премиер.

Щом премиери биват назначавани отвън, това значи, че властта е напуснала съответните държави и е отишла другаде. В чии ръце обаче? В ръцете на Ангела Меркел и Никола Саркози, лидерите на най-големите държави - Германия и Франция. Това не би било зле, ако двамата знаеха какво правят.

Не такъв е случаят обаче, както се вижда от поредицата провали, съпътствали различни техни спасителни планове от последните две години. Дори сглобената от тях коалиция на 26 страни, обещаващи финансова дисциплина, макар да изглеждаше що-годе убедително по време на раждането си, вече започна да се пропуква. Ако еврото оцелее, ще бъде не с гръм, а с хленч - подобаващо на сегашния исторически дефицит на лидерство в Европа.

В други исторически периоди при подобни ситуации спасителното лидерство е идвало отвън - от Англия (Чърчил, Тачър) или от Америка (Рузвелт, Рейгън). Днес това не е така. Британският премиер Дейвид Камерън по най-аматьорски начин се скара с останалите страни членки на ЕС точно в момента, в който трябваше да поведе цялата система в разумна посока. Американският президент Барак Обама пък продължи, по обичайния си провинциален начин да се занимава с всичко друго, но не и със спасяването на западната цивилизация.

Оставени да се лашкат без предводители в бурните води на кризата, европейците стигнаха дотам, да се молят за помощ на лидерите на Третия свят - Русия, Китай, Бразилия. Може да стане чудо и Дилма Русеф да се окаже спасителят на Европа, но шансовете това да се случи клонят към нула.

В България сме свикнали, че добрите примери ни подминават, а лошите са заразителни. Затова не е учудващо в каква ситуация се намираме в момента откъм национално лидерство.

След две години суетене правителството най-сетне не само разбра, но и обяви, че е разбрало елементарното - че колкото повече пари наливаш в нереформирани сектори, толкова повече проблеми създаваш. Премиерът и неговите министри се заклеха, че започват да правят реформи едновременно и навсякъде - дори в МВР, свещената крава на властта.

Нима разумът ще надделее над боязливата природа на правителството на ГЕРБ? - се запитахме и зачакахме да видим. И видяхме. Пенсионната реформа е отново обезсилена, образователната - спряна, здравната - отложена за след края на света (по маите), административната - незапочната, полицейската - подмината, съдебната - върната назад с години. На фона на болна Европа боязливостта на правителството на България отново (и отново, и отново) надделява над здравия разум.

Управленският страх не само разсипва страната, но и подкопава шансовете на самия ГЕРБ на идните избори. Няма никаква причина да не се правят нещата, които трябва да бъдат направени. Очевидно обаче страхливият политик не може да стане смел единствено поради аргументите на разума.

Има - много, много рядко - ситуации, в които самите народи компенсират липсата на лидери. Това правят например англичаните. Оставени без лидерство от страна на премиера си, в последно време те сами ръководят себе си. Британският паунд мачка еврото, където го срещне, икономиката тръгна да расте, вътрешното потребление счупи всички рекорди, бизнесът и гражданите споделят оптимизъм за бъдещето на страната.

Когато в Англия стана напечено, напред излязоха печените пичове - самите англичани. Това обаче не може да компенсира основния проблем както в Европа, така и у нас - дефицита на лидерство. Запълването на този вакуум - това е основната задача за 2012-а.
Евгений Дайнов /в-к "Труд"

* Свободен превод от “When the going gets tough, the tough get going”- бел. авт.