"Форин Афеърс": Байдън е напът да връчи на Китай победата в новата студена война

Избрано 15.04.2024 09:54 Снимка: ДНЕС+

"Форин Афеърс": Байдън е напът да връчи на Китай победата в новата студена война

Случва се на фона на провалите на САЩ в Афганистан, Украйна и Близкия Изток

Няма заместител на победата: Съперничеството на Америка с Китай трябва да бъде спечелено, а не управлявано

По време на мандата си, белязан от неуспехите във възпирането – Афганистан, Украйна и Близкия Изток – администрацията на Байдън запази политиката си спрямо Китай като относително светъл лъч. Администрацията заздрави отношенията с американските съюзници в Азия, ограничи китайския достъп до важни американски технологии и засили нагласите за съревнование и в двете партии. Но администрацията пропиля тези първоначални предимства, попадайки в познатия капан: даде приоритет на краткосрочното размразяване на отношенията с китайските лидери за сметка на дългосрочната победа над тяхната злонамерена стратегия. Политиката на екипа на Байдън на „менажиране на съперничеството“ с Пекин рискува да се засилят процесите за сметка на резултатите, двустранната стабилност за сметка на глобалната сигурност, и дипломатическите инициативи, които целят сътрудничество, но предизвикват единствено самодоволство.

Съединените щати не трябва да менажират съперничеството с Китай. Трябва да го спечелят. Китай преследва множество глобални инициативи, имащи за цел да дезинтегрират Запада и да въведат антидемократичен ред. Той подкрепя експанзионистките диктатури на Русия, Иран, Северна Корея и Венецуела. Той увеличи повече от два пъти ядрения си арсенал от 2020 г. насам и изгражда конвенционалните си военни сили по-бързо от всяка друга държава след Втората световна война. Тези действия показват, че Китай не се стреми към паритет. Америка също не трябва да го прави.
Как трябва да изглежда победата? Китайските комунистически лидери трябва да се откажат от опитите си да надделеят в горещ или студен конфликт със Съединените щати и техните приятели, а китайският народ – от управляващите елити до обикновените хора – да намери вдъхновение за опитване на нови модели на развитие и управление, които не се основават на репресии у дома и на компулсивна враждебност в чужбина.

В допълнение към изясняването на крайната си цел, Съединените щати трябва да приемат, че постигането ѝ ще изисква по-сериозна фрикция в отношенията САЩ-Китай. Вашингтон трябва да възприеме реторика и политика, които могат да се усещат като неудобно конфронтационни, но реално са необходими, за да се установят отново границите, които Пекин и неговите помощници нарушават. Това означава да се наложи цена на китайския лидер Си Дзинпин за неговата политика на покровителстване на глобалния хаос. Това означава да се говори открито за начина, по който Китай засяга интересите на САЩ. Означава бързо повишаване на отбранителните способности на САЩ, така че да се постигне недвусмислено качествено преимущество пред Пекин. Означава отрязване на китайския достъп до западни технологии и осуетяване на усилията на Си да превърне богатството на страната си във военна сила. И означава преследване на интензивна дипломация с Пекин само от позиция на американската сила, както я възприемат и Вашингтон, и Пекин.

Никоя държава не би трябвало да се стреми да започне нова студена война. Но китайските лидери вече водят студена война срещу Съединените щати. Вместо да отрича съществуването на тази схватка, Вашингтон трябва да я присвои и да я спечели.
Темперираните изявления, заблуждаващи, че няма студена война, по перверзен начин водят към гореща война. Те дават на американския народ сигнал за самодоволство, а на китайските лидери – за помирение. Подобно на оригиналната Студена война, новата студена война няма да бъде спечелена с половинчати мерки или срамежлива реторика. Победата изисква открито да се заяви, че тоталитарен режим, който извършва геноцид, подхранва конфликти и заплашва с война, никога не може да бъде надежден партньор. Подобно на дискредитираните политики на сдържане, прилагани от Вашингтон през 1970-те години за справяне със Съветския съюз, сегашният подход ще пожъне слабо сътрудничество с китайските лидери, като същевременно ще засили тяхното убеждение, че могат безнаказано да дестабилизират света.

Новата основна линия на Байдън

Китайската политика на администрацията отначало беше обещаваща. Президентът Джо Байдън запази тарифите, които Доналд Тръмп беше наложил върху китайския експорт в отговор на безпардонната кражба на американска интелектуална собственост. Тя поднови, с някои поправки, изпълнителните разпоредби, издадени от Тръмп, за ограничаване на инвестициите в определени компании, свързани с китайската армия и за блокиране на вноса на китайски технологии, оценени като заплаха за националната сигурност. В особено важна крачка през октомври 2022 г. Байдън значително разшири контрола, извършван от администрацията на Тръмп, върху износа на високотехнологични полупроводници и оборудването за тяхното производство, забавяйки плановете на Пекин да доминира в производството на модерни микрочипове. Из цяла Азия дипломатите на Байдън обединиха дългогодишни съюзници и нови партньори в близки отношения. Те организираха първите срещи на върха на Четиристранния диалог за сигурността, събирайи заедно лидерите на Австралия, Индия, Япония и Съединените щати и свикаха тристранни срещи на най-високо ниво с лидерите на Япония и Южна Корея. Байдън също така разкри AUKUS – отбранителен пакт между Австралия, Обединеното Кралство и Съединените щати.

Както се оказа обаче, агресията дойде от противоположната посока, от Европа. По-малко от три седмици преди нахлуването в Украйна, руският президент Владимир Путин подписа „неограничен“ пакт за сигурност със Си в Пекин. В предпазлива стъпка след инвазията Байдън очерта червена линия, предупреждавайки Си във видео разговор, че САЩ ще наложат помитащи санкции, ако Китай окаже „материална подкрепа“ на Москва. Въпреки това Си намери купища начини да подкрепя руската военна машина, изпращайки полупроводници, дронове, барут и други стоки. Китай достави на Москва и крайно необходимите ѝ пари, в замяна на огромни пратки руски нефт. Китайските власти, според Държавния департамент на Съединените щати, са похарчили повече пари за проруска пропаганда по цял свят, отколкото е похарчила самата Русия.

Пекин също така започна още по-близка координация с Иран и Северна Корея, при все че тези режими изпращаха оръжие, за да помогнат на Москва да води война в Европа. Вашингтон обаче възприе разделни политики – едновременно съпротива срещу Русия, успокояване на Иран, възпиране на Северна Корея и преследване на съперничество и ангажираност с Китай – което доведе до нещо очевидно непоследователно. Действително, ситуацията, която Си прогнозира, когато Байдън дойде на власт, стана реалност: „Най-важната характеристика на света е, с една дума, „хаос“ и тази тенденция най-вероятно ще продължи“, каза Си на семинар на ръководството на комунистическата партия през януари 2021 година. Си даде да се разбере, че такова развитие е от полза за Китай. „Времената и тенденциите са на наша страна“, каза той и добави, „Като цяло възможностите са повече от предизвикателствата“. Към март 2023 г. Си показа, че вижда себе си не само като печеливш от световните сътресения, но и като един от техните архитекти. „В този момент се случват промени, каквито не сме виждали през последните 100 години“, каза той на Путин във видео разговор, подготвящ посещението му в Кремъл. „И ние сме тези, които движим промените заедно.“

Ако имаше назрял момент, в който на Пекин да бъде потърсена отговорност за подклаждането на хаос и в отговор на това да започне налагане на санкции над страната, това беше началото на 2023 година. Байдън, по необясними причини, направи обратното. На 1 февруари жителите на Монтана забелязаха голяма бяла сфера, движеща се на изток. Администрацията вече проследяваше китайския разузнавателен балон, но планираше да го остави да премине отгоре, без да известява обществеността. Под политически натиск Байдън разпореди свалянето на балона в момента, в който той достигне Атлантическия океан, а държавният секретар Антъни Блинкен в знак на протест срещу това проникване отложи планирано пътуване в Пекин. Публикациите в пресата предполагаха, че администрацията е запазила мълчание за балона, за да събере информация за него. Но тревожният модел на омаловажаване на обидите на Пекин се запази по-нататък и при други обстоятелства.

През юни 2023 г. в пресата изтече информация, разкриваща че Пекин, повтаряйки по забележителен начин Студената война, планира да изгради обединена военна тренировъчна база в Куба и вече е разработил съоръжения за разузнаване на сигнали там, насочени към Съединените щати. След заседание на Националния съвет за сигурност говорител нарече сигналите за шпионски обекти неточни, а представител на Белия дом в анонимно изявление ги омаловажи, казвайки, че китайците шпионират от Куба „не от сега“. Администрацията също така посрещна с вдигане на рамене новите доказателства, че Ковид 19 вероятно се е разпространил след изтичане при инцидент в китайска лаборатория. Ако вирусът, който доведе до смъртта на около 27 милиона души в цял свят, се окаже обработен по изкуствен път преди изпускането му, откритието би довело до повратна точка в човешката история, сравнима с появата на ядреното оръжие – ситуация, която вече призовава САЩ да поемат контрола и управлението на опасни биологични разработки в цял свят.

През пролетта на 2023 г., когато действията на Пекин станаха по-дръзки, Байдън инициира дипломатическа кампания, наречена от Белия дом „всички да запретнем ръкави“ – не за да наложи санкции на Пекин, а за да го поласкае с изпращането в Китай на петима американски служители на ниво кабинет в периода от май до август. Срещата на Блинкен със Си през юни символизираше динамиката. Докато Си седеше приятелски редом до милиардера Бил Гейтс само няколко дни по-рано, американският държавен секретар беше настанен встрани, когато Си говореше начело на масата в Голямата зала на народа. За първи път от години изглежда Си успя успешно да позиционира Съединените щати като молител в двустранните отношения.
Какво получиха Съединените щати в замяна на цялата тази дипломация? Администрацията на Байдън отчете между останалите ползи и обещание от Пекин да възстанови разговорите на ниво военни ръководители (които Пекин беше прекратил едностранно), нов диалог за отговорно използване на изкуствен интелект (технология, която Пекин вече е превърнал в оръжие срещу американския народ, разпространявайки фалшиви изображения и друга пропаганда в социалните мрежи) и уклончиво сътрудничество за спиране на потока от химически прекурсори, който подхранва кризата с фентанила в Съединените щати (химикали, които се доставят основно от китайски компании).

Всякакви съмнения, че Си е видял американската позиция като слаба, бяха разсеяни след клането на Хамас в Израел на 7 октомври. Пекин използва атаката, за да сервира безкрайна антиизраелска и антиамериканска пропаганда в Тик Ток, чиито алгоритми са обект на контрол от Китайската комунистическа партия. Китайски дипломати, както и руски такива, се срещнаха с лидерите на Хамас и предоставиха дипломатическо покритие на терористичната група, налагайки вето на резолюциите на Съвета за сигурност на ООН, които щяха да осъдят Хамас. И няма особени признаци Пекин да е направил каквото и да било, въпреки исканията на Вашингтон, за да помогне за ограничаване на атаките, извършвани от хутите върху търговски съдове и американски военни кораби в Червено море – атаки, извършвани от йеменска бунтовническа група, която използва ирански ракети, включително и такива, направени по китайска технология. (Китайските кораби, естествено, се ползват със свободно преминаване през зоната на смъртта).

Независимо дали Си действа опортюнистично или съобразно с велик план – а почти сигурно и двете – е ясно, че той вижда предимство в разпалването на кризи с надеждата да изтощи Съединените щати и техните съюзници. В отрезвяващо обръщение от Овалния кабинет в средата на октомври Байдън изглежда беше осъзнал тежестта на ситуацията. „Изправени сме пред преломен момент в историята – един от онези моменти, когато решенията, които взимаме днес, ще определят бъдещето през следващите десетилетия“, каза той. Но странно, направо провокативно, той пропусна да спомене Китай – главният спонсор на агресорите, които изброи в речта си: Иран, Северна Корея и Русия. С този пропуск Байдън даде паспорт на Пекин.

Шоу в стила на 70-те години

Настоящият момент има поразителна прилика със 70-те години на миналия век. Съветският съюз подкопаваше интересите на САЩ в цял свят – като не направи предупреждение за изненадващата атака на неговия съюзник Египет срещу Израел през 1973 година; като подпомагаше комунистите в Ангола, Португалия и Виетнам; като бързо увеличи ядрения си арсенал и инвестира мащабно в конвенционалната си военна готовност. Това бяха горчивите плодове на разведряването – набор от политики, предприети от президента Ричард Никсън и неговия топ съветник по външната политика Хенри Кисинджър, който остана и продължи този подход и при президента Джералд Форд. Чрез използването на натиск и стимулиране, както и чрез подценяване на идеологическите различия, Съединените щати се опитаха да вкарат руснаците в стабилното равновесие на глобална сила. По време на разведряването Вашингтон оряза военните разходи и пренебрегна нарушаването на човешките права от страна на Москва. Работещото предположение беше, че апетитът на Съветския съюз за дестабилизиращи действия в чужбина някак ще се самоограничи.

Но руснаците имаха своя идея за ползата от разведряването. Както забелязва историкът Джон Люис Гедис, Съюзът „може да е гледал на разведряването като на свой инструмент за предизвикване на самодоволство у Запада, докато те завършат изграждането на най-новите си средства за оказване на натиск – превръщането си в пълномащабен военен съперник на Съединените щати“. Никсън и Кисинджър мислеха, че разведряването ще гарантира помощта на Съветския съюз в справянето с кризите по цял свят и, както казва Гедис, „ще вплете СССР в мрежа от икономически отношения, което ще направи трудно, ако не и невъзможно, руснаците да предприемат бъдещи вредни за западните интереси действия“. Но тази политика се провали в постигането на целите си.

Президентът Джими Картър дойде на поста през 1977 г. с намерението да продължи разведряването, но политиката не проработи и за него. Опитът му да „разграничи“ съветските действия, които вредят на американските интереси, от сътрудничеството със СССР за контрол на оръжията в крайна сметка доведе до отстъпление и в двете категории. Съюзът стана по-агресивен глобално и предпазливият американски Конгрес, изгубвайки вяра в искреността на Москва, отказа да ратифицира SALT II – споразумението за контрол на оръжията, което екипът на Картър старателно беше договорил. Междувременно Збигнев Бжежински, съветникът на Картър по Национална сигурност, ставаше все по-скептичен по отношение на разведряването. Бжежински усети, че е настъпил повратен момент през 1978 г., след като СССР спонсорира хиляди кубински войници за провеждането на кървава революция в Африканския рог, подкрепяйки Етиопия във войната ѝ със Сомалия. Съветската инвазия в Афганистан на следващата година беше „последният пирон в ковчега“ на разговорите за контрол на оръжията, написа Бжежински в дневника си, както и на по-широката политика на разведряване.
По времето, когато президентът Роналд Рейгън влезе в Белия дом, през 1981 г., изобретението на Никсън и Кисинджър живееше сетните си дни. „Разведряването беше еднопосочна улица, която Съветският съюз използва за преследването на свои цели“, заяви категорично Рейгън на първата си пресконференция като президент, на практика погребвайки идеята.
Рейгън се опита не просто да управлява, а да спечели Студената война. С остро раздалечаване от предшествениците си, той говореше открито за природата на съветската заплаха, отчитайки че автократите често принуждават демокрациите да мълчат, като представят честността като форма на агресия. През 1987 г., когато Рейгън се готвеше да държи реч пред Берлинската стена, някои от съветниците му го молеха да премахне фраза, която смятаха за безпричинно провокативна. Той мъдро отхвърли предложението им и произнесе най-иконичното изречение за своето президентство: „Господин Горбачов, съборете тази стена.“

Война без дим

Вашингтон днес трябва да предприеме подобно поведение и да опита по-твърдо да разпространява достоверна информация в самия Китай, за да могат китайските граждани да общуват безопасно помежду си. Събарянето – или поне пробиването на дупки – във „Великата защитна стена“ на Китай трябва да стане основна цел в днешния подход на Вашингтон, както премахването на Берлинската стена беше за Рейгън.

Пекин води горчива информационна война срещу Съединените щати, които губят, въпреки естествените си предимства. Си и неговият вътрешен кръг вярват, че водят екзистенциална идеологическа кампания срещу Запада, както става ясно от думите на Си от официална публикация от 2014 година:
„Битката за „контрол на умовете“ се случва на бездимно бойно поле. Тя се случва в областта на идеологията. Този, който контролира това бойно поле, може да спечели сърцата. Те ще имат инициативата през цялото време на съревнованието и битката... Когато става дума за битка в областта на идеологията, нямаме никакво място за компромис или отстъпление. Ние трябва да постигнем пълна победа.“

Според Си интернет е „главното бойно поле“ в тази война без дим. През 2020 г. ученият Юан Пенг пише – преди да се появи официално под ново име като заместник министър на шпионската агенция на китайския премиер – също признавайки силата на контролирането на словото онлайн: „В ерата на интернет... вече не е важно кое е истина и кое е лъжа. Това, което е важно, е кой контролира силата на говоренето.“ 

Си наля милиарди долари за изграждане и овладяване на така наречените от него „външни механизми на говорене“, а други китайски лидери изрично посочиха платформи за кратко видео съдържание като Тик Ток за „мегафони“ на силата на говоренето. Те не се страхуват да използват тези мегафони. Според доклад от февруари 2024 г. от кабинета на директора на Националното разузнаване, Тик Ток акаунтите, управлявани от организации на китайската пропаганда, „се твърди, че са таргетирали кандидати и от двете политически партии по време на междинните избори в САЩ през 2022 година“.
В стремежа си да определя условията на глобалното говорене Китайската комунистическа партия иска от Съединените щати и останалия Запад най-вече тяхното мълчание – мълчание за нарушаването на човешките права в Китай, мълчание за неговата агресия срещу Тайван, и мълчание за най-дълбоките убеждения на самия Запад, които са в непримирим контраст с тези на партията. В този случай не е изненадващо, че толкова голяма част от стратегията на ККП за войната без дим е посветена на удавяне на речта, която не ѝ харесва – както във, така и извън Китай. Но това, което е истински провокативно, е американското мълчание – не откритостта – тъй като то дава знак на Китайската комунистическа партия, че Китай напредва, а Съединените щати отстъпват.

Превъоръжаване, редуциране, набиране

На първо място американските власти се нуждаят от яснота относно съперничеството с Китай. Те трябва да отчетат, че нарастващите напрежения са неизбежни в краткосрочен план, ако Съединените щати искат да възпрат война и да спечелят състезанието в дългосрочен план. След като осъзнаят тези факти, те трябва да приложат по-добра политика: политика на превъоръжаване на американската армия, редуциране на китайското икономическо предимство и набиране на по-широка коалиция за конфронтиране срещу Китай.

Си подготвя страната си за война за Тайван. Със сегашната си траектория Съединените щати рискуват да не успеят да спрат тази война, която може да убие десетки хиляди американски военнослужещи, да причини икономически щети за трилиони долари и да предизвика края на световния ред такъв, какъвто го познаваме. Единственият път за избягване на това бъдеще е Вашингтон незабавно да изгради и да приложи достатъчно твърда сила, така че да попречи на Си успешна инвазия в Тайван. Но последното искане за бюджет на администрацията на Байдън премахва крайно необходими бойни сили, предвиждайки пенсионирането на десет кораба и 250 самолета и намаляване на производствените цели на подводници от клас „Вирджиния“ от две на година до само една. С него се допълва само половината от единия милиард долара, които Конгресът е разрешил на президента за предоставяне на военна помощ на Тайван. А в допълнителното си искане за 2023 г. Белият дом поиска малко над 5 милиарда долара в оръжие и индустриална база, предназначени за Индо-Тихоокеанския регион – едва пет процента от цялото допълнително искане. Гледайки бюджетната тенденция, човек може да помисли, че сме в 1994-та, а не в 2024 година.
Администрацията на Байдън трябва незабавно да смени курса, да промени съкращенията на разходите за отбрана и да ги коригира спрямо инфлацията. Вместо да похарчи около три процента от БВП за отбрана, Вашингтон трябва да похарчи четири или дори пет процента – ниво, което все още ще бъде минимално спрямо разходите от времето на Студената война. За краткосрочно сдържане в Тайванския проток той трябва да похарчи допълнителни 20 милиарда на година през следващите пет години, което е грубото количество, необходимо за увеличаване и разпространяване на достатъчна бойна мощ в Азия. В идеалния случай тези пари ще бъдат държани в „отбранителен фонд“, контролиран от секретаря по отбраната, който ще отпуска ресурси за проектите, които в най-голяма степен покриват нуждите за отбрана на Тайван.

Фондът за възпиране трябва да сложи начало на усилията на поколения, насочвани от президента, за възстановяване на първенството на САЩ в Азия. Приоритет трябва да бъде максималното развиване на съществуващите производствени линии и изграждането на нов производствен капацитет за важни боеприпаси за Азия, като противокорабни и противосамолетни ракети, които могат да унищожават вражески цели на големи разстояния. Пентагонът трябва също да може да тегли от фонда за възпиране за адаптирането на съществуващи бойни системи или дори цивилни технологии, като налични в търговската мрежа дронове, които могат да бъдат полезни за защитата на Тайван. В допълнение към инициативата „Репликатор“, която възлага на службите да разполагат с хиляди евтини безпилотни самолети, за да превърнат Тайванския проток в така наречената „вряща яма“, Пентагонът трябва бързо да приеме още творчески решения. Той трябва, например, да разпръсне ракетни установки, скрити в търговски контейнери или да разположи комплекти за директно насочване JDAM – система, която превръща стандартна 500-паундова бомба в прецизно насочена ракета.

За да могат военните сили на САЩ действително да удържат Китай, те трябва да са в състояние да се движат в изключително голям обсег. Предвид морската география на Индо-Пасифика и заплахата, която ракетният арсенал на Китай поставя пред американските бази, Държавният департамент ще трябва да разшири споразуменията за домакинство и достъп със съюзниците и партньорите си, за да увеличи военното присъствие на САЩ в региона. Междувременно Пентагонът ще трябва да усили американските военни инсталации в региона и да препозиционира важните доставки, като гориво, боеприпаси и оборудване през Пасифика.

Само че Съединените щати могат да продължат да сдържат армията на Китай и въпреки това да загубят новата студена война, ако Китай държи Запада за икономически заложник. Пекин е решен да превърне в оръжие задушаващата си хватка върху глобалните вериги на доставки и доминацията си върху важни нови технологии. За да се намали китайското предимство и да се гарантира, че САЩ, а не Китай, ще развива ключовите технологии на бъдещето, Вашингтон трябва да промени условията на двустранните икономически отношения. Това трябва да започне с отмяна на статута на Китай за постоянни нормални търговски отношения, който осигурява на Китай достъп до американските пазари при щедри условия, и преместване на Китай в нова данъчна графа, която предвижда постепенно нарастващи такси върху продукти, които са от голяма важност за сигурността и икономическата конкурентност на САЩ. Приходите, събрани от увеличението на тарифите, могат да бъдат насочени за компенсиране на разходите, които американските износители ще понесат в резултат на неизбежните реципрочни мерки на Китай, както и за засилване на американските вериги на доставки на стратегически важни продукти.

Вашингтон трябва също да спре потока от американски пари и технологии за китайски компании, които подкрепят военното изграждане на Пекин и високотехнологичните системи за наблюдение. Изпълнителната заповед на администрацията на Байдън от август 2023 г. за ограничаване на част от изходящите инвестиции към Китай беше важна стъпка в правилната посока, но тя не стига достатъчно далеч. Вашингтон трябва да разшири инвестиционните ограничения и да включи и ключовите и нови технологии, като свръхзвукови, космически системи и нови биотехнологии. Той трябва да сложи край и на тревожната практика на американски финансови фирми да предлагат публично търгуване на финансови продукти, като борсово търгувани фондове и взаимни фондове, които инвестират в китайски компании, включени в черните списъци на американското правителство. Използвайки сегашния експортен контрол върху модерните полупроводници като модел, министерство на търговията трябва да намали потока на важни технологии към Китай, въвеждайки подобни забрани за износ в други ключови области на американските иновации, като квантови изчисления и биотехнологии.

Докато Китай удвоява усилията си за икономическа самодостатъчност и постепенно прекратява вноса на индустриални стоки от Запада, САЩ трябва да наберат коалиция от приятели и партньори, с които да задълбочат взаимната търговия. Вашингтон трябва да сключи двустранно търговско споразумение с Великобритания. Трябва да подобри двустранното си търговско споразумение с Япония и да установи ново с Тайван – споразумения, към които могат да се присъединят и други допустими икономики от региона. Трябва да се насърчи Индо-Тихоокеанското споразумение за дигитална търговия, което ще улесни свободния поток на данни между сходни икономики, използвайки за основа високия стандарт, създаден от споразумението между САЩ-Мексико-Канада.

За да възстановят разрушената си отбранителна индустриална база, Съединените щати трябва да стимулират иновациите в отбранителната индустрия, наемайки талантливи работници от съюзнически държави. Всяка година правителството на САЩ издава около 10 хиляди визи по програмата ЕВ-5, която позволява на имигранти да получат зелена карта, ако инвестират стотици хиляди долари в американски бизнеси. Програмата е пълна с измами и се отклони далеч от първоначалното си предназначение за създаване на работни места, ставайки основно метод за получаване на постоянно жителство на милионери от Китай и други места. Предназначението на тези визи трябва да се промени в разрешителни за работа за граждани на партньорски страни, които притежават високи образователни степени във важните за отбранителната индустрия сфери.
Американското правителство трябва също така да набере следващото поколение храбри воини, за да използва техните качества с състезанието с Китай. Това трябва да започне с обръщане на кризата за набиране на военни – не с понижаване на стандартите и предлагане на лесни пари или с въвеждане на идеологията на многообразието, равенството и приобщаването в силите, а с изтъкване на достойнствата на елитни, без значение от цвета, изцяло доброволчески сили, в които младите американци да бъдат привлечени да се включат. Разузнавателната общност също трябва да набере експерти по нови технологии, финанси и проучвания с отворен код и да се създадат улеснения за временно напускане на кадри от частния сектор за престой на правителствена служба. Агенциите за национална сигурност трябва да култивират дълбока експертиза за Азия и за историята и идеологията на Китайската комунистическа партия. Учебните програми на военните академии и колежи, както и продължаващото професионално военно обучение, трябва да отразят тази промяна.

И накрая, американските власти трябва да наемат обикновените американци, които да допринесат за борбата. При всички разлики между Съветския съюз от вчера и Китай от днес, колебливостта на американските политици по отношение на термина „студена война“ ги кара да пренебрегват начина, по който могат да мобилизират обществото. Студената война предлага относителна рамка, която американците могат да използват за направляване на собствените си решения – от избора на компания дали да основе седалище за чувствителна научноизследователска и развойна дейност в Китай, до избора на частно лице дали да си свали платформата Тик Ток. Твърде често обаче управляващите и отляво, и отдясно създават впечатлението, че състезанието с Китай е толкова тясно по обхват, че американците могат да предприемат подобни стъпки без проблем. Те карат хората да вярват, че състезанието с Пекин не трябва особено да тревожи обикновения човек, защото ще бъде разрешено чрез хирургически прецизните политики на Белия дом и конгресното законодателство.

Китай като нормална страна

Странна особеност на днешната американска външна политика е, че слонът в стаята – крайното състояние, което Вашингтон желае в своето съревнование с Пекин – е тема табу до такава степен, че администрациите идват и си отиват без дори да артикулират ясна цел за приключване на съревнованието. Администрацията на Байдън предлага менажирането на съревнованието да бъде цел, но това не е цел; това е метод, при това контрапродуктивен.

Вашингтон допуска целта в неговата политика спрямо Китай да се превърне в процес: срещите, които трябва да са инструменти, чрез които САЩ да прокарват интересите си, стават основни цели сами по себе си.

Вашингтон не бива да се страхува от крайното състояние, желано от все повече китайци: Китай, който може да определя своя собствен курс, свободен от комунистическата диктатура. Драконовското управление на Си е убедило дори мнозина членове на ККП, че системата, довела до неотдавнашния спад на благосъстоянието, статуса и индивидуалното щастие в Китай, заслужава да бъде преразгледана. Системата, която провежда всеобхватно държавно наблюдение, принудителни трудови колонии и геноцид над малцинствени групи в границите си, също така осквернява китайската философия и религия – изворите, от които в крайна сметка ще произлезе по-добър модел.

Поколения американски лидери разбраха, че би било неприемливо Студената война да завърши с война или с капитулация на САЩ. Ако 70-те години научиха Вашингтон на нещо, то е, че опитът да се постигне стабилен и траен баланс на силите – разведряване – с мощна и амбициозна ленинска диктатура е обречен да се обърне срещу Съединените щати. Най-добрата стратегия, която намери окончателния си синтез в годините на Рейгън, беше да се убеди Съветският съюз, че е напът да изгуби, което на свой ред подхрани съмнения в цялата му система.

Победата на САЩ не беше само на Рейгън, разбира се. Тя беше изградена на стратегии, прилагани от президенти и от двете партии и изразена в документи, като NSC-68 – докладът на администрацията на Труман от 1950 г., който заявява, че „политиката и действията на САЩ трябва да бъдат такива, че да предизвикат фундаментална промяна в характера на съветската система“. Можем да начертаем права линия от този документ до Директива 75 за решения във връзка с националната сигурност от 1983 г. – заповедта на администрацията на Рейгън, която призовава за „вътрешен натиск върху СССР, за да се отслабят източниците на съветския империализъм“. В някои отношения не годините на Рейгън, а годините на разведряване бяха отклонение в стратегията на Студената война.

По ирония, Рейгън завърши с по-пълноценен и продуктивен ангажимент със Съветския съюз, от този на предшествениците си – но едва след като беше заздравил икономическото, военното и моралното състояние на Вашингтон спрямо Москва и едва след като Съветският съюз излъчи лидер, Михаил Горбачов, с когото Рейгън можеше да постигне реален напредък. Рейгън разбра, че всичко зависи от последователността. Той знаеше също и че конфронтационната първа фаза няма да е лесна, нито удобна. Първата му директива за стратегията за национална сигурност през май 1982 г. предсказа, че „Десетилетието на осемдесетте години вероятно ще представлява най-голямото предизвикателство за нашето оцеляване и благосъстояние след Втората световна война“. Това беше напрегнат и неспокоен период, със сигурност, по време на който Рейгън нарече Съветския съюз „средоточие на злото в модерния свят“ и умишлено целеше да отслаби неговата икономика и да оспорва неговите дестабилизиращи действия по света. Но това се отплати.

Си, който смята Горбачов за злодей и харесва собствения си стил на управление след този на Сталин, доказа за пореден път, че не е лидер, с когото американците могат да решават проблеми. Той е агент на хаоса. Вашингтон трябва да се стреми да отслаби ресурсите на империализма на ККП и да се надява на китайски лидер, който не се държи като безмилостен враг в крайна степен. Това не означава насилствена смяна на режима, подчиняване или война. Но означава търсене на истината във фактите, както обичат да казват китайските лидери, и осъзнаване, че ККП не желае да съжителства завинаги с велики сили, които насърчават либералните ценности и по този начин представляват заплаха за нейното управление.

Сегашното масово напускане на китайски граждани от родината им е доказателство, че те искат да живеят в страни, които зачитат човешките права, уважават върховенството на закона, и предлагат широк избор от възможности. Както ясно сочи примерът с Тайван, Китай също би могъл да бъде такова място. Пътят дотам може да е дълъг. Но в името на собствената сигурност на Съединените щати, както и заради правата и аспирациите на всички хора в Китай, това е единствената смислена дестинация.

Автори: Мат Потинджър и Майк Галахър, foreignaffairs.com 


Мат Потинджър е бил заместник-съветник по националната сигурност на САЩ от 2019 до 2021 г. и старши директор за Азия в Съвета за национална сигурност от 2017 до 2019 година. Той е съавтор и редактор на предстоящата за издаване книга „Врящата яма: Спешни стъпки за защита на Тайван“.

Майк Галахър е член на Камарата на предсатвителите на САЩ от Уисконсин от 2017 г. до 2024 г. и председател на комисията по въпросите на Китайската комунистическа партия в Камарата на представителите.

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова

CHF CHF 1 1.97419
GBP GBP 1 2.29625
RON RON 10 3.931
TRY TRY 100 5.59253
USD USD 1 1.80194