11 септември 2001 година бе един изключително тежък удар върху човечеството. Не толкова поради броя на загиналите в атентатите в Ню Йорк и Вашингтон, въпреки че за близките им именно този техен край ще им затваря хоризонта, докато са живи. Имаме много примери и от по-близката, и от по-далечната история, когато в един ден са падали многократно повече жертви. Дори и само, както ги определят, "страничните загуби" между цивилното население при действията на американската армия в Афганистан са вече изравнени (по брой!) със загиналите при атентатите на 11 септември.

Тежестта, почти непоносимостта в първите часове и дни след атентатите дойде от това, че поне официално живеем в мир, а не във война, от това, че практически всички "видяхме" чрез телевизията какво става, от това, че атакувано бе точно сърцето на свръхсилата САЩ, от това, че всичко стана в началото на новия век, и т. н. и т. н. Разбира се, за всички ни бе важно, и особено за американците, да чуем от президента Джордж Буш, че САЩ няма да се преклонят пред международния тероризъм и че ще се борят извършителите на подобни престъпления срещу човечеството и цивилизацията да бъдат наказани. И заедно с това, солидарни в спомена за жертвите, ние всички през изминалата година търсихме и ще продължаваме да търсим знаците, които да ни убеждават, че и от тази трагедия, от това престъпление като човечество съумяваме да извлечем поука и опора за действия в името на продължението на човещината и на човешкото. В тази насока изминалата година след 11 септември 2001 г., всички виждаме, ни донесе надежди, но и разочарования. Голямата надежда бе, че предизвикателството срещу съвременната цивилизация, изразено в атентатите в Ню Йорк и Вашингтон, ще даде подтик за най-широко обединение на държави и обществени сили в подкрепа на стойностите на тази цивилизация, което включва естествено и общи усилия за преодоляване на едни или други нейни недостатъци или язви. Първите седмици и дори първите месеци след деня на атентатите като че ли дадоха доказателства за напредък точно в това направление. Солидарността към Съединените щати и към близките на загиналите бе много силно манифестирана. САЩ апелираха и получаваха положителен отговор за обединяване в усилията срещу международния тероризъм, включително от държави и обществени кръгове, които съвсем не са между традиционните им приятели и съюзници. И сетне всичко това някак се разми и разсея. Същите думи още се произнасят по един или друг повод, но всички чувстват, че стойността им не е същата. Нещо се е загубило. Нещо е изтрито. Всеки има своята идея за това, кой е виновен. За едни това е политиката на САЩ, за други тази на ЕС или на Русия, или на Китай, или на Израел, или ислямският фундаментализъм, подкрепян от Саудитска Арабия, и т. н. Може би ще си бъдем някак по-полезни, ако опитаме да видим онова, което е обща вина на всички ни правителства и обществено мнение в големи и в малки страни, всички заедно. Дали главната ни вина не е, че пропуснахме шанса да опитаме да възприемем жертвите на атентатите от 11 септември 2001 година не като жертви на САЩ, а като жертви на човечеството.

Въпреки трагичните поуки от целия ХХ век, оказа се, ние продължаваме да делим жертвите на наши и техни, т. е. чужди. На жертвите в Ню Йорк и във Вашингтон бяха противопоставени в общественото съзнание тези в Палестина, тези в Африка, тези в Афганистан и къде ли не. И оттук оставаше една крачка до внушението всеки да оплаква своите, всеки да търси да отмъсти за своите. Нека го кажем, че и политиката на САЩ не помогна особено на останалия свят да превъзмогне тази реакция на безизходица в кръга жертви отмъщение. Управляващите в САЩ направиха всичко, което зависеше от тях (не на последно място по свои си вътрешнополитически сметки), така да се каже, да обсебят и траура, и мъката по жертвите, и решимостта те да бъдат отмъстени.

Неспособността ни да се извисим до едни нови критерии в отношението ни към жертвите се прояви и в отношението към предполагаемите извършители на атентатите организацията на Бин Ладен "Ал Каида". Година след атентатите отношението към тези хора е ограничено в усилията за сатанизирането им. Множеството официални и официозни публикации за тях всъщност не допринесоха съществено за опознаването им, още по-малко за разбирането и обясняването им. Правосъдието също не е казало своята дума, ако въобще някога успее да я каже. Дали отново наша обща вина не е, че пропуснахме да използваме изключителността на терористичния акт, за да опитаме да видим и разберем международните терористи не като някакви извънчовешки същества, т. е. сатани, а като човеци, като едни от нас, съвременници и те в същия свят, в който живеем всички? Всички държави, особено големите и тези с дълга държавна история, имат в пътя си досега явления, които, откровено разглеждани и преценявани, предлагат ключове и пътища за разбиране и съответно за превъзмогване на международния тероризъм. Защото той днес се развива съвсем не на някаква нова и непозната почва. Напротив носи в себе си много от миналото ни и ако не си дадем воля и не действаме, ще бъде и в бъдещето ни. Никоя от тези държави обаче, като се започне от самите Съединени щати, не направи крачка в това направление. Всички предпочетоха по-лесното поведение сатанизирането на международния тероризъм. И заканите да го смажат със силата на своите репресивни апарати. Да, това е по-лесното поведение, защото то не предполага разкриването на вината и на самите държави за едно или друго. Но историята е показала, че това поведение е и по-безплодното. Ако имахме възможност да попитаме жертвите на атентатите от 11 септември 2001 година, какво ли биха ни казали за равносметката от изминалата година? Дали биха ни упрекнали, че паметта им не е отмъстена, както подобава? Или че не сме успели от тяхната жертва да изградим стъпало за себе си и да се издигнем до по-голяма мъдрост и по-пълно разбиране на света и на нашето място в него? Както и да е. Нямаме възможност да ги попитаме. Остава следователно на всеки от нас да си въобрази какъв би бил техният отговор. И да продължи да живее според своите разбирания и мерки. Защото, ако пътят на всеки е кратък, то този на човечеството, да се надяваме, е много дълъг. И важното е да осигурим продължението като човеци, като човешко, като човещина. Споменът за 11 септември е едно от нещата, които могат да ни помагат в това продължение.

Владимир Костов