Продължение…

---

"Джихад" води корените си от зората на исляма, когато се създава мюсюлманската общност "умма", която е едновременно и политическа организация, и религиозна корпорация. Терминът "умма" почти съвпада с термина "бейт-ул-ислям" (дом на исляма), с който се означава територията, върху която действува мюсюлманският религиозен закон ("шериат") и където политически господствуват мюсюлманите. На него се противопоставя "бейт-ул-харб" (дом на войната) територията, където ислямът не господствува. Тъй като според ислямската доктрина "правата вяра" трябва да се разпространява върху целия свят, отношенията между "бейт-ул-ислям" и "бейт-ул-харб" е "джихад" "свещената война". Тя започва след смъртта на пророка Мохамед през 632 г., когато е началото на великите арабски завоевания, довели до създаването на Арабския халифат. Трите форми на "джихад" са неверниците и друговерците да бъдат или изселени от пределите на Арабския халифат; или да останат, но като роби и да плащат данък на господарите си, или да бъдат изтребени.
Тези форми на "джихад" съществуват и днес. Абу Мусаб аз Заркауи предводител на групировката Джамаат ат-Таухид уа-л-Джихад, поела отговорност за екзекуцията на нашите шофьори, ползва последната от тях, към която примесва "таухид" (единение). "Таухид" е термин, чиито корени водят до 40-те години на XVIII век, когато във вътрешността на Арабския полуостров Мохамед Ибн Абдел Уахаб започнал да проповядва учението си "уахабизъм". По това време Арабия се намирала в пределите на Османската империя. Макар формално тогава всички араби да изповядвали исляма, всяко племе си имало собствено вярване.
На религиозния полиморфизъм Мохамед Ибн Абдел Уахаб противопоставил единна доктрина таухид. Формално той не създавал нови догмати, а се стремял да възстанови сред арабите исляма в неговата първоначална "чистота". Тази "революция", възвръщане към старото, не се заключавала толкова в нова интерпретация на старите догми на Корана, колкото в призива за единение на арабите. Често това води до силно отричане на всичко, до отхвърляне на други форми на исляма като шиизъм и суфизъм, както и на юдаизма, християнството и принципите на западното демократично общество.
Уахабитите трябвало да съблюдават строга простота на нравите, граничеща с аскетизъм. Забранено било пиенето на вино и кафе, тютюнопушенето; отхвърлена била всяка форма на разкош; забранено било да се пее и да се свири на музикални инструменти; забранени били всякакви излишества, включително и половите. Не случайно уахабитите бивали определяни като "пуритани на исляма".
Молитвите на уахабитите били насочени против исляма във функцията му на официална религия, против мистицизма и дервишизма, против религиозния култ у турците. Те призовавали към безпощадна борба против отстъпниците от вярата перси-шиити, османския султан лъжехалиф и турските паши. Антитурската насоченост на уахабитското движение имала за политическа цел изгонването на турците, освобождението и обединението на арабските страни под знамето на "чистия" ислям. Уахабитите създали собствена държава на територията на Арабия и Персийския залив, която просъществувала близо век до средата на XIX век. Поради историческата му близост и идеологическата му единност уахабизмът оказва силно влияние върху арабското общество и до днес.
В настоящия период е налице съвсем нова форма на терористични изяви, в основата на която стоят различни от познатите ни досега социално икономически, политически и религиозни фактори. Арабските държави преживяват преходен период в своята история, през който е в ход процесът на укрепването на тяхната държавност и установяването на съвременните им икономики. Но арабските страни все още остават в списъка на слаборазвитите и това силно се проявява в сферата на общественото съзнание, където лаизацията се извършва в условията на силното влияние на исляма с цел той да бъде използван като политически фактор.

Страхил Чобанов
в-к “Монитор”, 25 август 2004г.