Последиците от Голямата рецесия и Голямата депресия доведоха до резки промени на приходите в САЩ, които ни разкриха много факти за данъчната и икономическа политика на Вашингтон.

През 1934 г. икономическото възстановяване бе споделено, с големи печалби за мнозинството от гражданите. А през 2010 г. бяхме свидетели на обратното – преобладаващата част от обществото загуби позиции.

Националният приход през 2010 г. се покачи, но всички печалби отидоха при първите 10%. Дори и сред тези 15,6 млн. домакинства приходите бяха концентрирани по доста необичаен начин – главно при свръхбогатите, които са каймакът на десетте процента. 15 600 извънредно богати американски домакинства побраха в джобовете си удивителните 37% от всички държавни приходи.

Разликата в резултатите от 1934 г. и 2010 г. ни показа как една съществена промяна на федералната политика може да осакати мнозинството и да донесе неизмерими облаги на свръхзаможните.

Новата политика стимулира богатите

Започнатата през 1933 г. правителствена политика имаше за цел да подобри живота на по-голямата част от гражданите, като създава голям брой финансирани от кабинета работни места и строителни програми. Но от 1980 г. насам политиката помага главно на заможните да забогатяват още повече, като намалява данъците им и разрежда одитите им.

Доказателство за това е изследването на икономистите Емануел Саес и Томас Пикети. Първият е носител на наградите "Макартър" и "Джон Бейтс Кларк", присъждана на експерти под 40 години със значим принос за икономиката. Техният труд разказва в детайли това, което аз изтъкнах през изминалата есен – средната заплата през 2010 г. достигна най-ниското си ниво от 1999 г. насам. Саес и Пикети посочват, че средният коригиран брутен доход на масата през 2010 г. е бил 29 840 щатски долара – със 127 по-малко от 2009 г. и с 4842 по-малко спрямо 2000 г.

Но това не е всичко. Средният доход на мнозинството от данъкоплатците през 2010 г. е бил една идея по-висок спрямо 1966 г., когато американците са се радвали на средно 29 448 долара. При свръхбогатите обаче е различно. Средните им доходи спрямо 2009 г. са скочили с 4,2 млрд. на 23,8 млрд. долара. В сравнение с 1966 г. доходите им са се повишили със средно 18,7 млн. долара на данъкоплатец. И тази тенденция на концентрирани печалби дори ще се засили, ако не променим бързо политиката си.

Саес доказва, че дялът от истинския прираст на доходите на еднопроцентовия каймак се увеличава с всяка икономическа експанзия и набляга, че вече няма никакво значение дали президентът е демократ или републиканец. Каймакът на богатите се е радвал на 45% от ръста на доходите при Бил Клинтън, на 65% при Джордж Буш и на 93% при Барак Обама, въпреки че данните за последния се ограничават до 2010 г.. Въпреки че пазарите също са фактор, смятам доказателствата за достатъчни, че правителствената политика е в основата на раздалечаващото се финансово състояние на масата и свръхзаможните.

Речите на Франклин Рузвелт и Барак Обама при встъпването им в длъжност обръщат внимание именно на това. И двамата говорят за необходимостта от връщане на доверието, като осъждаме алчността и безотговорното поведение. През 1933 г. Рузвелт сочи, че "коравосърдечните и егоистични действия" на банкерите злоупотребяват със "свещеното доверие" на обществото. Обама пък говори за "последиците от алчността и безотговорността от страна на определени хора". Рузвелт твърдеше, че "нашата основна задача е да назначим хората на работа", а Обама – "да помогнем на семействата да си намерят работа с прилична заплата". За да приложи мерки, облагодетелстващи масите, Франклин използва обикновени момчета, реформатори и дори експерт по манипулациите на "Уолстрийт".

Финансови експерти

Нещата при Обама обаче са различни. Въпреки че нарече банкерите "дебели котараци", президентът се обкръжи с финансисти и експерт по банкрути от Харвард. А администрацията му не потърси отговорност на нито една от основните фигури, създали икономическата криза.

Правителствената политика може да се промени отново, но този път за добро. Можем да създадем процъфтяваща икономика със споделен икономически просперитет.

Но за целта трябва да увеличим разходите за образование и научни изследвания и да вдигнем до краен предел възвращаемостта от човешкия капитал. Трябва да създадем работни места и да изградим отново разлагащата се инфраструктура, за да могат хората и стоките да се движат ефективно. Длъжни сме да почитаме пазарите и да изпращаме лошо управляваните банки и застрахователни компании пред Съда по несъстоятелност на САЩ. Трябва да пренасочим вниманието си от печалбите във финансовия сектор към хората. Трябва да реформираме данъчната система, за да обезкуражаваме изтеглянето на капитали и да насърчаваме инвестирането на печалбите на родна земя.

Ако не го сторим, масата ще изгуби домовете си, докато тези на върха се наслаждават на още по-голям дял от националните доходи и богатства. Неизбежният резултат ще бъде икономическа, политическа и социална нестабилност – неприятна картинка за всеки трезвомислещ човек. /БГНЕС

----------------------

Дейвид Кей Джонстън е разследващ журналист и експерт по икономическите и данъчни въпроси. Носител е на награда "Пулицър". От юли 2011 г. има своя рубрика в агенция Ройтерс, където коментира световни икономически и бизнес проблеми.