Една изпълнена с достолепие новина мина почти незабележимо през междунарродния новинарски поток.

„Никола Саркози ще почете в петък 600-годишнината от рождението на Жана д'Арк.“
Саркози ще посети в петък местата, белязали живота на Жана д'Арк и върху които самата тя е оставила отпечатък. Годишнината от рождението на Жана д'Арк ще бъде отбелязана на специални церемонии във френските департаменти Вож /Вогезите/ и Мьоз, в източната част на страната, предаде БНА....
По време на тържествата в петък Саркози ще посети град Домреми ла Пюсел, във Вож, смятан за родното място на Жана д'Арк, католическа светица и национална героиня на Франция.“

На пръв поглед няма нищо по-нормално от това френски президент да отдаде почит на Жана д'Арк (известна още като Орлеанската дева), обявена през 1912 г. за светицата-покровител на Франция.
Жана д’Арк е не просто символ.
Нейният живот е особено ярко потвърждение за горчивата житейска истина, че през вековете всяка една нация има своите върхове, победи, постижения, но не са рядкост и загубите, пораженията, предателствата и униженията.
Специално битката при Азенкур (1415 г .) е едно от най-тежките и най-унизителните поражения в цялата история на Франция. В буквалния смисъл на думата англичаните, водени от крал Хенри V, избиват почти целият френски елит. На бойното поле оставят костите си трима френски херцози, петима графове и 90 барона, а сред пленените са херцогът на Орлеан Шарл и маршалът на Франция Жан льо Менгр.
Всред това море от отчаяние (100 годишната война) на 6 януари 1412 г. се ражда Жана д'Арк. Тя връща на французите най-важното – гордостта и вярата в победата.
Подвизите на Орлеанската дева са известни на всички и са обект на възхищение и преклонение до ден днешен.

Не те обаче са обект на този анализ. А смъртта й!
Факт е, че именно французи (ако трябва да бъдем точни – бургундците) предават Жана д’Арк на англичаните. Съдена е от църковен съд и е изгорена на кладата на 19-годишна възраст.
Франция обаче нямаше да е Франция, ако се откаже даже и от една частица от своето наследство.

Каквото и да говорят политиците от XXI век това отношение към историята е най-малкото поучително. И чест прави на Никола Саркози уважението към френското минало такова, каквото е.

На този фон истеричната реакция на Реджеп Ердоган и цялата турска камарила срещу приемането на законопроекта за криминализиране отказа на арменския геноцид от Долната камара на френския парламент изглеждат жалки.
А доводите им смешни!
Според Ердоган французите вършили престъпления в Магреба. Били колонизатори.
Че да не би някой във Франция някога да е отричал и един факт от френската история? Включително - от френската колониална история.

Точно тук е голямата разлика!
Очертава се сериозно разминаване в политиката не само между Франция и Турция?
Не случайно решението на законопроекта за криминализиране отказа на арменския геноцид от Долната камара на френския парламент има толкова положителен отзвук в България. България е страна - член на ЕС и НАТО.
Ние, българите, имахме моралната сила да преживеем своя катарзис след т. нар. „Голяма екскурзия“. И това бе един от основните ни козове при приемането ни в Евро-атлантическите структури.

Турските политици обаче натрапчиво показват преданост към анадолския манталитет на султаните.
Очевидно е, че Реджеп Ердоган води страната си все по-далеч от наследството на Кемал Ататюрк, бленувайки за възраждане на Османска империя.
Колкото и парадоксално да звучи, ако Турция продължи своето развитие, стремейки се към лидерски позиции в Ислямския свят (За сметка на евроинтеграцията), няма да е далеч денят, когато последните наследници на Ататюрк ще започнат да провеждат политиката му... извън Турция.
В крайна сметка, протурските политически партии и организации извън самата Турция са подложени на същия натиск и им предстои не по-малко тежък избор. Големият проблем на ДПС например, вече не е отстояването на интересите на мюсюлманите в България (защото България е страна - член на ЕС и тук правата и свободите на всички вероизповедания са гарантирани), а пътят, по който ще тръгне самата партия и не на последно Ахмед Доган.
Образно казано пред Сокола има само два варианта – нахлузва фес или запазва бомбето.
Именно това е голямото предизвикателство пред Ахмед Доган – ще запази ли светския характер на ДПС или ще надделеят ДПС-талибаните?

И в единия, и в другия случай, Доган няма друг избор, освен да потърси съюзници за ДПС.
Защото, който и път да избере, задачата е непосилна.
И няма как да се отложи във времето и ли да се прехвърли на други плещи.

Между другото, не по-малко непосилна е и задачата, която си е поставил самия Редежеп Ердоган.
Въпреки всички ресурси, с които разполага днешна Турция, такова нещо като ислямска общност не е имало даже по времето на Саладин или Султан Сюлеман Великолепни.
Няма и в момента.
А няма ли една общност, няма и едноличен лидер.
Няколко примера!
Организацията „Ислямска конференция“(ОИК) бе създадена от Саудитска Арабия най-вече за да се противопостави на Арабската лига(АЛ). Арабската лига пък беше „любимото дете“ на покойния египетски президент Насър.
Суданският лидер Хасан ал-Тураби през 1991 г. (след войната в Персийския залив) създаде Народната арабска и ислямска конференция (НАИК) в противовес на намиращата се под саудитско влияние ОИК.
Нещо повече!
Историческите връзки на Турция с Арабския свят са много дълбоки, но... не по-дълбоки от тези на Иран, например.
Стратегическото положение на Египет и контролът на Суецкия канал са в пъти по-важни от това на Турция и проливите.
Най-многобройната ислямска страна е Индонезия (население 238 000 000 души).
А най-богатата - Саудитска Арабия. Където се намират и най-голяма част от ислямските светини.
И така нататък, и така нататък…
Тоест, конкуренти за престола на халифите има много.
За турците обаче Ататюрк е само един. Ако и с неговото наследство се разделят - нищо добро не ги очаква!

Колкото до Франция...
Да живее Франция!
А в България никой не крие радостта си от решението на френските депутати за Арменския геноцид.
И някак тайничко се надяваме нашите политици да бъдат поне малко като френските.
Антон Луков