Завърнаха се пратениците от границата
и казаха, че варвари не съществуват вече.
Сега какво ще стане с нас без варвари?
К. Кавафис

Цветна или не (от санскритски език), Варна е външна граница на Европейския съюз. Разбира се, граници колкото щеш, синори всякакви, но и тази година разделителните линии придойдоха в повечко, като морските вълни.

Мастити столични журналисти неотдавна изправиха титанични тела срещу провинциални кореспонденти и респонденти. Будни граждани (и селяни) пък взеха, че надуха гайди (и флейти) срещу заспалите институции...

Корпоративният капитал се захвана с обществения интерес, но общият благоустройствен план изглежда няма да устрои планомерно всинца ни.

– Кое тогава му е общото, ще попитате? Ами попарата, която ще сърбаме в следващите 30-ина години. Дай боже да сме живи и попара да има!

Очевидно обществото е разделено и то не на две, ами поне на четири (толкова са кастите при Ману). Нищо, че вкупом избрахме Б.Б. да ни води. И нищо че край морето отколе тъй сме свикнали, много отпреди Христа и милетските гърци, отпреди Б.Б. дори (не Ману).

Ако се върнем в началото за пояснение, “варна” от санскритски означава цвят, цветът на кастата в хиндуисткото общество. А в дивната Индия мърдане няма... С едно изключение, ако си свещенослужител (брахман), можеш и да изпаднеш от системата (на младохегелианците?).

Но има и друга етимология, още по-обещаваща. Персийският “вар”, ориенталски град притежаван от един човек, понякога в смесица с класически “полис”. На запад търговските средища били наричани на германски “вик” (на романски portus), а границата между “вар” и “вик” била река Елба.

Оттам и двете имена за едни и същи насилници – викинги и варяги. Според видния ориенталист Омелян Прицак (по произход варяг) е безсмислено да се опитваме да установим националността на едните и на другите.

“Те не са имали националност! Те са били преди всичко професионалисти, готови да служат на всеки, който е имал нужда от уменията им и който е бил в състояние да плати за техните услуги.” Край на цитата.

Техната лингва франка, техният общ език са парите, тази прастара писменост.

(Нима е странно, че и парите и фонетичната писменост са дело на едни и същи мистериозни хора – финикийците.)

Така стигаме и до консумистическия манифест на Норберт Болц (викинг), до банкнотите като изображения на светци в капиталистическата религия (Бенямин) и до религиозния транс на големия град, чийто храмове са осветените молове (Бодлер).

Всеки растеж същевременно е и растеж на депресиите, успокоява ни Болц. Това според него става ясно на фона на трагичното у Бърнард Шоу, където разочарованието, че не си получил желаното, е по-малко от разочарованието, което настъпва, когато получиш желаното.

Когато желанията са неизпълними, тогава разочарованието расте заедно с благоденствието, пише още Болц. Това е икономическата страна на безспокойството в културата.

Не можем да не участваме в тази болезнено двусмислена игра на съкрушените трепети – на еснафска сантименталност и рицарско въодушевление и на безсърдечното “плащане в брой” (по Маркс).

За 80-годишнината си Голямата депресия стигна и до България, но, макар вече “глобална”, бе понижена в чин като “криза”.
Васил Тоновски