За да предупредят самодоволните американци, романисти и режисьори отдавна разработват алтернативни истории на големи конфликти, пише изданието

Неспособни сме да си представим поражение ли?

Може би сте си помислили, че след като наскоро загубиха малка война, американците с лекота ще си представят последиците от поражение в голяма война. Обаче унизителното напускане на Афганистан през 2021 г. беше със забележителна бързина изхвърлено в дупката на колективната памет.

Вероятно подобно нещо би се случило, ако в някакъв бъдещ момент украинската армия, лишена от боеприпаси, бъде прегазена от руските си противници. Преди година президентът на САЩ Джо Байдън пътува до Киев и каза на украинския лидер Володимир Зеленски: "Вие ни напомняте, че свободата е безценна, за нея си струва да се борим, колкото и време да е необходимо. И точно толкова дълго ще бъдем с вас, господин президент: толкова дълго, колкото е необходимо". Оказа се, че това означава: "Докато републиканците от Камарата на представителите отстранят председателя Кевин Маккарти и прекратят помощта за Украйна". (Маккарти си тръгна в началото на октомври.)

Ще повторят ли новинарските телевизии речта на Байдън в Киев в нощта, когато руснаците ще влязат в украинската столица? Или някоя от тях ще излъчи следващото интервю на Тъкър Карлсън с руския президент Владимир Путин?

А как ще реагираме, ако - да речем, по-късно тази година - ни съобщят, че Иран успешно е създал ядрено оръжие и е пуснал своето прокси в Ливан, "Хизбула", да подложи Израел на масиран ракетен обстрел? Ще заплашим ли, че ще използваме собствените си ядрени оръжия срещу Иран, за да спасим Израел от унищожение, както заплашихме Съветския съюз през 1973 г., когато той смяташе да се намеси на арабска страна във войната от Йом Кипур? Или Вашингтон ще отправи поредното си предупреждение към Израел да не "ескалира" борбата за собственото си оцеляване?

Или пък какво ще стане, ако чуем новината, че Тайван е блокиран от китайската армия и че президентът е решил - след като внимателно е преценил значителния риск от започване на Трета световна война - да не изпраща военноморски сили, които да наложат свобода на корабоплаването и да снабдят тайванския народ с оръжие и стоки от първа необходимост?

Колко внимание ще отделим на края на тайванската демокрация и налагането на управлението на Китайската комунистическа партия на тайванския народ? Повече, отколкото на следващата церемония по връчване на наградите "Грами" или на Супербоул?

Силно се надявам нито един от тези мрачни сценарии да не се сбъдне. Въпреки това, особено когато си спомням падането на Кабул през 2021 г., ми е трудно да отхвърля идеята, че можем да се съгласим съвсем безропотно и в трите случая. И единственото обяснение, което мога да намеря за това, е, че американците, дълбоко в сърцата си, не мислят, че поражението се отнася за тях.

Мога да си представя защо. Цената за поражението във Виетнам през 1975 г. не бе понесена от американците, а от гражданите на Южен Виетнам, точно както последиците от поражението в Афганистан бяха понесени предимно от афганистанския народ. Мъжете и жените, които служеха в последните войни на Америка, бяха малка част от населението. Загиналите отдавна са погребани, а тези, които са претърпели тежки физически или психически наранявания, не се виждат и не се помнят.

При тези обстоятелства е наистина много трудно да се докаже, че ако САЩ позволят Украйна, Израел и/или Тайван да бъдат завладени от своите противници, това ще има тежки последици и за американците. И под "тежки последици" имам предвид нещо значително по-лошо от нов 11 септември.

Препрочитането на романа на Лен Дейтън "СС - Великобритания" ("SS-GB") ми напомни, че не толкова отдавна британците са можели лесно да си представят последствията от поражението. Публикуван през 1978 г., романът живо описва живота в Обединеното кралство след успешна германска инвазия в Англия през 1940 г. Историята се развива по-малко от година след британската капитулация. Кралят е затворник в лондонския Тауър. Уинстън Чърчил е мъртъв, след като е съден и екзекутиран в Берлин. Има марионетно правителство, както във Франция, но властта всъщност е в ръцете на германското "военно командване GB".

Роден в Лондон през 1929 г., Дейтън е бил достатъчно близо до катастрофата по време на битката за Британия и Блицкрига, за да направи описанието си на окупирания от нацистите Лондон напълно правдоподобно. Освен това той пише по време, когато животът във Великобритания има повече от мирис на поражение. Засегната от стагфлация, британската икономика през 70-те години на ХХ век е "болният човек на Европа", за разлика от нея Западна Германия все още е страната на икономическото чудо.

Главният герой на Дейтън не е герой от Съпротивата, а колаборант. И все пак комисар Дъглас Арчър е представен толкова симпатично, че читателят не го осъжда, а по-скоро се идентифицира с него. Жената на Арчър е загинала, а домът му е разрушен по време на последната отбрана на Лондон. Той живее с малкия си син в тясно и студено жилище. Заради младия Дуги животът трябва да продължи и убийствата трябва да се разследват, дори ако това означава да се докладва на групенфюрер от СС: "Арчър не е бил войник. Докато германците го оставят да си върши работата по залавянето на убийци, той ще я върши, както винаги я е вършил".

В сравнение с по-амбициозния "Фатерланд" на Робърт Харис - публикуван през 1992 г. и чието действие се развива доста след германската победа - "СС - Великобритания" е пропит със суров реализъм. Почти можеш да усетиш миризмата на саждите и смога на бомбардирания, разрушен Лондон. Дейтън, който не е кой знае какъв историк, убедително представя междуведомствените вражди, които се разиграват в целия Трети райх на Хитлер. Той правдоподобно приема, че след като Великобритания е победена, Хитлер няма нужда да нарушава нацистко-съветския пакт и да нахлува в Съветския съюз, а САЩ могат да останат неутрални.

Дейтън държи британската съпротива в такава сянка, че хвърлянето на бомба на церемонията "Седмица на германско-съветската дружба" на гробището Хайгейт (вдъхновяваща сцена) изглежда на читателя по-скоро като терористично нападение, отколкото като акт на героизъм в борбата за свобода. Когато Арчър неохотно е привлечен в съпротивата, участието му в опита за освобождаване на краля е бледо фиаско.

Измина четвърт век, откакто убедих Андрю Робъртс да напише глава от книгата "Виртуална история", посветена на историческата правдоподобност на сценария на Дейтън. Ясно си спомням студената пот, която предизвика първата му чернова с подробните цитати от документите, в които германците старателно бяха изложили плановете си за нахлуване, разгром и окупация на Англия. Дори за нас, децата на 60-те години, всичко това изглеждаше ужасно истинско, особено списъкът с имената на хората, които ще бъдат арестувани.

При определени обстоятелства представата за поражение може да подкопае морала ви. Но също така може да фокусира съзнанието върху това, че не бива да се губи. Украинците не се затрудняват да си представят какво би означавало поражението днес. Те са виждали телата на убитите от руските войници по улиците на Буча през септември 2022 г. Те знаят на какви ужаси е способна колониалната армия на Путин. По същия начин повечето израелци разбират твърде добре, че победата на Хамас и неговите поддръжници би била прелюдия към втори Холокост. Те никога няма да забравят отвратителните зверства, извършени на 7 октомври миналата година.

Но малцина, ако изобщо има такива американци, мислят по този начин. Навършват се точно 40 години от излизането на "Червена зора" - един от малкото успешни в търговско отношение опити да се представи съветска инвазия в САЩ. Патрик Суейзи играе Джед Екърт, един от групата гимназиални герои, които се отправят към хълмовете на Колорадо, за да се борят с нашествениците в поредица от битки в стил Рамбо. Трудно е да си представим, че такъв филм може да бъде заснет днес. Най-близкият до него е "Забравете за света", който ярко представя хаоса, в който би изпаднала тази страна, ако всички наши технологии - от айфоните до теслата - едновременно спрат да работят. Умело, или може би уклончиво, филмът не уточнява кой или какво стои зад катаклизма.

И все пак американското отношение към филмите за бедствия винаги ми се е струвало доста по-различно от британското. Феновете на "Доктор Кой", най-дълго излъчваният британски научнофантастичен сериал, редовно виждат как катастрофа се случва в Лондон. Без значение колко странни са извънземните нашественици, винаги има някаква алюзия за германските бомбардировки над Лондон, за да се напомни на зрителите, че ужасът наистина може да се спусне от небето над столицата на страната. Но когато американците са гледали "Заразяване" (2011), изглежда малцина са си представяли истинска пандемия, обхванала страната. Когато такава дойде в първите месеци на 2020 г., все още си спомням дълбоко вкорененото нежелание дори на добре образовани хора да повярват, че COVID-19 е нещо много по-сериозно от сезонния грип.

Когато американците включват плоските си телевизори, те сериозно искат да оставят света зад гърба си. Вместо да размишляват върху антиутопичното бъдеще, те предпочитат да се потопят в култа към Тейлър Суифт - форма на масов ескейпизъм, която напомня за манията по екранните богини през изолационистките 30-те години на миналия век.

Ето го и филмът, който никой няма да направи. По някое време тази година китайците блокират Тайван - или може би Филипините. Или пък Северна Корея изстрелва ракета срещу Южна Корея. Но нека изберем Тайван.

Първото нещо ще бъде искане от тайванското правителство към Белия дом за американски военноморски сили, които да вдигнат блокадата и да възстановят свободата на корабоплаването. Това трябва да се случи с помощта на поне две ударни групи самолетоносачи и значителен брой подводници.

Това би било възможно, дори ако трябваше да се случи утре. Само един самолетоносач се намира в Червено море в момента - "Айзенхауер". "Карл Винсън" и "Теодор Рузвелт" са край Филипините. "Роналд Рейгън" е в японски води.

Но още преди тези кораби да навлязат в Тайванския проток, Уолстрийт ще бъде в паника. Акциите ще спаднат с 20%. Apple щеше да падне с 50% (защото голяма част от хардуера ѝ все още се произвежда в Китай); Nvidia също (защото много от чиповете ѝ се произвеждат в Тайван). Доларът ще поскъпне на международните пазари, както може да се очаква при всяка криза, но може да се стигне и до всеобщо масово изтегляне на пари от банките в страната, пред банкоматите ще се извият опашки.

Нещата ще се усложнят, ако Китай успее да атакува американските самолетоносачи с ракети или рояци от дронове. Президентът също така ще трябва да вземе бързо решение дали да одобри японските атаки срещу китайските военни бази (ако приемем, че японците са съгласни). Председателят на Обединения комитет на началник-щабовете ще му напомни, че в случай на война САЩ ще изчерпят някои ключови оръжия, особено противокорабните ракети с голям обсег, в рамките на една седмица.

Ако всичко това се случи тази година, то ще се случи в разгара на изборите, като най-вероятно кандидатът на републиканците Доналд Тръмп ще обвинява Байдън, че или е започнал нова "вечна война", или е проявил слабост, като е сторил обратното, докато китайският TikTok ще бъде зает да убеждава младите американци в моралната необходимост от "обединението" на Тайван с континента.

Всяко успешно китайско прекъсване на телекомуникационната инфраструктура на страната - както е представено в "Забравете за света" - с голяма вероятност би отприщило хаос в големите градове.

Сега остава само да си представите - след като комуникациите бъдат възстановени - как вицепрезидентът Камала Харис обявява новата политика на "азиатизация" (по аналогия с виетнамизацията през 1969 г.), което би означавало връщането на всички тези американски войски у дома. Това ще бъде последвано от пряко предаване на пристигането на президента Си Цзинпин в Тайпе. Накрая, седмица по-късно, външните министри на Китай, Русия, Иран и Северна Корея ще се срещнат в Пекин, за да обявят създаването на Голямата евразийска сфера на съвместен просперитет.

Всичко това може да ви се стори причудливо или фантастично. Но то не е много по-необичайно от необикновените глобални сътресения, които започват в Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. И не трябва да забравяме, че за съвременниците далеч не е било ясно - до успеха на десанта в Деня Д две години и половина по-късно - че Съюзниците в крайна сметка ще спечелят войната.

Интересното е да си представим ежедневието в ККП-САЩ. Отначало съвсем нормално, като изключим многото опожарени централни градове и наплива на току-що демобилизирани войници и моряци. Тейлър Суифт вероятно ще продължи да пее, а отборът на Канзас Сити Чийфс ще продължи да играе. Но постепенно ще започне да се усеща присъствието на нашите приятели от Пекин.

Едва след няколко месеца ще започнете да се притеснявате сериозно за това, което може би сте казали в телефонните си разговори, имейлите и старите колонки. И тогава ще започнете да триете всичко. И тогава щеше да се наложи да се притеснявате, че изтриването не означава, че наистина сте се отървали от тези обидни думи, защото независимо от това те са били архивирани на сървърите на технологичните гиганти.

Някои ще станат колаборанти. Други ще се съпротивляват. Повечето мълчаливо ще се съгласят. Лен Дейтън описва това в "СС - Великобритания" по следния начин:

Според някои не е имало нито една ясна слънчева седмица след прекратяването на огъня. Не бе трудно човек да повярва на това. Денят беше влажен, а безцветното слънце едва се виждаше през сивите облаци, като празна чиния върху мръсна покривка. Все пак кореняк лондончанин като Дъглас Арчър можеше да се разходи по Кързън Стрийт и с полузатворени очи да не забележи почти никаква промяна спрямо предходната година. Надписът "Золдатенкино" пред кино "Кързън" беше малък и дискретен, но ако се човек се опиташе да влезе в ресторант "Мирабел", портиерът цилиндър на главата щеше да прошепне, че сега заведението се използва изключително от щабните офицери от щаба на Военновъздушния флот 8, намиращ се на отсрещната страна на улицата в старите офиси на Министерството на образованието. А ако очите на човек останеха полузатворени, можеше да не забележи табелите с надпис "Еврейско предприятие", които на практика не допускаха до заведението никого, освен най-смелите клиенти. А през септември 1941 г. Дъглас Арчър държеше очите си полузатворени, както и повечето му сънародници".

Ако говоря за себе си, не бих понесъл да се разхождам из Ню Йорк или Сан Франциско с полузатворени очи, за да не забележа как ме следят китайските власти.

Но ако сега не отворите очите си - и то широко - за вероятния сценарий на поражение, рискувате един ден да ви се наложи да ги държите полузатворени през цялото време.

Нийл Фъргюсън, Bloomberg

Нийл Фъргюсън историк и колумнист на Bloomberg. Той е старши научен сътрудник в Института "Хувър" към Станфордския университет и автор на редица книги, последната от които е "Doom: The Politics of Catastrophe".
Превод на Dir.bg