Един от най-влиятелните френски вестници – “Льо Фигаро”, публикува в съботно-неделния си брой статия, озаглавена “България: най-мирната от балканските страни”. Автор на материала е Бертран Рьонувен, бивш член на Икономическия и социален съвет, автор на два доклада за отношенията между Франция и Източна Европа.

Симеон II се ползва с демократична легитимност, с власт-символ и с международен опит, които му позволяват да засили доброто разбирателство между различните културни групи в България и да развива добри отношения със съседните страни, посочва авторът.

Предлагаме ви целия текст на публикацията.

“Както със сигурност Англия е остров, така със сигурност България е в Европа. Тази страна има повече от хилядолетно съществуване и е сред основополагащите нации на Европа, макар участието й в историята на нашия континент да ни е по-малко познато, отколкото това на Англия или на Полша. Това частично представяне на европейската цивилизация запраща наследството на Византия и сегашното източно православие в нещо като ориенталски пазар. Още по-лесно това става с България, тъй като тази заслужаваща уважение нация дълго време е включена в отоманския свят, без да загуби обаче своята религия и език – предани пазители на една жива и богата с бъдеще памет.

В действителност Възраждането на сръбската, гръцката, българската и румънската нации поражда ентусиазма на редица френски и английски патриоти, по-внимателни отколкото днешните европеисти към новия ход на европейската история. Става дума за Байрон, умрял в Мисолонги, и за Ламартин, живял в Пловдив. Много често не се знае, че банкерите и индустриалците на европейския Запад са дали приноса си - финансов и технически, за развитието на Централна и Източна Европа и че френските инженери са оставили толкова добри спомени, колкото и нашите дипломати и поети.

В представянето на Европа забравянето на България е скорошно явление. Дължи се отчасти на затвореността в съветската система на тази страна и на този народ, а след освободителното движение от 1990 г. – на бързото загубване на интерес от страна на медиите и на антикомунистическите интелектуалци към народите от Изтока. Разбира се, френските дипломати продължиха да изпълняват мисията си с ползотворно усърдие, но пък гражданската война в Югославия е тази, която концентрира цялото внимание през миналото десетилетие. Трябва ли да заключим от това че българите, както всички щастливи народи, няма да имат история?

Това погрешно впечатление се създава от нарастващото разстояние, което отделя интереса към една страна от нейната медийна привлекателност. Историята на посткомунистическа България не предлага ефикасен сценарий, нещастията на нейния народ са твърде обикновени, за да влязат в конкуренция, на пазара на състраданието, с тези на албанците и афганистанците – които впрочем са или ще бъдат в скоро време изоставени на тежката си участ, както румънците, няколко месеца след падането на местния тиранин.

През месец юни миналата година набързо написани репортажи и недоброжелателни коментари отбелязаха изборната победа на Движението, чийто вдъхновител е Симеон, и неговото назначаване на поста министър-председател. А избирането на един социалист за президент на Републиката през ноември 2001 г. беше едва посочено.

Мотивите за мълчание, което обгръща България, са лесни за отгатване. Тази страна, граничеща със Сърбия и Република Македония, не участва в неотдавнашните конфликти на Балканите. Няма гражданска война, макар сред българския народ да има силна турскоговоряща и мюсюлманска съставка. Няма институционална криза, въпреки конфликтът, който логически би следвало да избухне между министър-председателя, твърдящ, че е цар, и президента на Републиката, дошъл от левицата. Двойна легитимност, двойна власт, идеологическа опозиция: подобна диалектика ражда обичайно държавни преврати и революции.

Трябва да се засили културното и икономическото сътрудничество с тази франкофилска и франкофонска държава

И все пак София е най-мирната от всички балкански столици. Това се дължи на мъдростта на българските власти, които съумяха да съхранят страната си от последиците от разпадането на Югославия. Като министър-председател цар Симеон пое и засили тази политика на мир с още по-голяма яснота, в момент, когато той дойде на власт, а гражданската война заплашваше да запали Република Македония. Трудно е да се управлява това положително действие, защото делото на мира е много по-дискретно от войнстващите попълзновения. Но можем да си представим катастрофите, които би могъл да отключи един авантюрист националист, призовавайки българския народ да изрази активната си солидарност със славяните от Македония и посочи мюсюлманските граждани на България като изкупителна жертва...

В момент, когато крайната ксенофобска и антисемитска десница показа своята мощ по време на последните избори в Румъния, в момент, когато Съюзна република Югославия току що се освободи от етническия национализъм, гражданският мир в България граничи с чудо. Той се дължи на волята на държавните мъже и не е нужно човек да е роялист, за да забележи, че Симеон ІІ се ползва с демократична легитимност, с власт-символ и с международния опит, които му позволяват да засили доброто разбирателство между различните културни групи в България (например с назначаването на турскоговорящи министри) и да развива добри отношения със съседните страни, в частност с Турция.

Един траен мир предполага съдействието на исторически нации. Сърбия е необходима, но България не бива да е забравена. Нейната стратегическа позиция по пътя за Истанбул и нейните отношения с Русия, както и с Дунавска Европа превръщат тази млада Република, управлявана от цар, в страна, чиято роля е и ще остане решаваща за геополитическото равновесие на Югоизточна Европа.

Още нищо не е спечелено. Всяка нация е крехка, когато една част от населението й мръзне и гладува с чувството, че е изоставено – нещо, което обещанията за разширяване на Европейския съюз не могат да изтрият. Така както френско-румънското приятелство не се определя от политическия етикет на президента Илиеску, засилването на културното и икономическо сътрудничество с франкофилска и франкофонска България не е въпрос на мнение, а трябва да се превърне в израз на колективна воля: волята да се схваща развитието на Европа за всички европейски народи.”

ДНЕС +