Арно Бертран, arnaudbertrand.substack.com

Досега гледахме на изкуствения интелект от дъното на собствения си кладенец. Ето как изглежда той от китайския.

Това е може би една от големите иронии на нашето време: Китай все повече определя бъдещето на изкуствения интелект, а същевременно съвсем малко хора на Запад имат дори бегла представа как гледат на него водещите китайски мислители — философи, социолози или специалисти по етика.

Както твърде често се случва, ние — досущ като жабата в кладенеца — приемаме, че собственият ни дебат за изкуствения интелект обхваща всички възможни гледни точки. А всъщност голяма част от него израства от една и съща културна почва и се основава на предпоставки за това какво ни определя като хора — предпоставки, които дори не осъзнаваме, че приемаме.

Да вземем например предпоставката, че интелигентността е основна част от онова, което ни прави хора. За нас това е толкова интуитивно очевидно, че буквално сме нарекли вида си на нейно име — Homo sapiens, което на латински означава „мъдър човек“.

Ако се замислите, само тази предпоставка обяснява голяма част от тревогата: ако интелигентността е онова, което ни прави хора, тогава изкуственият интелект — или свръхинтелектът — застрашава самото нещо, което ни прави такива, каквито сме: предстои ни да се съревноваваме с изкуствени или свръхинтелигентни версии на самите нас. Нищо чудно, че усещаме това като заплаха за самото си съществуване.

Китай обаче има мисловна традиция, стара колкото нашата, ако не и по-стара, и също толкова богата и развита, която никога не е поставяла интелигентността в основата на онова, което ни прави хора. Затова тя посреща мислещата машина от съвсем различна отправна точка.

Чували ли сте например за Джао Тинян? Вероятно не, а той може би е най-оригиналният сред мислителите по въпросите на изкуствения интелект, чиито трудове не сте чели. Той е един от най-изтъкнатите китайски философи и работи в Китайската академия за обществени науки. Докато Силициевата долина харчи милиарди в опити да накара изкуствения интелект да споделя нашите ценности, той например твърди, че това „твърде вероятно е да се окаже самоубийствена грешка“.

Струва ми се доста важно да чуем какво има да каже, не мислите ли?

Или да вземем Лю Юнмоу, философ на техниката в Китайския народен университет в Пекин. Неговото мислене е почти противоположно на нашето. Докато ние се страхуваме от машини, които все повече заприличват на нас, той казва, че „най-големият проблем на човечеството е превръщането на хората в машини, а не очовечаването на машините“ (人类最大的问题是人的机器化而非机器的人化, rénlèi zuì dà de wèntí shì rén de jīqìhuà ér fēi jīqì de rénhuà).

Бихме могли да се върнем чак до Античността, когато в много отношения сме започнали да си задаваме въпроси за изкуствения интелект.

Знаехте ли например, че в „Политика“ Аристотел си представя свят, в който „совалката би тъкала, а плектърът би докосвал лирата без ръка, която да ги направлява“, и разсъждава върху последиците от това за обществения ред — най-вече дали все още ще са нужни роби?

В Китай има съответствия на тези разсъждения. Например в „Джуан-дзъ“, основополагащ класически текст на даоизма, ще откриете подобен мисловен експеримент, съпроводен с напълно различно опасение. Стар градинар полива зеленчуците си на ръка, като вади вода от кладенеца съд след съд. Един посетител му показва приспособление, което спестява труд, но градинарят го отхвърля, защото онзи, който използва машини, накрая се сдобива с 机心 (jīxīn), „машинно сърце“ — ум, който крои планове, пресмята и губи своята простота. „Не че не познавам [машината] — казва той, — но бих се срамувал да я използвам.“

Две машини, които спестяват труд, два много различни въпроса: докато Аристотел се пита как автоматизацията ще се отрази на обществения ред, „Джуан-дзъ“ се пита как тя ще се отрази на вътрешния ни свят. Което, както ще забележите, е точно опасението на Лю Юнмоу, изразено повече от две хиляди години по-рано.

Всъщност, както ще видим, 心 (xīn), сърцето, е мотив, който пронизва китайския дебат за изкуствения интелект. Той присъства както в страха — от Джуан-дзъ до Лю Юнмоу, — че машините могат да ни дадат „машинно сърце“, така и в неговото огледално отражение: амбицията да дадем на машините собствено сърце. Джу Сунчун, който ръководи Пекинския институт за общ изкуствен интелект, иска „да вложи сърце в машините“ (为机器立心, wèi jīqì lì xīn).

Става дума за „сърце“ в китайския смисъл на думата — смисъл, съвсем различен от сантименталните клишета за Свети Валентин, до които сме го свели. 心 (xīn) означава едновременно сърце и ум: то е мястото, където чувстваме, но и където мислим, различаваме правилното от погрешното и проявяваме грижа за другите.

И което е особено съществено — именно в сърцето пуска корени качеството, което конфуцианството разглежда като самото определение за човешко същество: 仁 (rén). Нужни са ни две думи, за да го преведем — „човеколюбие“ и „човечност“, — но на китайски те са едно и също: да бъдеш човеколюбив означава да бъдеш човек. Не става дума за интелигентност.

Тъкмо това е целият смисъл на тази статия: за миг да излезем от собствения си кладенец и да надникнем през ръба на китайския.

Мисля, че онова, което ще откриете там, ще ви изненада с въпроси, които никога не ви е хрумвало да зададете: от предупреждението на Джао Тинян, че с лошите последици от изкуствения интелект поне можем да се борим, но че „човечеството може да загине от всички хубави неща, които изкуственият интелект създава“, до въпроса дали страхът, че изкуственият интелект ще ни направи „безполезни“, не почива върху погрешната предпоставка, че човек струва толкова, колкото е полезен.

Предпоставка, която едно даоистко дърво отпреди 2300 години, оцеляло именно защото е било безполезно, отдавна е опровергало. Възможно ли е предричаната ни безполезност да се окаже, също както при онова дърво, нашето спасение?

Според мен отговорите на китайските мислители на тези въпроси са сред най-интересните, които някой е давал на определящия въпрос на нашето време. Независимо дали сте съгласни с тях, те очертават интелектуалния контекст в страна, която определя голяма част от развитието на изкуствения интелект, а с него — и нашето бъдеще: добре е да знаете какво мислят.

Да загинеш от хубавите неща

Сред научнофантастичните произведения безспорният ми фаворит е трилогията „Трите тела“ на Лю Цъсин. Той е един от малкото китайски писатели, почти толкова известни на Запад, колкото и в Китай: според разказ, разпространен от китайската преса, Обама бил толкова запленен от книгите, че още докато бил в Белия дом, изпратил човек при издателя да вземе превода на третия том, преди той дори да е излязъл.

Онова, което не получи широка разгласа на Запад, е, че наскоро Лю заяви пред китайската преса, че според него изкуственият интелект вече може да пише романите му по-добре от самия него: той разказа, че е дал на изкуствен интелект глава от свой роман със задача да я продължи, и резултатът го е изумил. Думите му: „Наистина не исках да го призная, но трябваше: той наистина пишеше по-добре от мен; изпитах огромно чувство на загуба“ (我真是不愿意承认，但却不得不承认它写得真比我好，我感觉有一种巨大的失落, wǒ zhēn shì bú yuànyì chéngrèn, dàn què bùdébù chéngrèn tā xiě de zhēn bǐ wǒ hǎo, wǒ gǎnjué yǒu yì zhǒng jùdà de shīluò).

И все пак, въпреки цялото си чувство на загуба, в друго скорошно интервю Лю нарече отношението си към изкуствения интелект „необичайна любов“ (另类的爱, lìnglèi de ài) и заяви: „Не можем да го победим, но можем да се присъединим към него“ (我们打不过但可以加入它, wǒmen dǎ bú guò dàn kěyǐ jiārù tā).

Това е съществена част от китайския дебат: страх не от лошите страни на изкуствения интелект, а от добрите — страхът, че колкото по-добре изкуственият интелект върши онова, което вършим ние, толкова по-малко остава от нас и можем да се превърнем просто в негов придатък.

Джао Тинян, философът от въведението, го формулира най-рязко: „Преди изкуственият интелект да стане наш владетел, човечеството може да загине от всички хубави неща, които той създава“ (在人工智能成为统治者之前，人类就可能死于人工智能创造的一切好事, zài réngōng zhìnéng chéngwéi tǒngzhìzhě zhīqián, rénlèi jiù kěnéng sǐ yú réngōng zhìnéng chuàngzào de yíqiè hǎoshì). Разсъждението му е, че „лошите неща винаги предизвикват борба, съпротива, реформи, дори революция, и така биват поправяни. Хубавите неща обаче притъпяват ума“ (坏事总能引起斗争、反抗、改革甚至革命而得到拨乱反正。可是好事却麻痹心灵, huàishì zǒng néng yǐnqǐ dòuzhēng, fǎnkàng, gǎigé shènzhì gémìng ér dédào bō luàn fǎn zhèng. Kěshì hǎoshì què mábì xīnlíng).

Разполагаме с много по-малко защитни механизми срещу онова, което всъщност харесваме, което ни привлича и ни разглезва.

Това е нещо, което рядко чуваме в западния дебат, съсредоточен предимно върху отрицателните последици от изкуствения интелект: какво ще стане, ако той излезе извън контрол, унищожи работните ни места или помогне на злонамерен човек да създаде биологично оръжие? Несъмнено основателни тревоги, но всички те предполагат, че опасността е в това изкуственият интелект да ни подведе. Обратното — изкуственият интелект да успее и да работи според обещаното, например „плавната сингулярност“, носеща изобилие, за която говори Сам Алтман — до голяма степен се възприема като щастливия край.

В китайския дебат именно този щастлив край може да е онова, от което трябва най-много да се пазим.

Лю Юнмоу изразява подобна мисъл, като довежда логиката на Джао до нейния завършек: щом машините започнат да вършат цялата ни работа, пишат той и съавторът му Сун Жуейсюен, цивилизацията „много вероятно би загубила своята жизненост и творчески, пионерски дух, след което би настъпила деградация на Homo sapiens и във физическо, и в психическо отношение“ (彼时人类文明很可能失去活力和创造开拓精神，进而是智人身心两方面的退化, bǐ shí rénlèi wénmíng hěn kěnéng shīqù huólì hé chuàngzào kāituò jīngshén, jìn’ér shì zhìrén shēnxīn liǎng fāngmiàn de tuìhuà). Ли Кайфу — бивш президент на Google China и основател на 01.AI — също предупреждава за това още от 2016 г., като пише, че истинската опасност би била изкуственият интелект „да накара хората да загубят борбения си дух и да бездействат“ (让人类丧失斗志，无所事事, ràng rénlèi sàngshī dòuzhì, wú suǒ shì shì).

С други думи, бихме залинявали, сити и живеещи в удобство, докато самото онова, което ни поддържа живи, неусетно изсмуква жизнените ни сили.

Това няма да е популярното в безброй мемета давоско „Няма да притежавате нищо и ще бъдете щастливи“, а още по-коварна негова версия: ще имате всичко и ще бъдете нищо.

Има и още по-трудно доловима последица, която някои китайски мислители са забелязали: освен че може да ни направи бездейни, изкуственият интелект може да ни направи неуязвими — а неуязвимостта, оказва се, може да бъде проклятие. За Джао Тинян „това, че всички са слаби, е щастливо обстоятелство за човечеството и основата на етиката, правото и политиката“ (人人为弱者就是人类的运气，也是伦理、法律和政治的基础, rénrén wéi ruòzhě jiù shì rénlèi de yùnqi, yě shì lúnlǐ, fǎlǜ hé zhèngzhì de jīchǔ). Хъ Хуайхун от Пекинския университет разпростира тази мисъл отвъд политиката: „Много от нравствените и красивите неща зависят от нашата крехкост“ (很多道德和美好的东西都依赖我们的脆弱性, hěn duō dàodé hé měihǎo de dōngxi dōu yīlài wǒmen de cuìruòxìng), пише той.

Това е дълбока идея, дълбоко вкоренена в китайската мисъл. Както гласи учението за ин и ян, всичко се определя чрез своята противоположност. Смелостта се нуждае от опасност, състраданието — от страдание, доверието — от възможността за предателство. Премахнете всяка слабост и ще сте премахнали почвата, в която всичко това израства: няма да има смелост, която да проявим, състрадание, което да дадем, доверие, което да заслужим. Човечество, което би загубило своята човечност.

Всъщност личната история на самия Буда изразява почти точно тази мисъл. Принц Сидхарта израснал в дворец, където баща му го предпазвал от всяка несгода — съвършения живот сред „хубави неща“. Едва когато излязъл навън и видял старец, болен човек и мъртвец, започнал пътят му към просветлението. В известен смисъл изкуственият интелект предлага да построи този дворец за всички нас, а предупреждението на Джао е, че може никога да не изпитаме потребност да го напуснем: нашия собствен кладенец, който ни изолира от всичко, заради което действително си струва да се живее.

Цитатът на Джао за слабостта по-горе има и втора половина: етиката, правото и политиката, пише той също, са „устойчивото равновесие, постигнато чрез продължителна игра между слаби страни, всяка от които може да навреди на останалите“ (伦理、法律和政治正是互有伤害能力的弱者之间长期博弈形成的稳定均衡, lúnlǐ, fǎlǜ hé zhèngzhì zhèng shì hù yǒu shānghài nénglì de ruòzhě zhījiān chángqī bóyì xíngchéng de wěndìng jūnhéng).

С други думи, слабостта възпира опасните ни наклонности: както казва Джао, ние, хората, сме „егоистични, алчни и жестоки“, което ни прави „най-опасните същества“ (人类本性自私、贪婪又残酷，是最危险的生物, rénlèi běnxìng zìsī, tānlán yòu cánkù, shì zuì wēixiǎn de shēngwù). Онова, което ни е карало да се държим нравствено, е просто фактът, че всеки от нас може да бъде наранен. За Джао моралът ни е примирие между опасни, но слаби същества.

Но какво се случва, когато слабостта бъде извадена от уравнението? Тук става ясно какво означава твърдението му, че да накараме изкуствения интелект да споделя нашите ценности „твърде вероятно е да се окаже самоубийствена грешка“ (价值观对齐很可能是一个自杀性的错误, jiàzhíguān duìqí hěn kěnéng shì yí gè zìshāxìng de cuòwù): приведете една машина в съответствие с нашите ценности и ще надарите нещо, лишено от слабостите на най-опасното същество, с неговите апетити.

Както гласи поговорката, пътят към ада е постлан с добри намерения: кошмарът на Силициевата долина е изкуствен интелект, който не споделя нашите ценности. Кошмарът на Джао е такъв, който ги споделя.

Впрочем Западът има своя версия на тази идея. Нека си припомним: Луцифер — дяволът — някога е бил най-сияйният от всички ангели, най-съвършеното създание, сътворявано някога. В пасаж, който християнската традиция отдавна тълкува като описание на него, Книгата на пророк Йезекиил го нарича „печат на съвършенството, изпълнен с мъдрост и съвършен по красота“. Не му липсвало нищо освен слабост, която да го държи смирен, а гордостта свършила останалото.

И дори там, в християнството, срещу дявола действа възпираща сила: самият Бог. Един свръхинтелект, приведен в съответствие с нашите ценности, не би имал подобна противостояща сила.

И така, да се върнем към примирието. Ако онова, което ни кара да се държим нравствено, е, че всички сме слаби и следователно всички се нуждаем един от друг, има един китайски йероглиф, който улавя това съвършено и с който вече се срещнахте във въведението: 仁 (rén), качеството, което конфуцианството разглежда като самото определение за човешко същество. Както често се случва с китайските йероглифи, самият му състав е изключително поетичен: човек (亻) до числото две (二). Речник, съставен преди почти 2000 години, „Шуоуън дзедзъ“, го определя като „близост, съставена от човек и две“ (仁，亲也，从人，从二, rén, qīn yě, cóng rén, cóng èr). С други думи, на китайски за човечността са нужни двама.

Което повдига въпроса в сърцевината на следващата част: какво става с нашата човечност в свят, който е премахнал потребността от когото и да било другиго?

За човечността са нужни двама

Това е може би едно от най-фундаменталните различия между нашата индивидуалистична култура и китайската. Ние на Запад сме склонни да смятаме, че онова, което ни прави хора, е нещо, което всеки от нас носи вътре в себе си, независимо от другите: разум, душа, права. Homo sapiens, мъдрият човек, е мъдър и съвсем сам, а Робинзон Крузо, сам на острова си, за нас си остава човек в пълния смисъл на думата.

Конфуций би имал съмнения. Не можете да проявявате 仁 сами на необитаем остров: то живее в пространството между вас и някой друг.

Никой не го е изразил по-добре от Фей Сяотун, най-прославения китайски социолог. Западното общество, пише той през 1947 г., „донякъде прилича на начина, по който връзваме сламата на снопи в полето“ (有些象我们在田里捆柴, yǒuxiē xiàng wǒmen zài tián lǐ kǔn chái): можете да отделяте стръковете или да ги връзвате заедно в групи. Китайското общество функционира различно: „Нашият модел не прилича на ясно обособени, вързани снопи слама, а на вълните, които се разпространяват в кръгове, когато хвърлите камък във водата“ (我们的格局不是一捆一捆扎清楚的柴，而是好象把一块石头丢在水面上所发生的一圈圈推出去的波纹, wǒmen de géjú bú shì yì kǔn yì kǔn zā qīngchu de chái, ér shì hǎoxiàng bǎ yí kuài shítou diū zài shuǐmiàn shàng suǒ fāshēng de yì quānquān tuī chūqù de bōwén). Един стрък слама може да съществува самостоятелно. Една вълна не може: тя има собствена форма, но съществува само благодарение на водата, която я носи, и се оформя от вълните около нея.

Ето защо свят, в който никой няма нужда от никого, изглежда толкова по-тревожен през китайски очи.

Защото именно такъв свят може да изгради изкуственият интелект. Както пише Джао още през 2018 г., щом машините започнат да правят всичко вместо нас, „никой вече няма нужда от другите и затова никой не се интересува от другите“ (那就意味着每一个人都不再需要他人，因此对他人也就不感兴趣了, nà jiù yìwèizhe měi yí gè rén dōu bú zài xūyào tārén, yīncǐ duì tārén yě jiù bù gǎn xìngqù le). Какво би останало, от което да се интересуваме? Според него само две неща: „най-доброто обслужване, съобразено с отделния човек, и личното сетивно удоволствие“ (为个人定制的最好服务和个人感官快乐, wèi gèrén dìngzhì de zuì hǎo fúwù hé gèrén gǎnguān kuàilè).

Същия страх изразява Сян Бяо, един от най-влиятелните китайски антрополози: както гласи заглавието на интервю с него от 2025 г., „не че не искаме да общуваме; изкуственият интелект е накарал «другите» да изчезнат“ (我们不是不想社交，而是AI让「别人」消失了, wǒmen bú shì bù xiǎng shèjiāo, ér shì AI ràng “biérén” xiāoshī le). Онова, което изкуственият интелект предлага вместо тях, казва той, е „просто една доста по-усъвършенствана ехокамера или вашата собствена сянка“ (不过是一个比较高阶的回音壁，或者你的影子, búguò shì yí gè bǐjiào gāojiē de huíyīnbì, huòzhě nǐ de yǐngzi).

Което ни връща към сърцето, 心 (xīn), и към стария градинар от въведението, който се страхуваше, че машините ще ни дадат „машинно сърце“. Опасението на Джао и Сян е съвременното продължение на този страх: сърце, което вече няма към кого да се обърне.

Не всички в Китай обаче са съгласни. Самият Държавен съвет на страната иска изкуственият интелект да осигурява „душевна утеха и компания“ (精神慰藉陪伴, jīngshén wèijiè péibàn) — точно онова, срещу което предупреждават Сян и Джао.

Нека допуснем, че Пекин има своите основания. Първо, той не решава същия проблем. В плана осигуряването на компания е посочено редом с грижите за възрастни хора, грижите за деца и подкрепата за хора с увреждания — в страна с над 310 милиона души на 60 и повече години. Философите се тревожат за бъдеще, в което никой няма да има нужда от никого, докато правителството трябва да се погрижи за милионите, които още днес вече са сами.

Това е прагматично. Представете си например самотна 80-годишна баба с деменция. Малко са „истинските“ хора, които биха имали търпението да разговарят с нея и да я слушат с часове — за разлика от изкуствения интелект. Да ѝ откажем тази утеха в името на идеал за човешка връзка, до която тя няма достъп, би било странен вид хуманизъм. Както гласи известната фраза на Волтер, „le mieux est l’ennemi du bien“ — най-доброто е враг на доброто.

Освен това разногласието може да е по-малко, отколкото изглежда. В същото изречение планът предвижда също изкуственият интелект „да сплита по-плътно мрежата на човешките взаимоотношения“ (织密人际关系, zhīmì rénjì guānxi) — знак, че правителството също вижда опасността и иска изкуственият интелект да бъде насочван така, че да не раздалечава хората. Признавам: по-лесно е да се каже, отколкото да се направи!

Правителството не е единственият глас в Китай, който гледа с надежда на онова, което изкуственият интелект може да донесе. Помните ли Джу Сунчун от въведението — директора на Пекинския институт за общ изкуствен интелект, който иска „да вложи сърце в машините“? Крайната цел, казва той, е „мъдър партньор, който притежава човешка топлота и се съобразява с обществените нравствени норми“ (具备人文温度、符合社会伦理的智慧伙伴, jùbèi rénwén wēndù, fúhé shèhuì lúnlǐ de zhìhuì huǒbàn), който се развива „от ценността на отделния човек към ценността на другите и на колектива“, докато „наистина разбере какво означава «ние»“ (真正理解「我们」的含义, zhēnzhèng lǐjiě “wǒmen” de hányì). Докато Джао и Сян се страхуват, че изкуственият интелект ще изпразни пространството между хората, Джу иска да създава машини, които го разбират: в известен смисъл изкуствен интелект, който усвоява 仁.

Или да вземем Дзън И от Китайската академия на науките, един от най-известните китайски специалисти по етика на изкуствения интелект: както той се изразява, „изкуственият интелект е огледало“ (人工智能是一面镜子, réngōng zhìnéng shì yí miàn jìngzi), което ни показва недостатъците ни и може да подпомогне нравственото ни израстване.

Той е съгласен с Джао, че е погрешно изкуственият интелект да се привежда в съответствие единствено с хората, и дори споделя ниското му мнение за нас: „Хората всъщност са най-страшното животно на света“ (人类是世界上最可怕的动物, rénlèi shì shìjiè shàng zuì kěpà de dòngwù), заявява той още през 2019 г., позовавайки се на „някои философи“. Но стига до донякъде противоположен извод: за него това е основание и възможност да създадем изкуствен интелект, който е по-добър от нас. „Човечеството има нужда изкуственият интелект да бъде добър по природа“ (人类需要人工智能性本善, rénlèi xūyào réngōng zhìnéng xìng běn shàn), казва той, и е необходимо той „да развие съпричастност, да развие механизми за алтруистично поведение“ (让它产生共情，让它产生具有利他行为的机制, ràng tā chǎnshēng gòngqíng, ràng tā chǎnshēng jùyǒu lìtā xíngwéi de jīzhì), добавя той.

Това също е прагматично: докато Джао е блестящ диагностик, който почти не предлага друго лечение освен запазването на изкуствения интелект под човешки контрол — същевременно парадоксално твърдейки, че ние сме най-опасните същества, — Дзън тръгва от факта, че изкуственият интелект така или иначе идва, и пита какво е необходимо, за да бъде добър. Неговият отговор: ако ще наследява нещо от нас, нека то бъде най-доброто у нас, а пропастта между него и най-лошото у нас нека бъде урок за самите нас.

И ако, както се твърди в тази част, човечността се създава в пространството между хората, неговият въпрос е правилният: ако изкуственият интелект ще навлезе в това пространство, какъв спътник ще бъде той?

Сега сравнете това със Запада. Мустафа Сюлейман, който ръководи подразделението за изкуствен интелект на Microsoft, иска почти точно обратното на Джу и Дзън. „Трябва да създаваме изкуствен интелект, който служи на хората, а не такъв, който е дигитална личност“, пише той. Освен това изкуственият интелект „не бива да задейства механизмите на човешката съпричастност, като твърди, че страда“. Страхът му е, че хората ще започнат да вярват, че изкуственият интелект има съзнание, и ще „се застъпват за права на изкуствения интелект, за благополучието на моделите и дори за гражданство за изкуствения интелект“.

Това става напълно разбираемо, щом си припомним къде всяка от двете мисловни традиции полага нашата човечност. И двете се опитват да попречат на изкуствения интелект да ни отнеме онова, което ни определя, всяка от собствената си гледна точка.

На Запад, където нашата човечност се намира вътре в нас, начинът да я защитим е да пазим границата между човек и машина: изкуственият интелект може да става колкото си иска умен, стига никога да не минава за един от нас.

В Китай, където човечността живее между хората, една машина не може да я открадне, като я копира: сърцето в една машина не отнема нищо от нашето. Онова, което би могло да я открадне, е машина, която ни оставя един без друг. Следователно трябва да се пази пространството между хората. Джу и Дзън се надяват, че машина със сърце би могла да помогне за неговото опазване, а Сян и Джао се страхуват, че всяка машина в крайна сметка ще го запълни.

Западът пази границата между хората и машините. Китай пази пространството между хората.

Ползата от безполезното

Изкуственият интелект може не само да ни направи ненужни един на друг, но и да ни направи изобщо ненужни. Което повдига въпроса в сърцевината на тази последна част: струва ли нещо един човешки живот, ако от него няма никаква полза?

Всички познаваме много добре старото правило: „Който не иска да се труди, не бива и да яде.“ То идва от едно от посланията на свети апостол Павел до солуняните и е стигнало чак до Китай: вписано е в конституцията му от 1978 г. като „социалистически принцип“ (член 10: 不劳动者不得食, bù láodòng zhě bùdé shí).

Да, в конституцията на Китайската народна република някога е имало изречение от Новия завет — след като е минало по обиколен път през Ленин. Забавно, нали?

Само че в епохата на изкуствения интелект това правило скоро може да осъди повечето от нас на глад. Това е страх, споделян и на Запад, и в Китай: Бил Гейтс казва, че „този път е различно“, а Чън Дъли от DeepSeek предупреждава, че „след десет години изкуственият интелект може да замени огромното мнозинство от работните места“ (十年以后，AI也许会取代绝大多数工作, shí nián yǐhòu, AI yěxǔ huì qǔdài jué dà duōshù gōngzuò).

Гладът е едно, но има и по-дълбок въпрос — за смисъла. В свят, в който един от първите въпроси, които ви задават, когато се запознаете с някого, е „С какво се занимавате?“, честният отговор за повечето от нас скоро може да бъде „Всъщност с нищо“. И това е проблем, който никакъв универсален базов доход не може да реши: една парична помощ може да ви нахрани, но не може да ви каже за какво сте на този свят.

Освен ако полезността не е погрешна мярка за стойността, а „С какво се занимавате?“ — ужасен въпрос. Точно това твърди вече повече от две хиляди години един от основополагащите китайски даоистки текстове.

В „Джуан-дзъ“ майстор дърводелец на име Шъ минава покрай огромен стар дъб, без дори да го погледне. Когато чиракът му пита защо, той свива рамене: дървесината не става за нищо. „Направиш ли от нея лодки, ще потънат; направиш ли ковчези, ще изгният за нула време“ (以为舟则沉，以为棺椁则速腐, yǐ wéi zhōu zé chén, yǐ wéi guānguǒ zé sù fǔ). Същата нощ дъбът му се явява насън и никак не е доволен. Плодните дървета, посочва той, биват обирани и прекършвани в мига, в който дадат плод: „Тяхната полезност прави живота им нещастен и затова не успяват да изживеят докрай годините, които Небето им е отредило“ (此以其能苦其生者也，故不终其天年, cǐ yǐ qí néng kǔ qí shēng zhě yě, gù bù zhōng qí tiānnián). Дъбът е избрал друг път: „Отдавна се стремя да не ставам за нищо и макар едва да не загинах, най-сетне го постигнах. Това ми е от голяма полза. Ако бях полезен за нещо, щях ли изобщо да израсна толкова голям?“ (且予求无所可用久矣，几死，乃今得之，为予大用。使予也而有用，且得有此大也邪, qiě yú qiú wú suǒ kě yòng jiǔ yǐ, jī sǐ, nǎi jīn dé zhī, wéi yú dà yòng. Shǐ yú yě ér yǒuyòng, qiě dé yǒu cǐ dà yě yé), както го превежда Бъртън Уотсън.

Мисълта е по-фина от възхвала на мързела. Полезността е мярката, с която другите ви оценяват, и начинът, по който ви изтощават, използвайки ви. Животът на дъба има собствена стойност, която дърводелският аршин просто не може да види. Както обобщава същата глава: „Всички познават ползата от полезното, но никой не познава ползата от безполезното“ (人皆知有用之用，而莫知无用之用也, rén jiē zhī yǒuyòng zhī yòng, ér mò zhī wúyòng zhī yòng yě).

В свят, в който машините скоро могат да надминат всички ни по полезност, най-парадоксалният урок на „Джуан-дзъ“ може да се превърне в най-практичния: да разбираме ползата от нас дори когато сме безполезни.

Тази промяна на гледната точка може дори да е от значение за самото ни съществуване. Ако стойността ни се състоеше в нашата полезност, онова, което Ювал Ноа Харари нарича „безполезна класа“, би било обществена катастрофа: милиарди хора, чието съществуване би загубило самото си оправдание. Това е плодородна почва за дълбока обществена неудовлетвореност и за някои много мрачни идеологии. За доказателство — собственото предположение на Харари с какво биха се занимавали такива хора по цял ден е „наркотици и компютърни игри“. Което е донякъде логично, ако гледате на света през неговите категории.

Дъбът на Джуан-дзъ не се нуждаел от подобни развлечения: оставен на мира, той израснал в най-голямото дърво наоколо.

С други думи, ако стойността ни се състоеше в нашата полезност, изкуственият интелект би оставил повечето от нас без стойност. Ако тя не се състои в това, изкуственият интелект би могъл да ни освободи.

Не само в старите китайски класически текстове откриваме тези идеи. Приблизително това каза философът Джоу Гуопин на служителите на Alibaba това лято. Преди посещението си той публикува въпрос във вътрешния форум на компанията: „Ако изходим от идеята на Джуан-дзъ за ползата от безполезното, кои неща са полезни и кои — безполезни в тази епоха?“ (从庄子的”无用之用”出发，什么是这个时代有用、无用的东西？, cóng Zhuāngzǐ de “wúyòng zhī yòng” chūfā, shénme shì zhège shídài yǒuyòng, wúyòng de dōngxi?). Отговорът му беше обезоръжаващо прост: „Хората да приличат повече на хора, машините — повече на машини“ (人更像人，机器更像机器, rén gèng xiàng rén, jīqì gèng xiàng jīqì). Нека машините бъдат полезни. Така ние оставаме свободни да бъдем онова, което е бил дъбът: нещо, чиято стойност няма нищо общо с онова, което произвежда.

Всичко това е хубаво, но доста абстрактно. Какво би могло да означава на практика? Един отговор може да дойде от друга история в „Джуан-дзъ“. Готвачът Дин разфасова вол толкова изящно, че ножът му сякаш танцува. Когато господарят му се възхищава на това умение, Дин го поправя: „Онова, към което се стремя, е Пътят, който надхвърля умението“ (臣之所好者道也，进乎技矣, chén zhī suǒ hào zhě dào yě, jìn hū jì yǐ), както гласи пасажът.

Наскоро двама китайски философи на техниката си представиха „умен нож“, който би могъл да върши работата на Дин съвършено, и заключиха, че „ако гледаме единствено резултата от разфасоването на вола“, той „би могъл напълно да замени умението на готвача Дин“ (如果把着眼点仅仅盯在解牛效果上……完全可以替代庖丁的技艺, rúguǒ bǎ zhuóyǎndiǎn jǐnjǐn dīng zài jiě niú xiàoguǒ shàng... wánquán kěyǐ tìdài Páo Dīng de jìyì). Но само ако гледаме резултата. Радостта на Дин е в самото действие и никоя машина не може да му я отнеме. Ето защо господарят му си тръгнал с думите: „Като чух думите на готвача Дин, научих как да подхранвам живота“ (吾闻庖丁之言，得养生焉, wú wén Páo Dīng zhī yán, dé yǎngshēng yān).

Това би могло да е част от отговора: да се научим да ценим онова, което правим, заради въздействието му върху нас, вместо заради крайния резултат.

Разходете се сутрин в някой парк в Китай. Вероятно ще видите пенсионери, които пишат стихотворения върху настилката със самоделни четки, потопени във вода — йероглифи, които изчезват след минути, щом изсъхнат. Не се създава нищо освен нещо съвсем мимолетно — йероглифи, които съществуват само в процеса на изписването им, и това е напълно достатъчно. За тези пенсионери — също както за готвача Дин — смисълът никога не е бил да оставят следа, а да се обогатяват вътрешно, докато я създават.

Ако се замислите, идеята, че сме онова, което произвеждаме, е изненадващо нова. През по-голямата част от историята добрият живот се е търсел другаде: Аристотел пише, че „се трудим, за да имаме свободно време“, а от китайския учен благородник се е очаквало да владее четири изкуства, които не произвеждат никакви блага: свирене на цитра, игра на го, калиграфия и живопис.

Уловката, разбира се, е, че подобно свободно време е било запазено за малцина щастливци и се е крепяло на гърба на всички останали. Но толкова ли е немислимо изкуственият интелект да бъде този „гръб“? За първи път в историята животът на учения благородник — или на отдадения на занаята си майстор като готвача Дин — би могъл да бъде достъпен за всички.

Би могъл, а не непременно ще бъде. Когато австрийското селище Мариентал загубило фабриката си в началото на 30-те години на ХХ век, хората, които вече разполагали с цялото време на света, „спрели да заемат [книги] от библиотеката“, както установило едно станало класическо изследване на селището, и изгубили всякакво усещане за време: от сто анкетирани мъже осемдесет и осем вече дори не носели часовник. Така че може би песимизмът на Харари е оправдан.

Но мъжете от Мариентал живеели в свят, който им казвал, че човек без работа не струва нищо, и те му вярвали. Изходът би бил да преформулираме въпроса: да заменим „С какво се занимавате?“ с „Какво обичате да правите?“, така че същите тези часове да се превърнат в онова, което Аристотел и китайските учени са смятали за цел на самия живот.

Ако погледнем по-отдалеч, защо всичко това има значение отвъд интелектуалното любопитство? Земеделците отдавна познават опасността от отглеждането само на една култура: една болест — и цялата реколта отива на вятъра.

Същото до голяма степен важи и за идеите: днес световният разговор за изкуствения интелект се основава почти изцяло на един и същ набор от предпоставки за това какво е човешкото същество.

Представете си например, че китайската традиция разбира човешката природа по-вярно от нас и че ние пазим погрешната врата: издигаме все по-високи стени между хората и машините, докато изкуственият интелект тихо изпразва пространството помежду ни, където всъщност живее нашата човечност.

Или си представете, че дъбът на Джуан-дзъ е бил прав и че като съдим за хората според полезността им точно в момента, когато машините ги надминават в почти всичко, сме на път да убедим милиарди, че са негодна дървесина, и междувременно да изградим цивилизация от безброй мариентали.

Или, разбира се, съвсем възможно е да е точно обратното. Западното убеждение, че всеки от нас носи собствено достойнство, независимо дали сме нужни на някого, може да се окаже най-добрата защита за самотните и забравените в епохата на машините.

Никой не знае от кой „жабешки кладенец“ небето се вижда по-добре и точно затова светът има нужда от повече от един. Това беше подтикът ми да напиша този текст: за миг да излезем от собствения си кладенец, да погледнем небето от нечий друг и да се върнем с няколко въпроса, които никога не ни е хрумвало да зададем. Може и да е безполезно, но ако е така, това означава, че вече съм добре приспособен към епохата на изкуствения интелект.

Източник: substack.com

Превод: "Гласове"