“Не показвай радост при вида на чуждото нещастие, дори ако то е сполетяло твой враг.”
Джордж Вашингтон

“Ръката, която не можеш да пречупиш, целуни и моли Бога той да я пречупи.”
Арбаска пословица

След като лично президентът Обама обяви официалното приключване на военната кампания в Ирак първите коментари, които буквално взривиха интернет-форумите, бяха на тема “победа” или “поражение” е този ход от страна на САЩ. На заден план останаха даже въпросите за цената на войната и жертвите, дадени от двете страни.
Колкото и странно да изглежда най-точният отговор вероятно е в миналото.
Защото всичко това вече се е случвало.

Историята ни предлага разказ за един епичен и многовековен сблъсък на две цивилизации – християнство и ислям.
От тук нататък всичко е въпрос на гледна точка и лични разбирания.
Фактите обаче са такива, каквито са - нито лоши, нито добри. Просто факти!

Каквото и да говорят привържениците на политическата коректност първи в спиралата на насилието влизат арабите.
При първият халиф от Умаядите — Муавия I (661-680 г.) арабите обсаждат Константинопол (от 674 до 678 г.). Въпреки яростните атаки градът устоява, което е първата и вероятно най-важна победа на християнска Европа срещу арабите.
Малко по-късно са двете велики битки, които спасяват средновековна Европа от ислямската вълна. Иде реч за битката при Константинопол, спечелена от Хан Тервел през 717 г., и битката при Поатие, спечелна от Карл Мартел (Чукът) през 732 г.

С това обаче историята не приключва. Всъщност едва започва!
След смъртта на първите „вървящи в правия път“ халифи Арабският свят потъва в трудно проследими династични интриги, които в крайна сметка дават на Европа глътката въздух. И така до появата на Селджукските турци. Ако мерим със съвременен аршин, през XI век те вече били великата сила в Арабския свят.
Според ливанския писател Амин Маалуф “Дошли от Средна Азия с хилядите конници номади с дълги сплетени коси, селджукските турци за няколко години успяват да завладеят цялата територия, простираща се от Афганистан до Средиземно море. След 1055 година багдадският халиф, наместник на Пророка и потомък на внушителната империя на Абасидите, е само покорна кукла в ръцете им. От Исфахан до Дамаск, от Никея до Ерусалим се чува единствено думата на техните емири. За първи път от три века насам целият мюсюлмански Изток се намира под властта на една единствена династия, която заявява волята си да възвърне отминалата слава на исляма.”

Почти по същото време започват и Кръстоносните походи. Те и до ден днешен са извор на легенди и почти автоматично в Арабският свят им се приписват прилики с Американската военна операция в Ирак.
Няма как да се отрече, че в онези сурови времена, зверства е имало и от двете страни.
Първият голям и наистина важен град, който пада в ръцете на кръстоносците, е Антиохия. Преди нападението обаче първата работа на емира на Антиохия Яги–Сиян е да изгони местните християни. Прави го по особено подъл начин.
За събитията разказва арабският историк Ибн ал-Атир “През първия ден Яги-Сиян заповяда на мюсюлманите да излязат, за да почистят рововете, които опасват града. На следващия ден за същата ангария бяха изпратени само християните. Накара ги да се трудят до вечерта, а когато те поискаха да се приберат, им попречи “.
Това, разбира се, не спасява Антиохия и тя е превзета на 3 юни 1098 г. Тук ролите се сменят – рицарите избиват цялото мюсюлманско население на града.

Следващият важен град, превзет от кръстонсците, е Мосул. Градът е известен в тогавашния свят с финия плат “муселин”. Мосул е и градът, чиито жители откриват по странен начин свойствата на нефта - течното злато, заради което се водят войните на 20 и 21 век. Според Ибн ал-Атир ”Преминаваме през едно селище, наречено ал-Каяра, битумницата, близо до река Тигър. Вдясно от пътя, който води към Мосул, има една низина, почерняла, сякаш облак я е покрил. Господ кара там да бликат извори, големи и малки, които дават битум. Понякога някой от тези извори изхвърля нагоре, сякаш ври, парчета битум. Хората строят басейни, в които ги събират. Край изворите има черно езеро, върху чиято повърхност се стели лека черна пяна — водите я изхвърлят на брега, където тя се сгъстява в битум. Този продукт наподобява много лепкава, гладка, блестяща и силно миризлива кал. Така успяхме да видим със собствените си очи едно чудо, за което бяхме чували да се говори и чието описание ни се бе сторило крайно необикновено. Там наблизо, по бреговете на река Тигър, се намира друг голям извор, чийто дим забелязваме отдалече. Обясняват ни, че го запалват, когато искат да извлекат битум. Пламъкът поглъща течните съставки. След това режат битума на парчета и го превозват. Познат е из онези страни, чак до Сирия, в Акра и по всички крайбрежни краища. Аллах създава онова, което му е угодно. Хвала Нему!”
Интересното е, че жителите на Мосул приписвали на нефта лечебни свойства и използвали получения от нефта битум в строителството. Предполага се, че е възможно още тогава да е бил използван и във военното дело, като съставка на т .нар. “Гръцки огън”.

Най-страшното клане на мюсюлмани обаче се случва в Маарри. Градът е родно място на най-свободолюбивия арабски поет – Абул-Ала ал-Маарри. Именно той в онези далечни времена първи открито казва “Жителите на земята се делят на две, Едните имат ум, но нямат религия, Другите имат религия, но нямат ум.”
Жестокостта на кръстоносците не се побира даже в средновековните стандарти. Хронист Раул дьо Кан описва потресаващи събития ”В Маарра, нашите варяха възрастните езичници в казани, набучваха децата на шишове, печаха ги и ги ядяха.”
Летописецът Усама Ибн Мункиз, роден три години преди събитията в Маарра, в съседния град Шайзар, ще напише един ден: ”Всички, които научиха за франджите (кръстоносците), видяха в тяхно лице зверове, които притежават превъзходството на смелостта и разпалеността в боя и нищо друго, както зверовете имат превъзходството на силата и агресивността.”

За превземането на Ерусалим през лятото на 1099 г. от кръстоносците са изписани хиляди страници. Там клането не е само на мюсюлмани. Според Ибн ал-Каланиси “Много хора бяха избити. Евреите бяха събрани в синагогата и франджите ги изгориха живи. Те разрушиха също така паметниците на светиите и гроба на Авраам — мир на праха му!”

Кръстоносците изхвърлят от църквата на Божи Гроб и всички свещеници от източното вероизповедание — гърци, грузинци, арменци, копти и сирийци. Според Амин Маалуф “Изумени от толкова фанатизъм, първослужителите на източнохристиянските общности решават да се съпротивляват. Те отказват да открият пред завоевателя мястото, където са скрили истинския кръст, на който е умрял Христос. За тези хора религиозната преданост към реликвата е съпроводена от патриотична гордост. Нима не са съграждани на Назарееца? Но нашествениците не са никак впечатлени от този факт. След като арестуват свещениците, на които е поверено пазенето на кръста, и ги подлагат на мъчения, за да изтръгнат тайната, те успяват чрез сила да лишат християните в Свещения град от най-ценната им реликва.”

Много интересен обаче е моментът на “партньорство” между тогавашните спецчасти на християните и исляма – орденът на тамплиерите и сектата на асасините (по-известни като хашишини).
Безспорно това са елитните войници на своето време. И едните, и другите са известни с фанатизма и жестокостта си. Повечето източници от онова време са категорични по темата – имало е взаимно уважение, което на моменти преминава в разбирателство и единодействие. Някои направо говорят за предателство и от двете страни! Изглежда любимото на днешните журналисти “преразпределение на територии” е традиция стара колкото света. Просто тамплиерите и асасините са го правили… умно!

Всъщност, докато за тамплиерите се знае много, за асасините преобладават легенди.
Колкото и невероятно да звучи, сектата на асасините е създадена през 1090 година от човек, който не е военен. Хасан ас-Сабах е шиит, роден около 1048 година в град Райи, разположен в непосредствена близост до мястото, където няколко десетилетия по-късно ще бъде основано градчето Техеран. Известен е с широка култура, обичал поезията, любопитен за последните научни открития.
Ето какво казва по въпроса ливанският писател Амин Маалуф "Привържениците се групират според своето образователно равнище, довереност и храброст, като се започне от новоприетите и се стигне до Великия учител. Те преминават през интензивни курсове на обучение и физическа подготовка. Любимото оръжие на Хасан за всяване на страх всред враговете е убийството. Членове на сектата са пращани поотделно или по-рядко на групички от по двама-трима със задача да убият дадена личност. Обикновено се преобличат като търговци или аскети, движат се из града, където трябва да бъде извършено престъплението, разучават местата и навиците на жертвата, след което — когато планът бъде готов — нанасят удара си. И ако подготовката се извършва в най-дълбока тайна, то екзекуцията трябва задължително да бъде публична, пред възможно най-голяма тълпа. Ето защо избраното място е джамията, а предпочитаният ден — петък, обикновено по обяд. За Хасан убийството е не просто средство да се отървеш от даден противник, а преди всичко двоен урок, който трябва да бъде даден публично — наказание за убития и героична саможертва за привърженика екзекутор, наричан „федай“, т.е. „командос самоубиец“, защото почти винаги загива на място.
Спокойният начин, по който членовете на сектата са приемали да загинат, е карал мнозина съвременници да мислят, че те са били упоявани с хашиш, откъдето и прозвището им „хашишиюн“ или „хашишин“, дума, която по-късно е преиначена на „асасин“(На френски и английски думата assassin означава „убиец“ (бел.прев.)и постепенно е възприета като нарицателно име в много езици. Подобна хипотеза е разбираема, но за всичко, отнасящо се до сектата, действителността е трудно отделима от легендата. Наистина ли Хасан е карал привържениците си да се дрогират, за да им създаде за известно време усещане, че са в рая и да им вдъхне кураж за очакващото ги мъченичество? Или, по прозаично казано, опитвал ли се е да ги привикне към някакво упойващо средство, за да ги държи винаги в подчинение? Или им е давал еуфоризиращо вещество, за да не трепне ръката им по време на убийството? Разчитал ли е главно на сляпата им вяра? Какъвто и да е отговорът, фактът, че съществуват толкова много хипотези, е своеобразна почит към един изключителен организатор, какъвто е бил Хасан.”
Мразени и преследвани от всички мюсюлмани, асасините въобще не са недоволни, когато виждат да пристига християнска армия, нанасяща разгром след разгром на селджукските турци и арабите.
Големият удар на сектата не закъснява!

През лятото на 1125 година, на излизане от джамията в Алеп след обедната молитва, мъж, предрешен като аскет, скача върху кадията Ибн ал-Хашаб и го пробожда с кама в гърдите. Всички са убедени, че това е акт на отмъщение от страна на сектата на асасините. Кадията е най-големият им враг. По-важното обаче е, че убитият кадия е идейния баща на верския джихад, чиято кулминация едно поколение по-късно са победите на Саладин (Юсуф Салах ад-Дин ибн Аюб) над кръстоносците. Саладин, също като Саддам Хюсеин, е родом от Тикрит. Кюрд по народност той става султан на сарацините в Сирия и Египет. Саладин превзема Ерусалим на 2 октомври 1187 година.

Кървавата история на сблъсъците между християни и мюсюлмани не свършва и до тук.
За съжаление последната ислямска вълна, заплашила Европа, поглъща раздираното от противоречия царство България и в края на 14 в. османските турци превземат български земи за цели 5 века. Историческата наука приема, че “Битката при Никопол, състояла се на 25 септември 1396 г. е краят на последния голям западноевропейски кръстоносен поход в Средновековието. Поражението на силите, изпратени срещу турците от Франция, Англия, Шотландия, Унгария, Свещената Римска империя,Полша, Швейцария, Венеция, Генуа, Влашко, България и ордена на рицарите на Св. Йоан е и последният удар срещу загиващото Второ българско царство, и угасване на една от последните европейски надежди за спасяването на Константинопол от турците….”
Турските зверства на Балканите по нищо не отстъпват на описаните по-рано в кръстоносните походи и общо взето спиралата на насилието се върти до ден днешен. И днес пресечната точка на най-голямо напрежение е Близкия Изток и Ерусалим.

Между другото, много е модерно на Запад да се самообвиняват за търговията с роби от 16 до средата на 19 век, но нови изследвания доказват, че на робските пазари в Северна Африка през същия период мюсюлмански пирати и търговци на роби са продали поне 1 милион европейци. Не случайно в наши дни всеки трети алжирец е със сини очи. Това не се дължи само на френското колониално влияние.

Наивно е да мислим, че след толкова много история, в наши дни, е възможно да надделее едно категорично мнение или оценка за процесите в Близкия Изток.
Не само приключването на американската военна операция в Ирак е спорно - спорно беше и започването й. Ако има нещо безспорно, то това е, че мюсюлманите и в частност иракчаните едва ли някога ще приемат просто така военна операция, на която и да е християнска държава по техните земи.
И в тази тяхна позиция няма нищо рационално!

Нефтът, другите природни богатства, земята, стратегическото разположение, излазът на море, достъпът до вода и т.н, и т.н., са само повод, но не и първопричина за каквото и да е в Близкия Изток.
Истинският фундамент на спора е светостта на вярата!
Колкото до средствата – през вековете коварството на източните владетели се е конкурирало само с тяхната жестокост.
До ден днешен сред кюрдите например витае убеждението, че те нямат държава, защото кюрдът Саладин изгонил кръстоносците и сега техните потомци в лицето на САЩ и европейските велики сили си… отмъщават.

На същата омраза се натъкнаха и руснаците в Афганистан при все, че официалната идеология на съветската армия нямаше нищо общо с християнството. Само че НЕ руснаците убиха лидера на муджахидините и герой от афганистанската война Ахмад Шах Масуд. Убиха го правоверните на още по-правоверния Осама бин Ладен. И то по начин, идентичен с методите на асасините от преди векове. (Дни преди атентатите от 11 септември 2001, Шах Масуд е убит от фалшив телевизионен екип от двама "смъртници", които активират взрив, скрит в камерата.)

Факт е, че репортажите на световните медии показват една и съща картина - повечето жители на Ирак омаловажават или даже игнорират зверствата, на които бяха подложени от режима на Садам Хюсеин и с нетърпение очакват заминаването на американците. Изглежда такава е човешката природа – спомняме си това, което ни изнася. Също като при нас православните българи и спомените за Тодор Живков.
Няма да е никак чудно, ако след изтеглянето на американските войски, в центъра на Багдад отново се появи паметника на Саддам Хюсеин. Ние тази глупост в Правец вече я направихме!

И все пак! В новата история на света рядко може да се намери жестокост, подобна на обгазяването на кюрдското население в град Халабджа, вещо ръководено от дясната ръка на Саддам, ревностният мюсюлманин – сунит Али Химика.
Каквото и да говорят, това зверство се случи именно когато Ирак се управляваше от иракчани.
Сега на иракчаните ще им се наложи да се управляват сами.
Нали това искаха?
Тяхно право е както искат, така да тълкуват думите на американския военен министър Лион Панета "След много пролята кръв на иракчани и американци, мисията, целяща да направи Ирак способен сам да се грижи за своето управление и сигурност, става реалност".
Ако искат могат също като Саддам Хюсеин през 1991 да обясняват, че са победили “американския сатана” и той си е отишъл с подвита опашка. Нищо, че и през двете Иракски войни не остана иракска дивизия, която да не е разгромена от силите на съюзниците.

Има, разбира се, още една подробност. Много съществена!
Приемем ли безкритично, че арабите, като наследници на древна цивилизация, имат пълното право да се управляват както намерят за добре (което в повечето случаи означава да се изтребват един друг безнаказано), тогава ще бъдем принудени да приемем, че и изтреблението на милиони християни, живущи в арабския свят е… нормално. Вярно е, че и ние бързо забравяме, но кървавите атентати срещу църкви в Египет, в Ирак и на много други места не спират. И няма как да забравим. Не ни оставят да забравим!

Преди век християните в Близкия Изток са били 20 процента, днес са 5 процента. В края на 2006 г. по време на посещението на папа Бенедикт XVI в Турция бяха изнесени данните, че точно преди 100 години на турска територия са живели един милион християни. Днес техният брой е само 100 000 души.
Погледната от този ъгъл днешната политическа реалност придобива съвсем други измерения.

На арабите може и да не им харесва демокрацията, но какво ли ще се случи, ако например “американският сатана” въведе арабските стандарти на “свободомислие” спрямо мюсюлманите?
Антон Луков