Фундаментална статия: Тръмп още не е встъпил в длъжност, но Европа и светът се тресат

Революцията на Тръмп

Сега всички в Русия и света нудоумяват - какво се случва в САЩ? Новоизбраният президент Тръмп и група от най-близките му съратници, преди всичко страстният Илон Мъск, развиват почти революционна дейност. Тръмп все още не е встъпил в длъжност, което ще се случи на 20 януари, но Америка и Европа започнаха да се тресат. Това е идеологическо и геополитическо цунами, което, честно казано, никой не е очаквал.

Мнозина очакваха, че след избирането на Тръмп – както отчасти се случи по време на първия мандат на неговото президентство – той ще се върне към повече или по-малко конвенционални политики. Дори и с неговите харизматични и спонтанни характеристики.

Вече можем да кажем, че това не е така. Тръмп е революция. Затова точно сега – в този преходен период на прехвърляне на властта от Байдън към Тръмп – има смисъл да анализираме най-сериозно: Какво се случва в Америка? И определено нещо се случва там и то е много, много важно.

Дълбоката държава и историята на американския възход

На първо място, трябва да се изясни как при силата на дълбоката държава стана възможно Тръмп да бъде избран? Това изисква по-обширен преглед.

Дълбоката държава в Съединените щати представлява ядрото на държавния апарат и тясно свързания с него идеологически и икономически елит. Държавата, бизнесът и образованието в САЩ са една система от скачени съдове, а не нещо строго обособено. Към това се добавят и традиционните за САЩ тайни общества и клубове, които преди са играли ролята на комуникационни центрове за елита. Целият този комплекс обикновено се нарича „Дълбоката държава“. В същото време двете основни партии – демократи и републиканци – не се оказват носители на някакви специални идеологии, а изразяват вариации на единен идеологически, политически и икономически курс, въплътен в Дълбоката държава. И балансът между тях има за цел само да коригира някои второстепенни моменти, поддържайки контакт с обществото като цяло.

След Втората световна война САЩ преминават през два етапа: идеологическата и геополитическа ера на Студената война със СССР и социалистическия лагер (1947-1991 г.) и периодът на еднополюсния свят или „края на историята“ (1991 г.-2024). На първия етап САЩ бяха равноправни партньори на СССР, а на втория напълно победиха противника си и се превърнаха в единствената политико-идеологическа световна суперсила (или свръхсила).

Дълбоката държава, а не партиите или каквито и да било други институции, стана субект - носител на тази неизменна линия за световно господство. От 90-те години на ХХ век тази доминация започва да придобива характера на ляво-либерална идеология. Неговата формула беше комбинация от интересите на големия международен капитал и прогресивистката индивидуалистична култура. Тази стратегия беше най-пълно възприета от Демократическата партия, а сред републиканците беше подкрепена от представители на „неоконите“.

Оттук нататък основните идеи бяха убеждението, че предстои само линеен и постоянен растеж: както на американската икономика, така и на световната, както и планетарното разпространение на либерализма и либералните ценности. Изглеждаше, че всички държави и общества по света са възприели американския модел - политическа представителна демокрация, капиталистическа пазарна икономика, индивидуалистична и космополитна идеология за правата на човека, цифрови технологии, западноцентрична постмодерна култура. Дълбоката държава в Съединените щати споделяше тази програма и действаше като гарант за нейното изпълнение.

Самюъл Хънтингтън и поканата за корекция на курса

Още в началото на 90-те години обаче сред американските интелектуалци започнаха да се чуват гласове, предупреждаващи, че този подход е грешен в дългосрочен план. Тази позиция е най-ясно изразена от Самюъл Хънтингтън, който предрича „сблъсък на цивилизациите“, многополярност и криза на западноцентричната глобализация.

Вместо това той предложи укрепване, а не ерозиране на американската идентичност, както и обединяване на други западни общества в рамките само на една - и вече не глобална, а регионална - западна цивилизация. Но тогава изглеждаше, че това е просто прекомерната предпазливост на отделни скептици. И дълбоката държава застана изцяло на страната на оптимистите от „края на историята“, като основния опонент на Хънтингтън, Франсис Фукуяма.

Именно това обяснява приемствеността в курса на последователните президенти на САЩ - Клинтън, Буш, Обама (после последва "първото президентство" на Тръмп, което не се вписва в тази логика) и Байдън. И демократите, и републиканците (Буш-младши) изразиха една единствена политическа и идеологическа стратегия на Дълбоката държава – глобализъм, либерализъм, еднополярност, хегемония.

Този оптимистичен курс на глобалистите започна да среща проблеми още в началото на 2000-те години. Русия при Путин спря да следва сляпо САЩ и започна да укрепва суверенитета си. Това стана особено забележимо след речта на Путин в Мюнхен през 2007 г., събитията в Грузия през 2008 г. и кулминацията в обединението с Крим през 2014 г. и особено в началото на Специалната военна операция в Украйна през 2022 г. Всичко това напълно противоречи на плановете на глобалистите.

Китай, особено при Си Дзинпин, започна да следва независима политика, като се възползва от глобализацията, но постави силна бариера пред нея веднага щом логиката ѝ влезе в конфликт с националните интереси на Китай и заплаши да отслаби суверенитета му.

В ислямския свят нараснаха спорадични протести срещу Запада, както на ниво желание за по-голяма независимост, така и на отхвърляне на наложените либерални ценности.

В Индия десните националисти и традиционалисти дойдоха на власт заедно с министър-председателя Нарендра Моди.

Антиколониалните настроения в Африка започнаха да растат и страните от Латинска Америка започват да се чувстват все по-независими от Съединените щати и Запада като цяло.

Това доведе до създаването на БРИКС като прототип на многополюсна международна система, до голяма степен независима от Запада.
Американската дълбока държава беше изправена пред сериозен проблем: дали да продължи да настоява на своето и да не забелязва разрастването на антагонистични процеси, опитвайки се да ги потисне чрез информационни потоци, доминиращи наративи и накрая чрез пряка цензура в медиите и социалните мрежи, или да вземе предвид тези тенденции и да търси нов отговор на тях, променяйки основната стратегия в лицето на реалността, която вече не отговаряше на субективната оценка на редица американски анализатори.

Тръмп и Дълбоката държава

Първото президентство на Тръмп все още изглеждаше като инцидент, техническа грешка. Да, Тръмп дойде на власт на вълна от популизъм, разчитайки на онези кръгове в САЩ, които все повече осъзнаваха неприемливостта на глобалисткия дневен ред и отхвърляха събуждането (ляво-либерален кодекс с принципите на хипериндивидуализъм, джендър политика, феминизъм, ЛГБТ, отмяна на културата, насърчаване на миграция, включително незаконна, критична расова теория и др.). Тогава хората в Съединените щати за първи път започнаха да говорят за „дълбоката държава“. Между нея и настроенията на широките маси възникваше все по-голямо противоречие.

Но през 2016-2020 г. дълбоката държава не приемаше Тръмп на сериозно и самият той нямаше време да осъществи структурни реформи като президент. След края на първия му мандат Дълбоката държава подкрепи Байдън и Демократическата партия, повлиявайки на изборите и оказвайки безпрецедентен натиск върху Тръмп, като вярваше, че той е заплаха за целия глобалистки еднополюсен курс, който Съединените щати следват от няколко десетилетия - и като цяло с известен успех.

Ето откъде идва лозунгът на предизборната кампания на Байдън: „Build Back Better“, тоест „Нека изградим всичко още по-добре“. Това означаваше: след „провала“ на първата администрация на Тръмп трябва да се върнем към прилагането на глобалистката либерална програма.

Но всичко се промени в периода 2020-2024 г. Въпреки че Байдън, разчитайки на Дълбоката държава, възстанови предишната линия, този път той трябваше да докаже, че всички намеци за кризата на глобализма не са нищо повече от „вражеска пропаганда“, „дело на Путин или китайски агенти“ и "машинации на местни маргинали".

Байдън, опирайки се на върхушката на Демократическата партия и "неоконите", се опита да представи въпроса така, че да не става дума нито за истинска криза, нито за проблеми, нито за това, че реалността все повече противоречи на идеите и проекти на либералните глобалисти, а за необходимостта от засилване на натиска върху техните идеологически опоненти - да нанесат стратегическо поражение на Русия, да спрат регионалната експанзия на Китай (проекта "Един път - един пояс"), да саботират БРИКС и други тенденции към многополярност, да потискат популистките тенденции в САЩ и Европа и дори да елиминират Тръмп (юридически, политически и физически).

Оттук и насърчаването на терористичните методи и затягането на ляво-либералната цензура. Всъщност именно при Байдън либерализмът най-накрая се превърна в тоталитарна система.

Дълбоката държава продължи да подкрепя Байдън и глобалистите като цяло (сред най-значимите им представители в Европа бяха Борис Джонсън и Киър Стармър, Еманюел Макрон и Урсула фон дер Лайен). Изключително активни са и структурите на ултраглобалиста Сорос, които не само проникват във всички европейски институции, но и развиват бясна дейност за отстраняване на Моди в Индия, за подготовка на нови цветни революции в постсъветското пространство (Молдова, Грузия, Армения), за сваляне на неутрални или дори враждебни антиглобалистки режими в ислямския свят – Бангладеш, Сирия.

Но този път подкрепата на глобалистите от американската дълбока държава не беше безусловна, а под условие. Байдън и подобните му трябваше да преминат изпит, за да докажат, че нищо страшно не се случва с глобализма и че става дума за технически проблеми, които могат да бъдат решени с помощта на насилие - идеологическо, медийно, икономическо, политическо и пряко терористично.

Съдията беше дълбоката държава.

Байдън губи доверието на Дълбоката държава

Но Байдън се провали. По много причини. Русия на Путин не се предаде и устоя на безпрецедентен натиск - санкции, сблъсъци с украинския терористичен режим, който беше подкрепен от всички страни на Запада, икономически предизвикателства и рязко намаляване на продажбата на природни ресурси, отделяне от високите технологии. Путин преодоля всичко това, а Байдън не успя да спечели победа над Русия.

Китай също не отстъпи и продължи търговската война със САЩ, без да понесе критични загуби.

Моди не можа да бъде отстранен по време на предизборната кампания.

BRICS проведе блестяща среща на върха в Казан, на територията на Русия, която воюва със Запада. Многополярността продължи възхода си.
Израел, нарушавайки всички правила и разпоредби, извърши геноцид в Газа и Ливан, анулирайки всяка глобалистка реторика и Байдън нямаше друг избор, освен да го подкрепи.

И най-важното: Тръмп не се отказа, като консолидира Републиканската партия около себе си в безпрецедентен мащаб, продължавайки и дори радикализирайки популисткия дневен ред. Всъщност около Тръмп постепенно се разви независима идеология. Основната му теза беше, че глобализмът е победен и неговата криза не е клевета на врагове или пропаганда, а реалното състояние на нещата. Затова трябва да вървим по пътя на С. Хънтингтън, а не по пътя на Фукуяма, да се върнем към политиката на реализма и изначалната американска (в по-широк смисъл, западна) идентичност, да спрем експериментите с „събуждането” (уокизма) и извращенията, с една дума - връщане на американската идеология към фабричните настройки на ранния класически либерализъм с неговия протекционизъм и дори директен национализъм. Това стана проектът MAGA - Make America Great Again.

Дълбоката държава променя приоритетите си

Именно защото Тръмп успя да защити позициите си в хоризонта на американското идеологическо пространство, Дълбоката държава не позволи на демократите да го елиминират. Байдън (включително поради деменцията си) се провали на изпита „Build Back Better“, не убеди никого в нищо, което означава, че Дълбоката държава призна реалността на кризата на глобализма и старите методи за неговото разпространение.

Затова този път тя даде възможност на Тръмп да бъде избран и дори да събере около себе си радикална група от идеологически тръмписти, представени от такива видни фигури като Илон Мъск, Дж. Д. Ванс, Питър Тийл, Робърт Кенеди-младши, Тулси Габард, Кеш Пател, Пийт Хегсет, Тъкър Карлсън и дори Алекс Джоунс.

Основното тук е следното: американската Дълбока държава, признавайки Тръмп, осъзна обективната необходимост от преразглеждане на глобалната стратегия на САЩ в идеологията, геополитиката, дипломацията и т.н. От тук нататък всичко подлежи на ревизия. Тръмп и тръмпизмът, по-широко казано - популизмът, се оказаха не техническа повреда, не случайно късо съединение, а фиксация на истинската и фундаментална криза на глобализма и още повече – неговия край.

Настоящият мандат на Тръмп не е просто епизод от редуването на демократи и републиканци, следващи като цяло една и съща линия, защитавани и подкрепяни от Дълбоката държава, независимо от резултатите от партийните избори. Това е началото на нов обрат в историята на американската хегемония. Това е дълбока ревизия на неговата стратегия, идеология, дизайн и структури.

Постлиберализъм

Сега нека разгледаме по-отблизо контурите на тръмпизма като идеология, която се появява стъпка по стъпка. Вицепрезидентът Ванс изрично нарича себе си "пост-либерал". Това означава пълно и тотално скъсване с левия либерализъм, който се наложи в САЩ през последните десетилетия. Дълбоката държава, която изобщо няма идеология, сега очевидно е готова да експериментира със значителна ревизия на либералната идеология, ако не и нейното пълно разрушаване. Така пред очите ни тръмпизмът придобива чертите на особена независима идеология, в много отношения директно противоположна на доминиращия доскоро ляв либерализъм.

Тръмпизмът като идеология не е еднороден и има няколко полюса. Но общата му структура вече е повече или по-малко ясна.

На първо място, Тръмпизмът отрича глобализма, левия либерализъм (прогресивизъм) и "събуждането" (уокизма).

Тръмпизмът грубо и открито отхвърля глобализма, тоест мисленето в мащаба на цялото човечество като единен пазар и културно пространство, където границите между националните държави все повече се размиват, а самите държави постепенно се премахват, прехвърляйки правомощия на наднационални власти (както в ЕС).

Глобалистите вярват, че това скоро трябва да доведе до създаването на Световно правителство, както директно казват Клаус Шваб, Бил Гейтс и Джордж Сорос. Всички хора на земята стават граждани на света (космополити) и получават равни права в контекста на една единствена икономическа, технологична, културна и социална среда. Инструментите за такъв процес или „Голямо нулиране“ може да са пандемията и дневният ред за околната среда.

Всичко това е напълно неприемливо за тръмпизма. Вместо това тръмпизмът настоява за запазването на националните държави или тяхната интеграция в цивилизациите – поне в контекста на западната цивилизация, където ролята на Съединените щати е да сплотяват Запада около себе си. Но този път трябва да се обединим не под егидата на либералната глобалистка идеология, а под патронажа на самия тръмпизъм. Това много напомня на оригиналното послание на С. Хънтингтън, който се застъпва за консолидирането на Запада в опозиция на други цивилизации. Като цяло това отговаря на „реализма” в международните отношения, който признава националния суверенитет и не изисква неговото премахване. Следствие от отхвърлянето на глобализма е критиката към ваксинирането и "зеления" дневен ред. В този случай фигури като Бил Гейтс и Джордж Сорос въплъщават чистото зло.

Анти-уокизъм

Тръмпистите са не по-малко остро против идеологията на "събуждането" (уокизма), изразена в:

- джендър политиката и легализирането на извращенията,
- критичната расова теория, която призовава по-рано потиснатите народи да отмъстят на белите,
- насърчаването на миграцията, включително незаконната,
- културата на "отмяната" и налагането на либерална цензура,
- постмодернизма.

Вместо тези "прогресивни" и антитрадиционни ценности на либералите, Тръмпизмът призовава за обръщане към традиционни ценности (за САЩ и западната цивилизация). По този начин те изграждат анти-уок идеология.

Вместо джендър теорията за множеството полове се провъзгласяват само два естествени пола. Транссексуалните хора и ЛГБТ общността се разглеждат като маргинални отклонения, а не като социална норма. Феминизмът и неговата яростна критика на мъжествеността и патриархата се отхвърлят, което означава, че мъжествеността и ролята на мъжете в обществото се възстановяват на централната си позиция. Вече никой не трябва да се извинява, че е мъж. Ето защо тръмпизмът понякога се нарича "братска революция", "революция на мъжете".

Критичната расова теория е заменена от реабилитацията на бялата цивилизация. Но белият расизъм е характерен само за крайните тенденции в тръмпизма. Обикновено завършва с просто отхвърляне на критиката срещу белия човек с доста толерантно отношение към небелите, стига да не изискват задължително покаяние от белите.

Срещу миграцията

Тръмпизмът изисква строги ограничения на миграцията и пълна забрана на нелегалните мигранти, както и тяхното депортиране. Тръмпистите изискват единна национална идентичност: предполага се, че всички, които идват в западните общества от други цивилизации и култури, са длъжни да приемат традиционните ценности на последните, а не да бъдат оставени на произвола, както настоява либералният мултикултурализъм.

Тръмпизмът е особено остър срещу нелегалните имигранти и потока от мигранти от Латинска Америка, които явно променят етническия баланс в целите САЩ, където латиноамериканците стават мнозинство. Освен това, безпокойството им е предизвикано от ислямските общности, които също непрекъснато се разрастват и категорично не приемат западните нагласи и искания (особено като се има предвид, че либералите не изискваха това от тях, а напротив, угаждаха на малцинствата по всякакъв начин). От друга гледна точка, главно икономическа, тръмпистите имат изключително негативно отношение към Китай и активността на китайците в САЩ. Мнозина настояват за директно отнемане от китайците на териториите и индустриите, които притежават в Съединените щати.

Афро-американците не предизвикват голямо отхвърляне, но когато започнат да се обединяват в агресивни политически общности, като BLM (Black Lives Matter) и превръщат престъпниците и наркоманите в герои (както в случая с Джордж Флойд), тръмпистите реагират остро и решително. Очевидно историята на Флойд и неговата "канонизация" скоро ще бъдат преразгледани.

Срещу ляво-либералната цензура

Консолидирани и обединени, тръмпистите се противопоставят на ляво-либералната цензура. Под прикритието на политическата коректност и противодействието на екстремизма либералите изградиха цялостна система за манипулиране на общественото мнение, като на практика премахнаха свободата на словото – както в масовите медии, така и в контролираните от тях социални мрежи. Всеки, който дори малко възрази или се отклони от ляво-либералния дневен ред, незабавно беше обявен за „крайно десен“, „расист“, „фашист“ и „нацист“ и беше подложен на изключване и правен тормоз, включително лишаване от свобода.

Цензурата постепенно придоби тотален характер, а самият тръмпизъм - заедно с други течения на противниците на глобалистите (предимно в Русия), както и европейските популистки движения или концепции за многополярност - се оказа непосредствената ѝ цел. Либералните елити открито гледат на обикновените граждани като на слабоумни и несъвестни елементи на обществото и предефинираха демокрацията не като "управление на мнозинството", а като "управление на малцинството".

Всичко, което не съвпадаше с ляво-либералния дневен ред, се наричаше "фалшиви новини", "путинска пропаганда", теории на конспирацията и опасни екстремистки възгледи, изискващи наказателни мерки. Така зоната на приемливото беше рязко намалена, а всичко, което се различаваше от догмата на събудения, ултраляв либерализъм, беше признато за неприемливо, преследвано и блокирано. Това се отнасяше за всички канони на либералния глобализъм – пол, миграция, критична расова теория, ваксинация и т.н. Всъщност либерализмът стана тоталитарен и напълно нетолерантен, а под "приобщаване" разбираше само превръщането на човека в либерал.

Тръмпизмът радикално отхвърля всичко това и настоява за връщане на свободата на словото, която през последните десетилетия постепенно беше напълно премахната. Никакви привилегии не трябва да бъдат давани на нито една идеология и самата защита на свободата на мнението в целия спектър от възможни идеологии - от крайно дясното до крайно лявото - формира основата на идеологията на Тръмпизма.

Срещу постмодернизма

Тръмпистите също так отхвърлят постмодернизма, който обикновено се свързва с "прогресивистки" ляво-либерални движения в културата и изкуството. В същото време тръмпизмът все още не е разработил свой собствен стил и се ограничава само до изместването на постмодерната култура от нейния пиедестал и призовава за разнообразяване на културните търсения.

Като цяло тръмпистите се противопоставят на постмодернизма и присъщия му активен нихилизъм с традиционни ценности - религия, спорт, семейство, морал и др.

В по-голямата си част привържениците на тръмпизма не са изтънчени интелектуалци и по-скоро изискват релативизиране на постмодерната диктатура и преразглеждане на принципа за превръщане на изроденото изкуство в норма.

Но някои идеолози на тръмпизма, напротив, предлагат да бъде "прихванат" постмодернизма като такъв от левите либерали и да изградят алтернативен постмодернизъм, условно " десен постмодернизъм". Те призовават за възприемане на принципа на иронията и деконструкцията, обръщайки го срещу ляво-либералните формули и канони, въпреки че преди това е бил използван специално срещу традиционалисти и консерватори.

Дори по време на първата предизборна кампания на Тръмп, неговите поддръжници се обединиха в платформата 4chan, започвайки серийно производство на иронични мемета и абсурдистки дискурс, който осмива и умишлено провокира либералите. Някои от тях (например Къртис Ярвин или Ник Ланд) отиват дори по-далеч и излагат тезата за "тъмното просвещение", предлагайки нейния контралиберален прочит и дори призовавайки за установяване на монархия в САЩ.

В известен смисъл постмодернист се явява вторият човек в екипа на Тръмп, който до голяма степен осигури победата му - Илон Мъск, който съчетава традиционни ценности и дясна политика с футуристичен скок в бъдещето и акцент върху развитието на технологиите. Питър Тийл, един от най-големите бизнесмени в Силиконовата долина, мисли в същия дух.

От Хайек до Сорос и обратно

От гледна точка на левите либерали, политическата история на човечеството през последните векове се движи от класическия либерализъм към неговите леви и дори крайнолеви гранични версии. Ако класическите либерали допускаха извращения, но само на индивидуално ниво, и никога не ги издигаха до норма, още по-малко до закон, то прогресивните либерали направиха точно това и, точно като старите либерали, започнаха да изкореняват всякакви форми на колективна идентичност, довеждайки индивидуализма до абсурд. Този процес може да бъде проследен чрез примера на три емблематични фигури на либералната идеология на ХХ век.

Фридрих фон Хайек, основателят на неолиберализма, вярваше, че трябва да отхвърлим всякакви идеологии, които предписват какво трябва да мисли и прави човек. Това все още беше старият класически либерализъм, възпяващ пълната индивидуална свобода и неограничения пазар.

Неговият ученик Карл Попър развива своята критика на тоталитарните идеологии на фашизма и комунизма, като я разшири до Платон и Хегел. Вече ясно се забелязват тоталитарните нотки на Попър. Той нарича либералите и привържениците на либерализма "отворено общество", а всички, които мислят различно, нарича "врагове на отвореното общество" и дори нарежда съзнателно да им бъде сложен край – дори преди да успеят да навредят на "отвореното общество" или да забавят неговото формиране.

Ученикът на Попър Джордж Сорос прави още една стъпка в тази посока, като призовава за свалянето на всякакви нелиберални режими, подкрепа за най-радикалните - често терористични - движения, които се противопоставят на тези режими, и безмилостно наказване, криминализиране и елиминиране на противниците на "отвореното общество" в самия Запад.

Сорос обяви за свои лични врагове Тръмп, Путин, Моди, Си Дзинпин, Орбан и др. и отчаяно и активно (използвайки огромния си капитал, придобит чрез спекулации) започна да се бори с тях.

Именно той стана организатор на цветните революции в Източна Европа, постсъветското пространство, ислямския свят и дори в Югоизточна Азия и Африка. Той напълно подкрепи бруталните мерки за ограничаване на личните свободи по време на пандемията от Covid-19, като насърчаваше задължителната всеобща ваксинация и жестоко преследваше всички дисиденти срещу Covid. Така новият либерализъм става откровено тоталитарен, екстремистки и терористичен.

Тръмпизмът предлага да се обърне тази последователност Хайек-Попър-Сорос. И да се върнем към началото – тоест към всепозволителния антитоталитарен и донякъде класически либерализъм на фон Хайек. Някои тръмписти отиват дори по-далеч и призовават за връщане към вкоренения американски традиционализъм, който предшества Гражданската война в САЩ.

Нашият преглед дава представа за най-общите контури на идеологията на тръмпизма. Но вече в този общ контекст постепенно се очертават особени, отчасти антагонистични, полюси. Всички тръмписти, в една или друга степен, споделят горните точки, но те поставят акцентите по различен начин и понякога дори по крайно антагонистичен начин.

Една от разделителните линии е това, което наскоро бе наречено "конфликтът между десните технократи и десните традиционалисти". Безспорният лидер и символ на десните технократи е Илон Мъск. Той съчетава технологичния футуризъм (технологичното дясно), знаменитото обещание за човешки полет до Марс, развитието на нови технологии с насърчаването на консервативни ценности и активна, настъпателна подкрепа за десния популизъм. Позицията му е известна и сега целият Запад я следи.

Дори преди встъпването в длъжност на Тръмп, Мъск започна активно да промотира нов десен консервативен дневен ред в своята мрежа Х, като всъщност претендира да замени дневния ред на Сорос. Последният активно плете ляво-либерални мрежи на световно ниво, подкупвайки политици и сменяйки режими както във враждебни към него страни, така и в неутрални и дори приятелски страни. Сега Илон Мъск се зае с това и вероятно ще бъде подкрепен от Зукърбърг, създателя на Meta, който наскоро се присъедини към Тръмпизма и обеща да премахне уокистката цензура в своите мрежи – Instagram и Facebook. Мъск, създателят на Paypal Питър Тийл и Зукърбърг представляват полюса на "десните технократи".

Но в Съединените щати сред тръмпистите се е сформирала група, представена основно от Стив Банън, бивш (в първия мандат) съветник на Тръмп по националната сигурност. Банън и неговите поддръжници са наречени "традиционна десница". Конфликтът възникна около предоставянето на разрешения за постоянно пребиваване на законни имигранти, което Мъск подкрепи и на което Банън остро се противопостави.

Банън формулира позициите на американския национализъм, чиито привърженици са и най-важната електорална подкрепа на Тръмп, като настоява за по-сложни процедури за получаване на американско гражданство и издига тезата "Америка за американците!"

Мнозина подкрепиха Банън, който посочи на Мъск, че едва наскоро се е присъединил към консерваторите, докато американските националисти се борят за тези ценности от десетилетия. Така в Тръмпизма се появиха противоречия между десния глобализъм, футуризма и технокрацията, от една страна, и десния национализъм, от друга. Това противоречие наскоро беше остроумно подчертано от американския анти-уок комик Сам Хайд.

Появи се и друга линия на конфронтация - между произраелските и антиизраелските тръмписти. Известно е, че самият Тръмп, вицепрезидентът Ванс и Пийт Хегсет, номинирани за поста министър на отбраната на САЩ в новата администрация, са безусловни поддръжници на Израел. Вероятно изборът на Тръмп е отчасти следствие от произраелската му позиция и пълната му подкрепа лично за Нетаняху. Еврейското лоби е изключително силно в САЩ.

Но в същото време редица реалисти - като Джон Миършаймър, Джефри Сакс или известния неконформистки журналист и изследовател Алекс Джоунс - категорично не приемат тази страна на Тръмпизма, настоявайки САЩ да възприемат по-трезво отношение към баланса на властта в Близкия изток и да провежда политика на свои преки интереси, които най-често изобщо не съвпадат с интересите на Израел.

В същото време едни и същи хора в лагера на Тръмп могат да заемат различни позиции по тези две оси. По този начин Алекс Джоунс, който е критичен към Израел, подкрепя Мъск, докато опонентът на Мъск Стив Банън се фокусира върху подкрепата на Израел.

Теория на поколенията

Струва си да кажем няколко думи за теорията за поколенията, разработена преди време от двама автори - Уилям Щраус и Нийл Хау. Това донякъде ще ни обясни какво място заема тръмпизмът в американската политическа и социална история.

Според тази теория в Съединените щати може да се проследи система от постоянно променящи се цикли - големи (около 85 години, конвенционалната продължителност на човешкия живот) и малки. Всеки голям цикъл (saeculum, възраст) се състои от четири части или оборота (завъртания). 4 оборота могат да се считат за 4 сезона. Първият оборот се нарича "Високо" (High) и съответства на пролетта. Вторият е "Пробуждане" (Awakening) и съответства на лятото. Третият е "Разплитане" (Unravel) и отговаря на есента. Четвъртият – "Криза" (Crisis) и съответства на зимата.

Всеки оборот продължава приблизително 21 години отговаря на определено поколение. Ето защо теорията се нарича "теория за поколенията". Обикновено се споменава, когато се използват изрази като "най-великото поколение" (1900-1923), "мълчаливото поколение" (1923-1943), "поколението на бейби-бумърите" (1943-1963), "Поколение X" (1963-1963 ) се използват 1984), "Поколение Y" (1984-2004) или "Поколение Z, Милениали" - (2004-2024 г.).

В теорията на Щраус-Хау 40-те - 50-те години на ХХ век се описват като първото поколение на голям цикъл. Това е първият завой от "големия цикъл", който авторите наричат ​​"Височина". Този период се характеризира с мощна мобилизация на населението, социален подем и укрепване на социалните институции. Това е ера на ентусиазъм, оптимизъм, солидарност и възход на ценностите.

Следва вторият кръг от 60-70-те години на ХХ век - "Пробуждане". Това е епохата на фокусиране върху вътрешния свят - времето на хипитата, психеделиците, духовните търсения. Успоредно с това настъпва преминаване към (духовен) индивидуализъм и започва корозията на социалната солидарност. Това е периодът на рок музика и еманципацията на нравите.

След това идва епохата на постепенното разлагане - 80-90-те години на ХХ век. Оборотът, наречен "Разплитане". Преход от духовен индивидуализъм към битов, материалистичен. Социалността е разядена и запада. Хипитата и класическият рок са заменени от пънк ("без бъдеще"), техно и индъстриъл.

От 2000-те до 2020-те години се изпълнява последният оборот - "Криза". Негов маркер е терористичната атака на ислямските фундаменталисти срещу Световния търговски център в Ню Йорк - 11 септември. Следват интензивни намеси на САЩ в различни части на света, след това пандемия и война в Украйна. Социалната тъкан се разпада напълно. Оптимизмът избледнява. Обществото стремително деградира. Това е агресивната агония на завършващия цикъл. На власт са напълно некомпетентни републиканци или демократи с изключително ниско умствено ниво - Буш-младши, нарцистичния полунегър Обама, престарелият мъж с деменция Джо Байдън.

Индивидуализмът се превръща в легализация на извращенията. Това е ерата на "събуждането" (уокизма) с нейната джендър политика, постхуманизъм, тъмна екология.

Така се оказва, че изборите през 2023 г. в контекста на поколенческата теория не са нищо повече от смяна на века (saeculum). Тръмпизмът тук представлява излизане от Новия век и навлизане в първия оборот на новия - нова "Висота" (High). Всички тенденции от миналия век и особено "Кризата" са премахнати. Либерализмът под формата на "събуждане" (уокизъм) е напълно отхвърлен.

Следващият цикъл започва с нови настройки, принципи и правила. Тръмп слага край на "Кризата" и бележи прехода към "Висините".

По времето, когато е създадена теорията за поколенията, критиците са имали доста благосклонно отношение към нея. Но когато либералите разбраха колко сериозно тази теория подкопава техния авторитет и идеология, те се опомниха и я атакуваха с яростна критика, опитвайки се да докажат нейната ненаучност. По ирония на съдбата дебатът дали тя е научна или не определи изхода от изборите през 2024 г. и допускането от страна на Дълбоката държава на победата на Тръмп.

Вероятно някои части на Дълбоката държава са се запознали с "теорията на Щраус-Хау" и са я намерили за достатъчно реалистична. И ако е така, тогава не трябва да се учудваме на бързия демонтаж на левия либерализъм и неговите структури и да разглеждаме Тръмпизма като нещо преходно и временно, след което ще започне връщане към предишната линия. Най-вероятно това завръщане никога няма да започне отново, тъй като големият цикъл се е променил. Поне ако тази теория е вярна. Междувременно тя изглежда доста убедителна.

Геополитиката на Тръмпизма

Сега да се обърнем към друг аспект на Тръмпизма – външната политика. Ключът тук е да се измести фокусът от глобална перспектива към американоцентризма и американския експанзионизъм.

Съобщенията на Тръмп за анексиране на Канада като 51-ви щат, закупуване на Гренландия, поемане на контрол над Панамския канал и преименуване на Мексиканския залив на "Американски" са най-ярките примери за това. Всичко това са ясни признаци на атака срещу реализма в международните отношения и, освен това, връщане към доктрината Монро след един век доминиране на доктрината Удроу Уилсън.

Доктрината Монро от ХIХ век обявява приоритет на външната политика на САЩ за установяване на контрол над северноамериканския континент и отчасти над южноамериканския, с цел отслабване и пълно премахване на влиянието на европейските сили на Стария свят върху Новия свят.

Доктрината Уилсън, създадена след Първата световна война, се превърна в пътната карта на американските глобалисти, тъй като измести фокуса от Съединените щати като национална държава към планетарната мисия за разширяване на нормите на либералната демокрация към цялото човечество и поддържане на неговите структури на световен мащаб. Самите САЩ отстъпват на заден план пред международната мисия.

По-късно, по време на Голямата депресия, не им беше до доктрината Уилсън, но след Втората световна война се върнаха към тази тема. През последните десетилетия всъщност тя доминира. В този случай, разбира се, нямаше значение кой притежава Канада, Гренландия или Панамския канал: в крайна сметка навсякъде управляваха либерални демократични режими, контролирани от глобалисткия елит.

Но днес Тръмп драстично променя фокуса. Сега отново САЩ като държава "имат значение" и изискват Канада, Дания и Панама да се подчиняват не на Световното правителство (което Тръмп всъщност сега разпуска), а на Вашингтон, САЩ и на самия Тръмп – като харизматичен лидер от периода "Висини".

Картата на Съединените щати с петдесет и един щата (ако броим и Пуерто Рико), Гренландия и Панамския канал ярко илюстрира този завой от доктрината Уилсън към доктрината Монро.

Демонтаж на глобалистките режими в Европа

Най-изненадващото нещо, което вече озадачи Запада, е скоростта, с която Тръмпистите, още преди да са консолидирали властта си, започнаха да изпълняват програмата си на международно ниво. Така Илон Мъск в своята мрежа Х от декември 2024 г. започна активна политика за отстраняване на лидери, неугодни на (този път на Тръмпистките) САЩ.

Преди това структурите на Сорос правеха това в полза на глобалистите. Мъск, без да губи време, започна да провежда подобни кампании - но само в полза на антиглобалисти и европейски популисти, като "Алтернатива за Германия" и лидерката ѝ Алис Вайдел в Германия, Найджъл Фараж във Великобритания, Марин Льо Пен във Франция. И правителството на Дания, което не иска доброволно да се откаже от Гренландия, и Трюдо в Канада, който се противопостави на факта, че страната му ще стане истинският 51-ви американски щат, си го получиха.

Европейските глобалисти, представляващи връзките на бившата мрежа, бяха напълно объркани и започнаха да възразяват срещу пряката намеса на САЩ в европейската политика, на което Мъск и тръмпистите резонно им отвърнаха, че никой не е възразявал срещу Сорос и неговата намеса - така че, приемете нашата версия! Ако САЩ са господари на света, моля, подчинете се, както се подчинявахте на Обама, Байдън и Сорос, тоест - на Дълбоката държава.

Мъск и най-вероятно Тийл, Зукърбърг и други собственици на глобалните мрежи започнаха да демонтират глобалистката система - предимно в Европа и да слагат на власт или да подкрепят популистки лидери, които споделят идеите и стратегиите на Тръмпистите. Най-лесно беше да се впишат в този модел Унгария на Орбан, Словакия на Фицо или Италия на Мелони, тоест тези режими, които вече разчитаха на традиционните ценности и се противопоставяха на глобалистите с различна степен на твърдост.

Но в други страни тръмпистите възнамеряват да сменят властта по всякакъв начин - по същество също като своите глобалистки предшественици. Сега е стартирана безпрецедентна кампания от Мъск срещу Киър Стармър във Великобритания, където той е разобличен като апологет и дори съучастник на "разбесняли се имигрантски банди от пакистански изнасилвачи във Великобритания". Ако такава тежка атака идва от Вашингтон, на британците им остава само да повярват в нея. Мъск започва да прилага нещо подобно както срещу Макрон, така и срещу германските либерали, които се опитват да спрат бързото нарастване на популярността на дяснопопулистката "Алтернатива за Германия".

Европа вече беше строго проамериканска, но сега Вашингтон променя идеологическия си курс, ако не на 180, то поне на 90 градуса. И подобна суровост за европейските владетели, които току-що са се научили, като послушни дресирани животни в цирк, раболепно да изпълняват всяко желание на собственика, изглежда болезнено. От тях се изисква незабавно да осъдят това, на което са служили вярно (т.е. с цинизъм и лъжи), и да се закълнат отново във вярност към новия тръмпистки идеологически щаб. Някои ще ругаят, други ще се съпротивляват.

Но процесът е стартиран - Тръмпистите унищожават либералите и глобалистите в Европа. И отново стриктно според предписанията на Хънтингтън. Тръмпистите се нуждаят от консолидиран Запад като геополитически и идеологически интегрирана цивилизация. По същество става дума за създаването на пълноценна Американска империя.

Антикитайски

Друга фундаментална линия на Тръмпистите в международната политика е противопоставянето на Китай. Китай за тях представлява съвкупността от това, което мразят в левия либерализъм и глобализма: лява идеология и интернационализъм. Китай олицетворява и двете в техните очи и те традиционно свързват това с политиката на собствените си американски глобалисти.

Разбира се, съвременен Китай е много по-сложен феномен, но Тръмписткият антикитайски консенсус се основава на факта, че Китай, като бастион на не-бялата и незападната цивилизация, се е възползвал от глобализацията и не само се е издигнал до статута на независим полюс, но също така изкупи значителна част от американската индустрия, бизнес и земя.

Преместването на индустрията в Югоизточна Азия в търсене на по-евтина работна ръка лиши Съединените щати от техния индустриален потенциал, техния индустриален суверенитет, правейки страната зависима от външни източници. А изолираната идеология на Китай го прави очевидно неконтролируем от Съединените щати.

Тръмпистите хвърлят цялата вина за "китайското чудо" върху собствените си глобалисти и Китай попада в ранга на техния основен враг.

В сравнение с Китай Русия изглежда маловажен и засега просто изчезва от екраните на радарите. Във враг номер едно се превръща Китай. Отново цялата вина за световния безпорядък се приписва на американските глобалисти.

Произраелска тенденция

Втората най-важна тема на Тръмпизма във външната политика е подкрепата за Израел и "крайната десница" там. Видяхме, че това не е консенсус сред самите тръмписти, където също има антиизраелски сегмент, но като цяло основният вектор е произраелски. Това се основава на протестантската теория за юдео-християнството, която приема идването на еврейския Месия като момент на обръщането на евреите към християнството и на общото отхвърляне на исляма.

Ислямофобията на Тръмпистите подхранва тяхната солидарност с Израел (и обратното), което като цяло създава един от най-важните вектори на тяхната политика в Близкия изток.

В този смисъл шиитският полюс на исляма, най-активният в антиизраелската си политика, се възприема от тръмпистите като най-голямото зло. Оттук и бруталната враждебност към Иран, иракските шиити и хутите от Йемен, както и алавитите от Сирия. Тръмпизмът има силна антишиитска наклонност и като цяло е лоялен към десния и крайнодесния ционизъм.

Срещу латиноамериканците

Факторът латиноамериканци е най-важният от гледна точка на вътрешната политика на САЩ. И тук отново е важен С. Хънтингтън, който преди няколко десетилетия обърна внимание на факта, че основната заплаха за северноамериканската идентичност и нейния основен тип WASP (White Anglo-Saxon Protestant) представляват потоците от латиноамериканци. Американска имиграция, която има съвсем различна – католическо-латинска – идентичност. До определен момент, твърди Хънтингтън, англосаксонците биха могли да претопят други народи в системата си, но с масовия приток на латиноамериканци това вече става възможно.

Така мигрантофобията придобива по-специфичен вектор в САЩ - враждебност към масовата миграция именно от латиноамериканските страни. Срещу тази вълна Тръмп в първия си мандат започна изграждането на Великата стена.

Това определя отношението на тръмпистите към страните от Латинска Америка: те ги виждат като цяло като "левичари" и, също толкова обобщено, като източник на криминална миграция. Връщането към доктрината Монро означава, че Съединените щати трябва да упражняват по-строг контрол над страните от Латинска Америка. Това пряко води до изостряне на отношенията с Мексико и в частност обуславя искането за установяване на пълен контрол над Панамския канал.

Забравете Русия, да не говорим за Украйна

Русия изглежда маловажен фактор в международната политика на Тръмпистите. Те нямат идеологическа и априорна русофобия като глобалистите, но и не изпитват големи симпатии към Русия. Сред тръмпистите има редица русофили, които смятат, че Русия е част от бялата християнска цивилизация и е престъпно и безразсъдно да се тласка още повече в китайската прегръдка. Но такива хора са малцинство. За повечето тръмписти Русия просто няма значение. Икономически тя не представлява сериозна конкуренция (за разлика от Китай), няма диаспора в САЩ, а конфликтът с Украйна е нещо регионално, незначително и отговорността за него е на глобалистите (враговете на Тръмпистите).

Разбира се, би било добре да се прекрати конфликтът в Украйна, но ако това не случи бързо, Тръмпистите ще оставят този въпрос на европейските глобалистки режими, които ще се пренапрегнат и ще отслабнат в такава конфронтация. И това само играе в полза на Тръмпистите.

Украйна, от друга страна, изобщо не е нещо важно и значимо и може да има смисъл само в общото разследване на корупционните авантюри на администрациите на Обама и Байдън.

Разбира се, в руско-украинския конфликт тръмпистите в по-голямата си част не заемат проруска позиция, но подкрепата за Украйна, особено в безпрецедентния мащаб, който имаше при Байдън, за тях е изключена.

Пасивна многополярност

Струва си да разгледаме връзката на Тръмпизма с многополярността. Едва ли теорията за многополюсния свят е напълно приемлива за тях. Тръмпизмът е ново издание на американската хегемония: само че еднополярността тук има напълно различно съдържание и различна природа от тази на глобалистите. В центъра на световната система са САЩ и техните традиционни ценности, тоест белият християнски Запад, който е доста патриархален, но в същото време признава свободата, индивида и пазара.

На всички останали се предлага или да последват Запада, или да се окажат извън неговата зона на просперитет и развитие. Това вече не е приобщаване, а ограничена изключителност. Западът е клуб, за който все още трябва да положите много усилия, за да влезете.

Следователно тръмпистите изобщо не се интересуват от други цивилизации. Ако настояват да вървят по свой път, нека. По-зле за тях. Но ако искат да се присъединят към Запада, ще трябва да преминат през редица сериозни изпити. И пак ще си останат второкласни общества.

С други думи, това не е активна и утвърждаваща многополярност, а пасивна и разрешителна: щом не можете да бъдете Запада, бъдете себе си. Тръмпистите нямат намерение да изграждат многополюсен свят, но нямат нищо против. Така или иначе той ще възникне на остатъчния принцип. Не всеки може да бъде Запад, останалите могат или да се стремят към тази цел, или да останат себе си.

Вътрешноамериканска многополярност

Най-важният елемент от идеологията на Тръмпизма е нейният фокус предимно върху вътрешните проблеми на Съединените щати. Тезисите "МАГА" и "Америка на първо място!" подчертават това по всякакъв възможен начин. Следователно тръмпистите се сблъскват с феномена на многополярността не толкова във външната, колкото във вътрешната политика. Да, те се стремят да установят хегемония на САЩ на нови идеологически основания, но вътрешната политика остава приоритет за тях. И тръмпизмът е изправен пред многополярността, като независими цивилизации, предимно в самата Америка.

В теорията за многополюсния свят говорим за 7 основни цивилизации:

- западна,
- руско-евразийска,
- китайска,
- индийска,
- ислямска,
- африканска и
- латиноамериканска.

Те образуват хептархична структура, където отделните полюси вече са консолидирани и закрепени в държавните цивилизации, докато други са във виртуално състояние. Точно това описва Хънтингтън (с добавка на японско-будистка цивилизация).

Във външната политика Тръмпизмът не се интересува прекалено от хептархията. За разлика от глобалистите, тръмпистите вече нямат за цел да саботират процеса на многополярност и да атакуват БРИКС, но очевидно не се интересуват и от насърчаването на многополярността. Затова хептархията става най-чувствителна във вътрешната политика. А тук, напротив, нейното присъствие се усеща доста остро. Говорим за масивни и понякога много значими диаспори в Съединените щати. Тъй като нормите за събуждане и приобщаване бяха отменени, в САЩ отново може свободно да се говори за расите, етническата и религиозната идентичност.

И така, голям проблем, както вече видяхме, е латинската (латиноамериканската) диаспора. Тя застрашава самата WASP идентичност на Съединените щати, която активно подкопава. Оттук логично следва демонизирането на всичко свързано с Латинска Америка - етническата мафия, потокът от имигранти през стената, разпространението на наркотици от латинските картели, търговията с хора и т.н. Латинска Америка е представена в рамките на Съединените щати и този образ като цяло е негативен и разрушителен.

Следователно латиноамериканският полюс със сигурност ще бъде разглеждан негативно, което вече започва да се отразява на ескалацията на отношенията с Мексико. Доктрината Монро, която приема Тръмп, предполага безусловно господство на САЩ в Новия свят, което явно противоречи на формирането на независим полюс в Латинска Америка. Тук тръмпистите ще бъдат повече или по-малко радикални.

Вторият вътрешен фактор е нарастващата синофобия. Китай е основният икономически и финансов конкурент на САЩ, а присъствието на мощен китайски фактор в самата северноамериканска икономика само влошава проблема многократно. Този полюс на хептархията вътре и извън САЩ също ще бъде разглеждан през призмата на враждебността.

Ислямският свят традиционно е противник на десните американски консерватори. Безусловната подкрепа за Израел, колкото и крайни да са неговите действия, отчасти се определя от ислямофобията. Мюсюлманските общности са широко представени в самите Съединени щати и на Запад като цяло и в очите на тръмпистите те са враг.

Индийският фактор е съвсем различен. Днес в САЩ има огромна индийска диаспора и в някои сектори, особено в Силициевата долина, индийците обикновено преобладават. Най-близките сътрудници на Тръмп като Вивек Рамасвами и Кеш Пател са индуси. Вицепрезидентът Ванс има съпруга индуистка. И Тулси Габард, етническа маорка от Хавай, прие индуизма като религия.

И въпреки че националистическият сегмент на тръмпистите, по-специално Стив Банън и Ан Култър, наскоро започнаха да говорят срещу нарастващото влияние на индусите в Съединените щати и в кръга на Тръмп, като цяло тръмпистите имат положително отношение към Индия като полюс в и извън Съединените щати. Освен това те не крият желанието си да превърнат Индия в основна опора на евтината индустриална работна ръка вместо Китай. Тоест, отношението към индийската цивилизация тук е по-скоро положително.

Проблемът с Африка като такъв не вълнува много тръмпистите, но отново този полюс се концептуализира чрез проблема с афро-американците в Съединените щати. Тяхната расова консолидация срещу белите, подпомагана от глобалистите, се разглежда като заплаха. Следователно тук е по-вероятно факторът за по-нататъшна асимилация на афро-американския сегмент и противопоставяне на неговата изолация. Това също ще повлияе на рационализирането на миграцията от самата Африка към Съединените щати.

Друг член на хептархията е Русия. Но за разлика от всички други цивилизации, присъствието на руснаците в САЩ е изключително ограничено. Те не представляват никаква етническа маса и най-често са напълно интегрирани в социокултурните системи на Съединените щати, сливайки се с бялото население заедно с представители на други европейски нации. Затова тръмпистите трудно и най-често ретроспективно интерпретират Русия като полюс.

СССР по едно време беше основният геополитически противник на САЩ и Запада като цяло. Понякога този образ се проектира върху съвременна Русия, но този враждебен образ беше толкова активно експлоатиран от глобалистите на предишния етап, че напълно изчерпа своето негативно съдържание. За новия тръмпистки курс Русия е по-скоро безразлична, отколкото враждебна. Въпреки че има и полюси - и русофобски, и русофилски (по-слабо представени).

По този начин отношението на тръмпистите към многополярността до голяма степен ще се определя от вътрешноамериканските процеси.

Така че Тръмпизмът е идеология. Той има както политико-философски, така и геополитически измерения. Постепенно той ще се изразява все по-рязко, но дори и сега не е трудно да се идентифицират основните му характеристики.

Александър Дугин, Геополитика.ру

Превод и редакция: Епицентър.БГ