В момента в света функционират едновременно пет операционни системи на международните отношения, несъвместими като софтуер от различни производители. Следователно, Трета световна война е повече от вероятна

Александър Дугин, Multipolar Press

Александър Дугин обяснява как международното право се е сринало и защо борбата между еднополюсното господство и многополюсния световен ред вече се насочва към Трета световна война.

Сигурен съм, че сега – наблюдавайки какво се случва в световната политика – всички най-накрая са разбрали, че международното право вече не съществува.

Международното право е договор между Великите сили, способни да защитават своя суверенитет на практика. Именно те определят правилата за себе си и за всички останали: какво е позволено и какво е забранено. И те ги спазват. Такова право действа на фази (тактове) – стига да се поддържа балансът между големите сили.

Вестфалската система, която признава суверенитета на националните държави, се оформя поради патова ситуация в баланса на силите между католици и протестанти (към които се присъединява и антиимперска Франция). Ако католиците бяха спечелили, Римският престол и Австрийската империя щяха да установят съвсем различна европейска архитектура. По-точно, щяха да запазят предишната, средновековна.

В известен смисъл, протестантите от европейския Север са тези, които са се възползвали от Вестфалския мирен договор през 1648 г., тъй като първоначално са се насочили към национални монархии срещу папата и императора. Без да постигнат пълна победа, те въпреки това са постигнали целта си.

Формално Вестфалската система е оцеляла и до днес, тъй като ние изграждаме международното право на принципа на националните държави – точно това, за което протестантите са настоявали в Тридесетгодишната война. Но по същество през XVII век това се отнася само за държавите в Европа и техните колонии, а по-късно не всяка национална държава е притежавала истински суверенитет. Всички нации са равни, но европейските нации (Великите сили) са "по-равни" от другите.

Има известен елемент на лицемерие в признаването на националния суверенитет на слабите страни, но той беше напълно компенсиран от теорията на реализма. Тя кристализира напълно едва през ХХ век, но отразяваше картина на международните отношения, която се е формирала отдавна. Тук неравенството на страните се балансира от възможността за създаване на коалиции и "шахматния" ред на съюзите – слабите държави сключват споразумения с по-силните, за да се противопоставят на евентуалната агресия на други силни сили. Това се случи и продължава да се случва на практика.

Обществото на нациите се опита да придаде по-твърд характер на международното право, основано на Вестфалската система, като се стреми да ограничи частично суверенитета и да установи универсални принципи – основани на западния либерализъм, пацифизма и първата версия на глобализма – които всички страни, големи и малки, трябваше да следват. По същество Обществото на нациите беше замислено като първо приближение на Световно правителство.

Именно тогава школата на либерализма в международните отношения окончателно се оформя, започвайки дългия си спор с реалистите. Либералите вярват, че международното право рано или късно ще измести принципа на пълния суверенитет на националните държави и ще доведе до създаването на единна международна система. Реалистите в международните отношения продължават да настояват за своята позиция, защитавайки принципа на абсолютния суверенитет – прякото наследство на Вестфалския мирен договор.

До 30-те години на миналия век обаче става ясно, че нито либерализмът на Обществото на народите, нито дори самата Вестфалска система съответстват на баланса на силите в Европа и света. Идването на власт на нацистите в Германия през 1933 г., нахлуването на фашистка Италия в Етиопия през 1937 г. и войната на СССР с Финландия през 1939 г. ефективно я унищожават, дори формално. Въпреки че официално е разпусната едва през 1946 г., първият опит за установяване на международното право като всеобхватна, задължителна система вече се е провалил през 30-те години на миналия век.

По същество, през 30-те години на миналия век се появяват три полюса на суверенитет – този път на чисто идеологически основания. Сега значение има не формалният суверенитет, а реалният потенциал на всеки идеологически блок. Втората световна война е именно изпитание за жизнеспособността на трите лагера.

Един лагер обединява буржоазно-капиталистическите страни – предимно Англия, Франция и САЩ. Това е либералният лагер, който обаче неволно е лишен от интернационалистическото си измерение. Либералите са принудени да защитават идеологията си пред лицето на двама мощни противници: фашизма и комунизма. Но като цяло – ако изключим "слабото звено" Франция, която капитулира бързо след началото на Втората световна война – буржоазно-капиталистическият блок демонстрира достатъчно ниво на суверенитет: Англия не рухна под атаките на хитлеристка Германия, а САЩ се бореха (относително ефективно) срещу Япония в Тихия океан.

Вторият лагер беше европейският фашизъм, който стана особено силен по време на завладяването на Западна Европа от Хитлер. Почти всички европейски страни се обединиха под знамето на националсоциализма. В такава ситуация не можеше да се говори за суверенитет – дори в случай на режими, приятелски настроени към Хитлер (като фашистка Италия или Испания на Франко). Някои от тях (Португалия на Салазар, Швейцария и др.) най-много успяха да си осигурят условен неутралитет. Само Германия беше суверенна – или по-точно, хитлеризмът като идеология.

Третият лагер беше представен от СССР и въпреки че беше само една държава, той се основаваше именно на идеология: марксизъм-ленинизъм. Отново не ставаше дума толкова за нация, колкото за идеологическа цялост.

През 30-те години на миналия век международното право – последната версия на което бяха Версайските споразумения и нормите на Обществото на нациите – се срина. Оттогава нататък идеологията и силата решаваха всичко. Освен това, всяка от идеологиите имаше свой собствен поглед върху бъдещия световен ред, което означава, че са действали със свои собствени версии на международното право.

СССР вярваше в Световната революция и премахването на държавите (като буржоазен феномен), което представлява марксистка версия на глобализацията и пролетарския интернационализъм. Хитлер провъзгласи "Хилядолетния райх" с планетарно господство на самата Германия и "арийската раса". Не се предвиждаше суверенитет за никого освен за световния националсоциализъм. И само буржоазно-капиталистическият Запад – по същество чисто англосаксонски – поддържаше приемственост с Вестфалската система, изчислявайки бъдещ преход към либерален интернационализъм и отново към Световно правителство. Всъщност, Лигата на нациите, която формално съществуваше, макар и нефункционална, по това време беше остатък от стария глобализъм и прототип на бъдещия.

Във всеки случай, международното право беше "спряно" – по същество премахнато. Започна преходна епоха, в която всичко се решаваше единствено от връзката между идеология и сила, което предстоеше да се докаже на бойното поле. Така подходихме към Втората световна война като кулминация на тази конфронтация на силови идеологии. Международното право вече не съществуваше.

Конкретният резултат от силово-идеологическата конфронтация между либерализма, фашизма и комунизма доведе до премахването на един от полюсите - европейския националсоциализъм. Буржоазният Запад и антибуржоазният социалистически Изток създадоха антихитлеристката коалиция и съвместно (с решаващата роля на СССР) унищожиха фашизма в Европа.

През 1945 г. е създадена Организацията на обединените нации като основа на нова система на международното право. До известна степен това беше възраждане на Обществото на нациите, но рязкото нарастване на влиянието на СССР, който установи тотален идеологически и политически контрол над Източна Европа (и Западна Прусия - Германската демократична република), внесе ясно изразена идеологическа черта в системата на националните суверенитети. Истинският носител на суверенитет беше социалистическият лагер, чиито държави бяха обединени от Варшавския договор и икономически от СИВ [Съвет за икономическа взаимопомощ]. Никой в ​​този лагер не беше суверенен освен Москва и съответно КПСС [Комунистическата партия на Съветския съюз].

На буржоазно-капиталистическия полюс протичат по същество симетрични процеси. САЩ се превръщат в ядро ​​на суверенния либерален Запад. В англосаксонския свят центърът и периферията си разменят местата – лидерството преминава от Великобритания към Вашингтон. Страните от Западна Европа и, по-общо казано, капиталистическият лагер, се оказват в позиция на васали на Америка. Това се затвърждава със създаването на НАТО и превръщането на долара в световна резервна валута.

По този начин ООН утвърждава и система от международно право – формално основана на признаването на суверенитета, но всъщност на баланса на силите между победителите във Втората световна война. Само Вашингтон и Москва са истински суверенни. Следователно, следвоенният модел запазва връзка с идеологията, като премахва националсоциализма, но значително укрепва социалистическия лагер.

Това е биполярният свят, който проектира влиянието си върху всички останали региони на планетата. Всяка държава – включително новоосвободените колонии на Глобалния Юг – е изправена пред избор: кой (от двата!) идеологически модела да възприеме. Ако изберат капитализъм, те прехвърлят суверенитета на Вашингтон и НАТО. Ако социализъм, тогава на Москва. Движението на необвързаните се опита да установи трети полюс, но му липсваха както идеологическите, така и властовите ресурси за това.

Следвоенната епоха установи система от международно право, основана на реалното съотношение на силите между два идеологически лагера. Формално националният суверенитет беше признат; на практика го нямаше. Вестфалският принцип се запази номинално. В действителност всичко се решаваше чрез баланса на силите между СССР и САЩ и техните сателити.

През 1989 г., по време на разпадането на СССР – предизвикано от разрушителните реформи на Горбачов – Източният блок започва да се разпада и през 1991 г. се разпадна и самият СССР. Бившите социалистически страни възприемат идеологията на своя противник от Студената война. Започва еднополюсният свят.

Това означава, че международното право се променя качествено. Остава само една суверенна власт, която става глобална – САЩ или колективният Запад. Една идеология, една сила. Капитализъм, либерализъм, НАТО. Принципът на суверенитета на националните държави и самата ООН се превръщат в реликва от миналото, точно както някога е било с Обществото на народите.

Международното право отсега нататък се установява само от един полюс – победителите в Студената война. Победените (бившият социалистически лагер и преди всичко СССР) приемат идеологията на победителите, по същество признавайки васална зависимост от колективния Запад.

В тази ситуация либералният Запад вижда историческа възможност да слее международния либерален ред с принципа на хегемонията на силите. Това изисква адаптиране на международното право към реалното състояние на нещата. Така, от 90-те години на миналия век започва нова вълна на глобализация. Тя означава пряко подчинение на националните държави на наднационален орган (отново Световно правителство) и установяване на пряк контрол над тях от Вашингтон, който се е превърнал в столица на света. Европейският съюз е създаден в този дух като модел на такава наднационална система за цялото човечество. Мигрантите започват масово да бъдат докарвани именно с тази цел – да покажат как трябва да изглежда универсалното международно човечество на бъдещето.

В такава ситуация ООН губи смисъла си:

- Първо, тя е изградена на принципа на националния суверенитет (който вече не съответства на нищо).

- Второ, специалните позиции на СССР и Китай и мястото им в Съвета за сигурност на ООН представляват реликва от биполярната епоха.

Затова във Вашингтон започват разговори за създаването на нова – открито еднополюсна – система на международни отношения. Тя е наречена "Лига на демокрациите" или "Форум на демокрацията".

В същото време, в самите САЩ, глобализмът се раздели на две течения:

- Идеологически либерализъм, чист интернационализъм (Сорос с неговото "отворено общество", USAID, уокизъм и др.);

- Пряка американска хегемония, опираща се на НАТО, която беше защитавана от неоконсерваторите.

По същество те се сближиха, но първите настояваха, че основен приоритет е глобализацията и задълбочаването на либералната демокрация във всяка страна на планетата, докато вторите настояваха, че САЩ пряко контролират цялата територия на земята на военно-политическо и икономическо ниво.

Преходът от двуполюсен модел на международно право към еднополюсен обаче никога не се осъществи напълно, дори въпреки изчезването на един от идеологическо-силовите полюси. Това беше предотвратено от синхронния възход на Китай и Русия при Путин, когато контурите на една съвсем различна световна архитектура – ​​многополярността – за първи път започнаха ясно да се проявяват. От противоположната страна на глобалистите (както левите, чисти либерали-интернационалисти, така и десните неоконсерватори) се появи нова сила. Макар и все още да не е ясно дефинирана идеологически, тя все пак отхвърля идеологическия модел на либерално-глобалисткия Запад.

Тази първоначално неясна сила започна да защитава ООН и да противодейства на окончателното формализиране на еднополярността – тоест превръщането на властта и идеологическото статукво (реалното господство на колективния Запад) в съответстваща правна система.

Така се озоваваме в ситуация, наподобяваща хаос. Оказва се, че в момента в света функционират едновременно пет операционни системи на международните отношения, несъвместими като софтуер от различни производители:

- По инерция ООН и нормите на международното право признават суверенитета на националните държави, който в действителност е загубил силата си преди близо сто години и съществува като "фантомна болка". Въпреки това суверенитетът все още се признава и понякога се превръща в спор в международната политика.

- Също по инерция някои институции запазват следи от отдавна споминалия се двуполюсен свят. Това не съответства на нищо, но от време на време се усеща – например по въпроса за ядрения паритет между Русия и САЩ.

- Колективният Запад продължава да настоява за глобализация и движение към Световно правителство. Това означава, че всички национални държави са поканени да се откажат от своя суверенитет в полза на наднационални инстанции – като Международния съд по правата на човека или Хагския трибунал. ЕС настоява да бъде модел за целия свят по отношение на заличаването на всички колективни идентичности и сбогуването с националната държавност.

- САЩ – особено под ръководството на Тръмп – под влиянието на неоконсерваторите, се държат като единствен хегемон, считайки за "закон" всичко, което е в интерес на Америка. Този месиански подход частично се противопоставя на глобализма, пренебрегва Европа и интернационализма, но вътрешно също толкова остро се насочва към десуверенизацията на всички държави – чрез право на сила.

- И накрая, контурите на един многополюсен свят се очертават все по-ясно, където носител на суверенитет е държавата-цивилизация – като съвременния Китай, Русия или Индия. Това изисква още една система на международно право. Прототип на такъв модел биха могли да бъдат БРИКС или други регионални интеграционни платформи – без участието на Запада (тъй като Западът носи свои собствени, по-артикулирани и твърди модели).

И петте системи действат едновременно и естествено си пречат, произвеждайки непрекъснати провали, конфликти и противоречия. Получава се логическо късо съединение на мрежата, създаващо впечатление за хаос или просто за липса на каквото и да е международно право. Ако има пет едновременни международни закона, които се изключват взаимно, тогава по същество няма такова.

Изводът от такъв анализ е доста тревожен. Такива противоречия на глобално ниво, такъв дълбок конфликт на интерпретации, почти никога в историята (честно казано, никога) не е бил разрешаван по мирен път. Тези, които отказват да се борят за своя световен ред, се оказват незабавно победени. И ще трябва да се борят за световния ред на някой друг, вече в статут на васали.

Следователно, Трета световна война е повече от вероятна. И през 2026 г. е по-вероятна, отколкото през 2025 г. или по-рано. Това не означава, че сме обречени на нея; това означава само, че сме в много трудна ситуация. По дефиниция, световната война включва всички или почти всички. Ето защо се нарича световна война.

Но все пак, във всяка световна война има основни субекти. Днес те са:

- Колективният Запад и в двете му превъплъщения (либерално-глобалистка и хегемонистка);

- Изгряващите полюси на многополюсния свят (Русия, Китай, Индия).

- Всички останали са, засега, просто инструмент.

В същото време Западът има идеология, докато многополюсният свят няма. Самата многополюсност вече е проявена като цяло, но идеологически все още не е формализирана. Почти никак.

Ако международното право не съществува и е невъзможно по дефиниция да се защити Ялтенският свят, старата ООН и инерцията на биполярността, тогава трябва да предложим своя собствена нова система на международно право.

Китай прави определени опити в тази посока ("Общност на споделената съдба"), ние в по-малка степен (с изключения от Теорията за многополюсния свят и Четвъртата политическа теория). Но това очевидно не е достатъчно.

Може би тази година ще трябва да участваме в планетарна "борба на всички срещу всички", по време на която ще се определят бъдещето, съответният световен ред и системата на международното право. В момента такава няма.

Но трябва да има международно право, което ни позволява да бъдем това, което трябва да бъдем – Държава-цивилизация, Руски свят. Това е, което трябва да се концептуализира възможно най-бързо.

(Анализът е публикуван ден преди нападението на САЩ срещу Венецуела)

Превод и редакция: Епицентър.БГ