Фатална жена ли е Лора? Как се играе подобен образ?
Фаталните жени не се играят фатално. Лора е обикновена жена. В същото време всичко достатъчно й е недостатъчно. Копнее да е на гребена на вълната, иска пълно, безусловно, опияняващо отдаване. Жена с голям размах, която се героизира в смъртта. Всеки обикновен ден я изкарва от равновесие. И мъжът се изморява от тази любовна екзалтация. Обяснения във вечна любов на гроба или строеж на нов театър, какъвто е искала да построи Лора за Яворов, изтощават и е нужно спокойствие. Такъв тип жени са и Настася Филиповна и мадам Бовари, дори Медея. Жени, които искат да са едновременно артист, режисьор и публика. Това изморява околните и самоубийството е съвсем логичен изход. Прекаленото горене води до нечовешка умора и не ти остава нищо друго, освен да свършиш със себе си.

Сега по-спокойна ли си от времето на „Амок”?
Да, научих да казвам „не”, знам какво искам, нямам безпочвени очаквания. Имам мечти, а щом имам мечта, трябва да я реализирам. Рано или късно. А имам и дете. Важно е синът ми да расте мечтател и свободен човек. Въпреки че живеем в страна, в която хората нямат мечти, а празни стомаси.

Ще търсиш ли за него път извън България?
Определено. Защото остане ли тук – хубаво, аз ще му покажа какво е да си свободен, и той ще бъде такъв до 22 години, а след това ще влезе в контекста на задръжки, условности и пошлост.

Един приятел казва, че от това, което виждаш сутрин от прозореца, зависи дали ще порастеш красив или грозен в лицето и сърцето. Слава Богу, аз и моето семейство виждаме Витоша, някои хора виждат Ла Скала в Милано, други – мътните талази на реката Нил. А като че ли в България всички се събуждаме насред кофи за боклук и квартали като „Обеля” – мъртви заснежени полета като след третата световна война. Затова пожелавам на всеки талантлив човек да научи много добре някой език, да уважава дарбата си и да има хъс да я покаже пред Европа и света. От младите има страшно добри актьори – Яна Титова, Гергана Данданова, Гергана Плетньова, Светла Янчева. Режисьорите – също! Ето, Цветодар Марков почти без пари прави много гледаем филм - „Лов на дребни хищници”. Мариан Вълев е актьор, който ще играе прекрасно и при Копола, и при Аронофски. Там ги очакват, само трябва смелост, непокорство и готовност за скок. Защото в БГ дори хубавите роли са заблуда и отново потъваш в отчаянието пред тая непробиваема „велика” посткомунистическа стена от ограничения, пазарлъци и вторична култура.

Досега те видяхме в три моноспектакъла, какво ти даде този жанр?
Истинска моя публика. Последният - „Нищо по-хубаво” (играе се в Червената къща), е опит съвсем на ръба на острието, съвсем „ва банк”. Има само публика, герой и актьор. Това е борба за всяка една душа в салона. Знам, че звучи Мефистофеловски, но искам, когато хората излязат от театъра, да променят живота си. Да знаят, че след кофти нощ винаги идва добра сутрин. Моята публика не е много голяма, не събирам 5000 души. Може би някога и това ще се случи и някога ще преживея този кеф – от петхиляди чифта очи. Засега ме радват онези хиляда верни зрители, които са там и живеят с паденията, порока, радостите и летенето на моите героини.

Какво се случи с Модерен театър?
Осъдих фирмата „Сити пръдакшън” за неизплатени заплати в размер на 17 500 лв. без натрупаните лихви. В момента тя е собственост на АЛФА БАНК, която преди малко повече от 3 години отпуска на лицето Димитрис Арванитис огромен кредит без залог - и това във време, когато един простосмъртен българин, ако не си погаси 2 месеца кредитните задължения, го изхвърлят от къщата му. Делото е спечелено и е дадено на съдия-изпълнител. В Модерен имаше ремонт, а година след това стените потъват в мухъл, всичко се чупи, трещят прожектори, които трябваше да са от най-скъпите, а май не са. Идеята „Модерен театър” събра великолепна трупа - колеги, които до този момент си траят. Може би са свикнали така да ги тъпчат. Може би затова не е възможно да стане истинска реформа. Проблемът, вината е и у нас, защото сме научени цял живот да си мълчим, да храчат върху ни. Истинският актьор е опозиция, той е шутът на краля, на него най-накрая му режат главата. Малките ни революции останаха в кафенетата на по 5 ракии.

Заминаваш за кинофестивала в Кайро с филма на Светослав Овчаров „Зад кадър”. Лентата е за живота на оператора Христо Тотев и е базирана на досието му в ДС. Защо още имаме нужда да се ровим в тази тема?
Когато прочетох сценария, разбрах две неща – че е много добре написан и че в него е животът на баща ми и майка ми, техните ограничения, страхове, шепотите им по кьошетата, за да не ги чуят и издадат. И двамата са много талантливи хора, а същевременно малко по малко смелостта им се замени с омерзение от надиграването как да запазиш достойнството си в крайно недостойни времена.
„Зад кадър” се приема полярно, той има своите несъвършенства, но е важен за децата ни – имаме нужда от прошката им. Да, изживяхме живота си като агнета на заколение, не като лъвове.

Благодаря на Светльо Овчаров, че ме покани в този филм. Когато ми се обади, така ми беше писнало всичко, че мислех за пореден път да емигрирам с детето си и да стана някъде продавачка – Тел Авив, Щатите или на майната си. А той ми каза: „Написал съм главна роля за теб.” Въпреки че в този момент бях без работа, без финанси, се държах много нахално. Казах му: „Първо не се явявам на кастинги, трябва да прочета сценария, ако не ми хареса – не участвам. Ако ми хареса, започваме да говорим за пари.” И ето, филмът се случи. А Светльо ми каза: „Ти си кадифена ръка в стоманена ръкавица.”

Имаш един великолепен разказ „Рокля-луна”, ще напишеш ли книга?
Написала съм сценарий. И той се казва „Рокля-луна”. Разказва се за три жени от моето семейство - моята прабаба, майка ми и мен самата, които в едни крайно ексцесивни времена се опитват да оцелеят с цената на всичко и да запазят лекото си дишане. Искам да го заснема до две или до двеста години, защото, както се съкращават субсидиите за българско кино... Но има ли мечта, хвърлям се на живот и смърт. Когато всички врати са затворени, отваряме прозореца!

Наскоро починаха Андрей Баташов, Петър Гюров. Христо Мутафчиев се възстановява след инсулт, Чочо Попйорданов също се лекува. Боледува ли духът на актьорите?
Слава Богу, и Ицо Мутафчиев, и Андрей се докоснаха до обожанието на публиката. Има обаче и други талантливи актьори, които вървят по друг път, но за тях нищо не се чува – за техния рак, инфаркти. Талантливите създават културата на тази държава. А за тях уважение, признание, почит няма. Страшно ми е мъчно за Андрей. Имам усещането, че се връщаме в някакво библейско време, в което собствената ти гилдия хвърля камъни по надарения,невинния. Това е симптом в тази държава – животът, съдбата, талантът, културата пред света, духовното ни извисяване, зависят от посредственяци – бездарни търговци, разпищолили се в храма. Смъртта на Андрей е жестока поука за всички ни. Злобата и душевната нищета, завистта и робската психика ще ни унищожат напълно. Няма да има хубави представления и филми, докато се изяждаме по този начин и обсъждаме , разболяваме и убиваме колегите. /Monitor.bg