Не е необичайно при разговор с либертарианец един консервативен човек да се чувства едновременно толкова близко и толкова далече от своя събеседник. В подобна словесна компания чувството е за разговор на един и същи език, но за различни неща. В отлика на либерализма и социализма, които все по-често започват да говорят за едно и също нещо, макар и на различни езици.

Но опитът ми ме е научил на две неща: със Свидетелите на Йехова и с либертарианците не трябва да се спори. Понеже рано или късно първите ще споменат, че Иисус Христос  всъщност е човешкият облик на Архангел Михаил, а вторите – че естествената еволюция ще направи от Ал Кайда граждански активисти в Афганистан.   

Самите либертарианци са нещо като Свидетелите на Йехова за политическата философия. Сблъскали Карл Маркс с Михаил Бакунин и това, което оцеляло – обществото имало икономическа база, а държавата била угнетител - го черкували пред олтара на Хегел в свой утопичен култ. Така както по обикновените плажове може да изскочи някой нудист, така и в политическата философия се случва да притича внезапно някой либертарианец. И в двата случая това носи по-скоро забавление на публиката.   

Разбира се, либертарианците, особено тези в САЩ, имат някои основания да се позиционират по-скоро в десния спектър в страната. Във времена на реабилитация на колективистичните идеологии – миноритарните национализми и прогресивизми, които парцелират обществото на любими и враждебни групи – времена, в които дори консерватизмът търпи популистка и пролетарска интерпретация (America first на working class conservatism-а), либертарианците продължават да бъдат най-отчетливия зов за отстояване на индивидуализма и свободата. Последното те правят дори и за сметка на разумните граници. За съжаление обаче идентификацията на либертарианците с дясното в САЩ става все по-проблематична.

На концептуално ниво консерваторите и либертарианците нямат консенсус по отношение на това какво представлява основната единица, която е податлива на наблюдение и с която боравим в хуманитарните науки: човека. За либертарианците човекът, оставен сам на себе си, би изградил бог по свой образ и подобие. За консерватора, човекът, оставен сам на себе си, по-скоро би загубил божия образ и подобие в себе си. Тази разлика произтича от това, че ако либертарианецът гледа на човека с просвещенски оптимизъм, то консерваторът го мисли по библейски апокалиптично.  

Инструменталното адресиране на тази единица – човека – също е различно при двамата, либертарианеца и консерватора. Първият не признава правото за коригираща намеса върху човека (т.е. използването на някаква форма на сила или принуда; либертарианците допускат изключение, когато става дума за самоотбрана). Вторият, напротив, утвърждава, че поводи за легитимно насилие има далеч по-често, дори нещо повече: самата държава е функция на правото на налагане на корективи пред поведението на хората (да „изправя” грешната им природа). Ако за социалиста, например, държавата е създадена, за да помага, за консерватора тя е, за да санкционира, то за либертарианеца нейното съществуване просто пречи.

А дали един родител има право да кара детето си да яде зеленчуци, ако то самото не желае? Това е въпрос, по който либертарианската философия започва да буксува, а самите те да се делят на леви и десни. За консерватора, разбира се, тук нито има казус, нито обикновено има и зеленчуци.  

Та, ако консерватор и либертарианец бъдат запитани „Какво е човекът” и „Какво следва да се случва с него”, те ще дадат различни отговори. Т.е. разликите между тях започват още от корена на дървото и продължават да се разлистват нагоре в короната му.

Въпросът тук е друг. За консерватизма либертарианството се превръща в това, което е прогресивният либерализъм за левицата: особнящина, която започва да носи повече негативи, отколкото позитиви.

Самото либертарианство, по примера на прогресивната левица, няма широка обществена подкрепа на практика никъде, но създава нереципрочно голям за възможностите си шум.

Докато се задържа в сферата на политическата философия, либертарианството ще има гарантиран живот, макар и не бляскав. Докато е в реалиите на теорията, то може да носи интелектуално-философски гъдел за консерватизма, да бъде за него чаша студен чай в горещо лято. Но не много повече от някакъв вид разтуха в почивен период.

Превръщането на либертарианството в идеология обаче го окарикатурява по същия начин, по който това се случва вече с прогресивния либерализъм. Иначе историята познава чудесно резултата от реденето на тухли по чертежите на Платон и Карл Маркс. Звукът от счупването ще бъде тук отново, ако някой си помисли да излизва бетон според страниците на Айн Ранд.

Още повече, когато се забелязват някои тихи и латентни съгласия между прогресивния либерализъм и либертарианството в тяхното идеологическо случване.

Във вътрешната политика – те са двата най-революционни авангарда на философията на императивните права (тук, разбира се, трябва да признаем разликата, че ако либертарианците са за inclusive права, прогресивните либерали са за exclusive права). Либертарианството не е балансирано вътре в себе си, така че не е учудващо, че не притежава никакво равновесие между правата и отговорностите. Либертарианството в случая е есе, написано от ръката на ученик.   

Във външната политика, един път, това е споделената наивност между прогресивните либерали и либертарианците спрямо международните отношения, чието естествено състояние се мисли не като „война на всеки срещу всички”, а се базира на някакво особено доверително отношение към ислямисткия фундаментализъм и Китайската комунистическа партия. За да продължи да жонглира с балистични ракети и ядрено оръжие, севернокорейският вожд Ким Чен-ун няма нужда от нищо повече от това в САЩ да усвоят либертарианския принцип на „прави по-малко” във външната политика.

И, втори път, за либертарианци и прогресивни либерали Вашингтон – независимо дали се управлява от нормални демократи или републиканци - е империалистичен и хитлеристки Берлин. Геополитически конкуренти на САЩ като Китай и Русия, разбира се, нямат нищо против такива тези и затова техните медии често ги отразяват. За израждането на новото поколение американски хипита, които да скандират своята версия на „Прави любов, а не война”, от Пекин и Москва с удоволствие биха предоставили чифт ръце. А това поколение ще изскочи от срамната любов между Илхан Омар и Ранд Пол, които иначе се карат пред медиите.     

И ако прогресивните либерали считат, че юдео-християнският опит, стоящ в основата на европейската цивилизацията и нейното северноамериканско разклонение, не трябва да се брани, то либертарианците не знаят как да го бранят. Ако юдео-християнската цивилизация бе таралеж, то левите либерали щяха да ѝ насаждат чувство за вина, а либертарианците – да ѝ кажат да си прибере бодлите.

Като съвременното поколение утописти, либертарианците вярват, че конфликтът може да бъде премахнат от човешката природа. Както обикновено вярват, че човекът е произлязъл от маймуната, така смятат, че и от джихадистите ще произлязат някой ден хора.   

Либертарианците, подобно на прогресивните либерали, постоянно избират позора пред войната. Но, по Уинстън Чърчил, накрая ще получат и войната. Понеже в реалполитик въпросът не е дали, а кога. Независимо на кого му харесва и на кого – не, най-големите ексцесии в човешката историята са били дело на утопични проекти, които  са имали иначе благородни и романтични заглавия.

На 4 юни 1940-та година споменатият Уинстън Чърчил държи реч в Камарата на Общините, в която казва следното:

„Ще продължим до края, ще се бием във Франция, ще се бием в моретата и океаните, ще се бием с увеличаваща се увереност и растяща във въздуха сила, ще отбраняваме нашия остров, каквато и да бъде цената...”.

Уинстън Чърчил е разбирал добре, че защитата на Британската империя през Втората световна война започвала не от Ламанша, а от френско-германската граница. Ако Чърчил бе, да речем, либертарианец, Атлас не само щеше да изправи рамене, но и да опъне ръка в нацистки поздрав.

д-р Мартин Табаков, коментар специално за tribune.bg