Първият църковно-народен събор на Българската православна църква е свикан преди 797 г., на 11 февруари в град Търново от цар Борил – 1207-1218 г. Съборът разглежда и осъжда учението на богомилите.

Богомилите започват своята проповед в България два века по-рано, при наследника на Симеон цар Петър. Самото учение представлява смесица от дуалистични представи за света, разпространявани от различни християнски секти още в трети и четвърти век.

Към тях са прибавени и по-късните иконоборчески идеи.

Като изхождало от такива религиозно-етични съображения, в социалната си доктрина богомилството се обявило против властта, против държавата, църквата и тогавашния обществен ред. Това дава основание на някои изследователи да го сочат като бунт срещу феодализма и да го обявяват за прогресивно за времето учение.

Всъщност не е така. Защото богомилството се обявява срещу всички институции, включително и срещу семейството и половия живот изобщо. При това богомилството не е движение на бедните. Неговите водачи и съмишленици били просветени и книжовни хора, които с познаване сочели текстовете от Библията в защита на доктрината си.

По-скоро, около тия водачи се събирали групи от лумпенизирани хора, готови да се откажат от семейство и всякакви социални ангажименти.

Между девети и дванадесети век богомилите били изградили в страната добре организирани общини, които имали за водачи известни за обществото личности. Още в десети век един свещеник – презвитер Козма, пише беседа срещу богомилството. В нея в двадесет параграфа Козма разобличава учението им, като същевременно посочва, че неговата беседа има по-скоро превантивно значение, тъй като самите богомили упорстват в заблудите си.

Между другото в България, като в една духовна провинция на тогавашна Византия, еретическите учения са многобройни. Преследваните в империята бягат на север в страната на българите. Българите от времето на цар Калоян са пак разколници, приели върховенството на римския папа, както някога при св. цар Борис. При Борил, формално макар, Българската църква е подчинена на Рим.

Освен на Рим, открай време на Изток – както във Византия и България, така и в Русия – Църквата е подчинена на държавната власт. Затова не духовният глава, а царят свиква събора срещу богомилите.

В съставения специално за решенията на събора Синодик се описва как Борил сам председателства събора, свикан в една от търновските църкви. Той сам разпитва и разобличава еретиците при участието на всички боляри и много народ.

Участието на болярите и народа е важно обстоятелство, поради което и съборът има характер на църковно-народен. Такава и до днес е българската традиция по отношение участието в съборите, в които често пъти превесът на цивилните лица е бил чувствително по-голям от тоя на духовенството.

Синодикът за събора станал един вид летописна книга за важните събития в българската държава, като в него до цар Иван Александър са вписани още два събора.

Последните са от времето на Иван Александър за осъждане на адамитите и евреите.

В края на събора от времето на Борил царят наредил записаните в Синодика решения да се четат на Неделя на православието (първата неделя от Великия пост) и това продължило през всичкото време докато Синодикът е бил използван с изрично записаното още в началото намерение: “За да знаят слушащите и в памет на българския народ”, или по-точно: - “…и за да помни народът”.

В последните страници на Бориловия Синодик е вписана и вечна памет за цар Шишман, неговите деца и патриарх Евтимий.

Така първият църковно-народен събор на Българската православна църква създава документ, който по съдържание далеч надхвърля рамките на строго църковните предмети и дава сведения за българската история изобщо.

В историята на Църквата ни до днес има само още няколко събора – за учредяване на Българската екзархия 1870 г.; за възстановяване на Българската патриаршия – 1953 г., които имат важно значение за Църквата и народа ни.

Останалите – свикани след 1990 г., носят по-скоро номенклатурен характер и като взети решения са практически без никакво значение за живота на Църквата ни.
Например козметични промени в имената на някои епархии, създаване безсмислено на други, без клир, без средства, без значение. Или пък решението – ОФ да не участва в избора на патриарх, взето след като ОФ престана да съществува като обществена организация.

Чувството за историчност е важно за един народ и то трябва да се възпитава у всеки негов гражданин. А ние безспорно сме народ с история, щом можем да кажем, че преди осем века държавата ни води не само войни, но и свиква събрания, в които с участието и на народа, решава религиозни, етични и философски проблеми.

Което вършим днес, несъмнено утре ще бъде история, за която сигурно ще се знае много повече поради многото технически средства за информиране. Хубаво е, като помним старата история с нейните поуки, да не даваме повод да се срамуваме от историята, която утре ще четат потомците ни.
ставр.ик. Л. Попов