Никой от претендентите за контрахегемония не е успял в способността да изгражда стабилни съюзи и да заема централна роля в международните организации

Само шест месеца след завръщането на Доналд Тръмп на президентския пост, цялостното впечатление е за рязко скъсване с дипломатическото наследство на Америка от периода след Втората световна война.

Това отбелязва Лоран Борзило в материал за електронното издание The Conversation. Авторът е гост-изследовател в CCEAE на Университета в Монреал и асоцииран изследовател в CESICE на Университета в Гренобъл.

С устойчиви темпове администрацията прави поредица от изявления, които разклащат установения международен баланс: възобновяване на предложението за покупка на Гренландия, включително - без изключване - възможност за военни действия; публично възраждане на множество проруски наративи от американски официални лица (без да броим епизода със срещата Тръмп-Зеленски през февруари); и накрая - ескалация на протекционизма чрез нови митнически тарифи, често обявявани едностранно, внезапно и променяни според моментните настроения на настоящия обитател на Белия дом.

Какво ни казва това развитие за способността на Съединените щати да структурират международния ред като сила с хегемонна роля в последните десетилетия? Като изследовател в ENAP, специализиран в теориите на международните отношения, Борзило смята, че това бележи значителна стъпка в настъплението на контрахегемониите и общо отслабване на американската мощ.

Не чак толкова новата идея за упадък

През последните месеци многократно се твърди, че тези скорошни решения на администрацията на Тръмп бележат началото на края на американската хегемония. Но този дискурс не е нов.

Още по време на Студената война идеята за упадъка на САЩ редовно циркулира в академичните и стратегическите среди. Още през 80-те години политоложката Сюзън Стрейндж оспорва тази "упадъчна" визия, като подчертава, че истинската сила на САЩ не се крие само в икономическата и военната мощ, а в тяхната централна роля в ключови международни институции и стратегически съюзи.

Тази структурна роля - повече от просто материално превъзходство - осигурява господстващата им позиция на световната сцена. След края на Студената война въпросът за упадъка до голяма степен отстъпва на заден план: САЩ се утвърждават като "хиперсила" (по думите на Юбер Ведрин), концентрирала всички атрибути на глобалното господство.

От средата на 2000-те години обаче дебатът за американския упадък се възражда с нова сила, подхранван от възхода на страни като Китай, Русия, Индия, Бразилия, Иран и Южна Африка.

И до днес обаче в академичните среди няма консенсус относно естеството на международната система - дали е еднополярна, биполярна или многополярна.

Либерална хегемония

Американската хегемония е отслабнала в някои региони, както показват изследванията на политолозите Дъглас Лемке (Пенсилвански държавен университет) и Сюзън Вернер (Университет Емори) върху регионалните системи. Но никой от претендентите за контрахегемония (Китай, Индия, Япония или ЕС) досега не е постигнал ключово предимство: способността да изгражда стабилни съюзи и да заема централна роля в международните организации.

Именно тази роля на "диригент", отвъд материалната мощ, е свързана с концепцията на Сюзън Стрейндж за "структурна мощ".

Подобни идеи се споделят и от Даниел Нексън (университет Джорджтаун) и Томас Райт (Институт Брукингс), които разграничават два типа хегемония.

Класическата, или имперска, хегемония се основава на принуда, заплахи и небалансирани двустранни отношения. Упражняващият тази хегемония налага своите предпочитания, без да се подчинява на общи правила. Обратно, либералната хегемония се основава на споделени и обвързващи институции, на които дори доминиращата сила се съгласява да се подчини в замяна на по-стабилно и легитимно сътрудничество.

От тази гледна точка, международният ред след 1945 г. безспорно попада във втория модел. След падането на съветския блок това влияние става глобално, подкрепено от алианси като НАТО, Г-7 и многостранни институции като ООН, МВФ и СТО.

Тази институционална конфигурация прави доминацията на САЩ по-легитимна и трудна за конкуриране. Дори и отслабена в някои области, тя осигурява предвидимост, каквато Китай и Русия - с по-насилствен подход - не предлагат. Именно този либерален модел пречи на възхода на реални глобални контрахегемонии.

Тръмпизъм 2.0: Завръщането на нефилтрираната класическа хегемония

Новата администрация, чрез многобройни изказвания и решения, се отклонява от либералната хегемония, оформила следвоенния ред.

На нейно място се появява по-авторитарен и едностранен подход, близък до класическата (имперска) хегемония. Някои анализатори виждат в това тревожна тенденция. Проф. Оливие Шмит дори заговори за възможна "варшавизация" на НАТО - трансформиране на алианса в структура, основана на принуда, а не на сътрудничество.

Този тип принудителна хегемония е особено проблематичен, тъй като се основава на краткосрочен подход към международните отношения. Докато Русия и Китай прилагат авторитарна, но стратегически предвидима политика, Тръмп възприема международните отношения като "еднократна игра" - отказ от сътрудничество в името на краткосрочна изгода.

САЩ започват да изглеждат като опортюнистичен и нестабилен играч, чиито ангажименти нямат трайна стойност. Това подкопава доверието на съюзниците и отслабва стабилизиращата роля, която доскоро Америка е играла.

Несигурност, която подхранва недоверието

Европа и някои нейни партньори започват да се позиционират като либерална алтернатива на Америка на Тръмп - нещо като нова "западна схизма". Но успехът на тази стратегия зависи от това дали европейците ще бъдат активни играчи или просто наблюдатели.

Междувременно условията са благоприятни за появата на трайни контрахегемонии. Дори ако демократите се върнат на власт през 2029 г., опитът с Тръмп ще остане като предупреждение: съюзът със САЩ е сигурен само при демократичен президент.

Тази несигурност ще засили недоверието и ще тласне съюзниците към нови стратегически алтернативи. Дори частично възстановяване на либералния ред вероятно няма да спре вече започналата фрагментация на международната система.

Трябва да се подчертае и, че администрацията на Тръмп едва започва мандата си. Ако не настъпи обрат на междинните избори през 2026 г., тя ще има възможност да управлява до 2029 г.

С други думи, курсът е траен. Вторият мандат на Тръмп бележи не просто повратна точка, а дълбок разрив. Лозунгът "Да направим Америка отново велика" звучи все по-противоречиво: вместо да възстанови могъществото ѝ, тази политика всъщност ускорява нейния упадък.