За 10 години гражданска война страната бе опустошена

Преди година, на 8 декември 2024 г., в Сирия беше свален Башар Асад. Гражданската война в страната продължаваше вече повече от десет години. Сирия беше опустошена и фактически разделена между много въоръжени групировки, често враждебни една към друга. Пред новата власт стоеше почти нерешима задача: да установи мир и да започне възстановяването на страната. Година по-късно все още е рано да се каже, че тя се е справила с тази задача. Но не може да не се признае, че е постигнала известен успех, пише сайтът "Медуза".

С какви трудности се сблъска новото сирийско правителство

Много сили допринесоха за свалянето на Башар Асад, но от самото начало беше ясно, че основната от тях е ислямистката групировка "Хаят тахрир аш-Шам" (ХТШ), начело с Ахмад аш-Шараа, по-известен тогава под военния псевдоним Абу Мухамад ал-Джулани. Основният въпрос беше дали революцията ще доведе до нов етап на гражданска война и анархия, или Шараа и неговите съратници ще успеят да осигурят поне някаква стабилност.

Вторият въпрос, тясно свързан с първия, беше как точно ще се опитат да осигурят тази стабилност. Основните варианти бяха два. Или новата власт ще изгради авторитарна държава в интерес на арабите-сунити (около 70% от населението на страната), или ще изгради държава, която ще бъде "своя" не само за арабското сунитско мнозинство, но и за етническите и религиозните малцинства: кюрди, друзи, алавити, християни.

И накрая, третият въпрос беше каква роля ще играе ислямът в "новата Сирия". ХТШ са салафити и ислямисти. Самият Шараа е бивш член на "Ал Кайда", а сред неговите бойци имаше и бивши членове на "Ислямска държава".

Икономически Сирия беше в руини след повече от десет години гражданска война. Тя нямаше собствени средства за възстановяване. Единствената надежда бяха чуждестранните инвестиции, но те бяха възпрепятствани от международните санкции и от факта, че ООН, Европейският съюз, САЩ и много други страни официално считаха ХТШ за терористична организация.

Международното положение на "новата Сирия" беше откровено слабо. Тя загуби съюзниците на режима на Асад - Русия и Иран, а за нов съюзник можеше да счита само Турция - дългогодишен покровител на ХТШ и някои други сирийски групировки.

Накрая, голям външнополитически проблем за "новата Сирия" стана Израел. Той косвено допринесе за свалянето на режима на Асад: през есента на 2024 г. разгроми ливанската групировка "Хизбула", която осигуряваше на Асад незаменима военна подкрепа по време на гражданската война, без "Хизбула" армията на Асад се оказа неспособна да се противопостави на противниците си.

Но принципът "врагът на моя враг е мой приятел" не беше достатъчен за взаимното разбирателство между Израел и ХТШ. Израелското правителство гледаше на новите сирийски власти като на джихадисти и принципни противници на еврейската държава. Израелските войски бързо окупираха сирийската част от Голанските възвишения, а ВВС започнаха методично да унищожават военния потенциал на Сирия: кораби, военни бази, складове за оръжие и т.н.

Политическата цел на Израел беше да не позволи на новия сирийски режим да се консолидира и да се превърне в нова заплаха. Затова той постепенно подкрепяше силите в Сирия, които настояваха за федерализация на страната - всъщност за отслабване на централното правителство в полза на автономията на местните общности, като кюрдите в североизточната част и друзите в южната.

Това беше в пряко противоречие с американската и европейската политика: Западът се надяваше на консолидация и стабилизация на Сирия - поне за да може да изпрати у дома над един милион сирийски бежанци.

Шараа получи диктаторски правомощия. Предполага се, че временно

В рамките на няколко месеца Шараа спечели признанието на всички основни сили в Сирия, започвайки от остатъците от правителството на Асад (те мирно предадоха властта и много "технически" чиновници, като ръководството на централната банка, запазиха постовете си) и завършвайки с въоръжените групировки.

В края на януари 2025 г. командването на въоръжената коалиция, която свали Асад, обяви Шараа за временен президент на Сирия. Шараа, от своя страна, обяви началото на изготвянето на нова конституция, а през февруари стартира "Национален диалог" - серия от конференции с участието на представители на различни организации и общности, на които те трябваше да достигнат до обща визия за бъдещето на страната.

Комитет от седем юристи, назначени от Шараа, подготви временна конституция за пет години - президентът я подписа на 13 март. Сирия е президентска република, няма министър-председател, министрите се назначават директно от президента, парламентът е еднокамарен Народно събрание от 210 депутати, от които две трети се избират от местните съвети на старейшините, а останалата една трета се назначава от президента (т.е. прякото народно представителство изобщо не е предвидено).

Критиците казват, че това всъщност е преработена конституцията на Асад, която дава неограничена власт на неизбран диктатор, тоест на Шараа. Защитниците отговарят, че това е само временно решение, необходимо за да се предпази страната от разпадане.

Парламентът беше сформиран през октомври, като в него бяха оставени 16 свободни места - за кюрдските провинции Рака и Хасака в източната част на страната и за друзката Сувайда в южната част: тези региони все още не са интегрирани в "новата Сирия".

Три общности, които се оказаха особено трудни за интегриране: кюрдите, алавитите и друзите

Веднага след революцията някои въоръжени групировки, които си поделиха Сирия след гражданската война, влязоха в сражения помежду си. Най-сериозните сблъсъци се случиха в северната и източната част на страната между Сирийската национална армия (прокси на Турция) и кюрдските Сирийски демократични сили. Кюрдите бяха принудени да напуснат Манбидж - тяхна опорна точка в северната част. До края на декември 2024 г. те бяха изтласкани отвъд Ефрат. След това настъпи затишие. През януари Сирийската национална армия обяви, че се саморазпуска, за да се присъедини към редиците на новите въоръжени сили.

Кюрдското опълчение изрази готовност да сътрудничи на новите власти в Дамаск, но не сложи оръжията си и не се саморазпусна. Те поставиха две условия за интеграцията си в "новата Сирия": официално признаване на кюрдската автономия, провъзгласена по време на гражданската война, и присъединяване към новите въоръжени сили като специален единен блок, запазвайки собственото си командване и структура.

За Шараа и двете неща бяха неприемливи: той искаше единна Сирия с единна армия. През цялата година продължаваха напрегнатите преговори и спорадичните сражения между кюрдските милиции и привържениците на централната власт. САЩ, в лицето на Том Барак (посланик в Турция и специален пратеник в Сирия), поеха ролята на посредник и през ноември 2025 г. страните се споразумяха за прекратяване на огъня и за интегриране на кюрдските милиции в новата сирийска армия, като запазиха собствената си структура. Въпреки това, това не е първото подобно споразумение и все още не е ясно дали ще бъде изпълнено.

Още по-тежко се оказа положението на друга общност - алавитите, които живеят основно в провинциите Тартус и Латакия на средиземноморското крайбрежие. Кланът на Асад са алавити, и при предишния режим много ръководни постове, особено в армията и специалните служби, бяха заети от представители на тази общност. Сега всеки алавит по подразбиране се счита за привърженик на избягалия диктатор. При това те нямат собствено опълчение, както кюрдите или друзите. Многобройните сирийски въоръжени групировки жадуват да отмъстят на алавитите. Дори ако Шараа и неговите сили за сигурност се опитат да ги защитят, те са обречени на провал - и само ще създадат допълнително напрежение в отношенията с групировките, които все още не са напълно сигурни, че новите власти заслужават пълна лоялност.

През март група бивши военни на Асад организираха въстание в Латакия и Тартус. В региона много бързо пристигнаха отряди от бойци, верни на Дамаск, но далеч не винаги подчиняващи се на заповедите оттам, и потушиха въстанието. Последваха няколко дни на масови убийства и погроми. Хиляди алавити, а също и християни, загинаха или бяха изгонени от домовете си.

Шараа осъди беззаконните разправи. Той фактически трябваше да признае, че неговата държава не притежава монопол върху законното насилие на собствената си територия. Той създаде специална комисия за разследване на случилото се. До ноември тя определи 563 заподозрени, от които 14 вече са изправени пред съда: седем предполагаеми поддръжници на Асад и седем бойци, които са участвали в потушаването на въстанието.

Накрая, друзите. Подобно на алавитите, за ислямистите те са еретици. Но, подобно на кюрдите, те имат собствена милиция. Конфликти между друзите и други общности са възниквали няколко пъти. Най-сериозният е през юли между друзите и бедуините. В провинция Сувайда, където се водеха боеве, бяха изпратени верни на Дамаск отряди. Формално - за да възстановят реда, а всъщност - за да помогнат на бедуините.

Друзите имат още едно предимство пред другите сирийски общности: Израел ги е взел под своя закрила. Първо, той има своя друзка общност - малка, но много влиятелна. И второ, регионът на компактно заселване на друзите в южната част на Сирия (провинциите Сувайда, Дараа и Кунайтра) е гранична зона между Израел и Сирия, и еврейската държава се стреми тази територия да остане извън прекия контрол на ислямисткото правителство в Дамаск.

Израелските ВВС започнаха да бомбардират колоните, движещи се към Сувайда, и нанесоха няколко удара по Дамаск. Това допринесе за успешната съпротива на друзката милиция. Общият брой на жертвите на този конфликт се изчислява на стотици. Той не доведе до промяна в политическия статукво: фактическата автономия на друзите в южната част на Сирия се запази, Дамаск продължава да не я признава.

Има две основни интерпретации на действията на Шараа и неговия режим по отношение на непокорните общности. Първата: Шараа е прагматик, той иска да избегне война и да се споразумее с всички - и затова е готов да търпи и да продължава преговорите. Втората: той би искал да реши проблема по военен път - но не разполага с достатъчно сили.

Международната общност оказа на Шараа голямо доверие

През първите месеци от съществуването на "новата Сирия" беше доста популярно схващането, че страната, която преди беше прокси на Иран, се е превърнала в прокси на Турция. Турските дипломати бяха първите, които посетиха Дамаск след революцията, а турските компании получиха обширни концесии в Сирия, включително за строителство на пътища и енергийна инфраструктура.

Шараа положи огромни усилия, за да разшири дипломатическите хоризонти. Още на 3 януари той прие министрите на външните работи на Германия и Франция. А на 30 януари го посети емирът на Катар Тамим бин Хамад Ал Тани - не само държавен глава и най-голям спонсор на световното ислямистко движение, но и собственик на една от най-влиятелните арабски медии - "Ал Джазира". На 2 февруари Шараа посети Саудитска Арабия и се срещна с фактическия владетел на страната принц Мухамад бин Салман.

През април в Дамаск пристигна делегация от американски конгресмени, която чу от Шараа, че Сирия е готова да се присъедини към Авраамовите споразумения за нормализиране на отношенията между Израел и арабските страни (те вече са подписани от ОАЕ, Бахрейн, Судан и Мароко). Авраамовите споразумения са дипломатическо творение на президента на САЩ Доналд Тръмп. Присъединяването към тях на Сирия - дългогодишен принципен противник на Израел - би било повратна точка за целия Близък изток и личен триумф за Тръмп.

Най-вероятно Шараа е казал това само за да ласкае американския президент. Сирийският лидер, разбира се, няма намерение да воюва с Израел - няма с какво и за какво, но и до официално помирение явно има още много път. Като минимум, "новата Сирия" продължава да счита за свои Голанските възвишения, които Израел е превзел през 1967 г. и е анексирал през 1981 г. Това, обаче, не пречи на неформалните сирийско-израелски контакти.

През октомври Шараа посети Москва. Възможно е дори да му са показали от прозореца на колата "Москва-Сити" и хотел "Москва" - там сега живеят съответно Башар Асад и брат му Махер, бивш командир на 4-та бронирана дивизия на Сирийската арабска армия, с която ХТШ неведнъж се е сблъсквала по време на гражданската война. Шараа увери руския президент Владимир Путин, че Сирия ще спазва всички споразумения, сключени от предишното правителство, т.е. Русия ще може да запази военните си бази в Хмеймим и Тартус.

По време на всички тези срещи Шараа с готовност признаваше, че Сирия е в тежко положение, че се нуждае от помощ и че затова е готова да прави компромиси. Той неуморно говореше за единство, за "Сирия за всички сирийци". А партньорите - както западните, така и руските и арабските - дипломатично не му напомняха за боевете с кюрдите и друзите и масовите репресии срещу алавитите.

Основната заплаха за "новата Сирия" са собствените й радикали

С известна предпазливост може да се каже, че режимът на Шараа засега се справя добре. Той успя да предотврати подновяването на пълномащабна гражданска война и да се утвърди на власт. Като се има предвид от колко ниско ниво е започнал, това вече е безспорно постижение. Едва ли някой е очаквал, че за една година той ще помири всички и ще сътвори сирийско икономическо чудо.

И в страната, и извън нея мнозина повярваха в "новата Сирия" и в това, че именно Шараа - ислямист и терорист, който заяви, че е преживял метаморфоза и е станал умерен - ще успее да я изгради. Повярваха, защото алтернативите бяха очевидно по-лоши.

Година по-късно основният проблем на този режим е как да се намери баланс между умереност и ислямизъм. Умерената програма, предложена от Шараа - толерантност към религията, отвореност, икономическа либерализация и, най-важното, мир - явно се радва на огромна популярност в Сирия. Дори тези, които не харесват миналото на Шараа и неговите убеждения, заявяват подкрепата си за режима: ако той обещава да не налага тези убеждения на всички, тогава няма значение.

Но в същото време най-сериозната сила в Сирия остават ислямистките бойци - същите, които доведоха Шараа на власт. Сред тях има много чужденци - от други арабски страни, от Турция, от Централна Азия, от Кавказ, - които навремето са дошли в Сирия "на джихад". А и местните салафити не се бореха за това страната да се управлява от избран парламент, президентът да носи вратовръзка, а жените да ходят незабрадени. И едните, и другите все по-силно говорят, че Шараа е предал идеалите.

Нито кюрдите, нито алавитите, нито друзите, нито Израел ще свалят Шараа - но радикалните ислямисти могат. Иронията е, че навремето подобна умерена светска програма беше провъзгласена от семейство Асад - а техните главни противници бяха ислямистите.

Източник Дир.бг