На 8 февруари 1998 г. вечерта, либийската полиция и тайните служби започват масови арести на медицински работници в Детската болница в град Бенгази. Между тях са 23 български граждани.

Списъкът започва с Тинка Бачева, Нелия Ждерова, Галя Добрева, Севда Ябланска, Смилян Тачев и други. В него са и Валя Червеняшка, Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Снежанка Димитрова, Валентина Сиропуло. Наблъскани като животни, в стари допотопни автобуси, като с конвоите до Аушвиц и Треблинка, още същата вечер са преведени по етапен ред от Бенгази в Триполи на 1050 км през Либийската пустиня, на 40 градуса топлина, с белезници, завързани очи, без право на ходене по малка нужда, освен по изключение.

ВНИМАНИЕ, СТАВА ДУМА ЗА МАЙКИ!

На 24 юли 2007 г. кошмарът завършва на Летище София. Правителственият самолет №1 на френския президент Никола Саркози доведе от Триполи 6-та български медицински работници. Придружаващи… - Сесилия Саркози и Бенита Фереро Валднер.

На 15 март 2011 г. прокурорът на Международния Наказателен съд Луис Морено-Окампо поиска да бъдат издадени заповеди за ареста на Муамар Кадафи, на сина му Сейф ал Ислам и на ръководителя на либийското разузнаване Абдула ал Сануси.

SIC TRANSIT GLORIA MUNDI.

За няколко години господарите на Либия се превърнаха в затворници, а затворниците на Либия се превърнаха в национални герои в България. Днес, за тези герои почти никой не помни, а Големият вожд на Джамахирията е само сянка от близката история.

Осем години по-късно този апокалиптичен кошмар е почти изтрит от националната ни памет. Само най-паметливите, малко журналисти и няколко лично пострадали правят все още приятно изключение… Жълтите медии навиват новите си грамофонни шлагери. На чаша бира, пред парче постна пица, българинът оцепенено гледа в светлото си "европейско" бъдеще. СЪН ЛИ СИ ИЛИ ТЕ ИМА…

БЪЛГАРИЯ ТРЯБВА ДА СЕ СЪБУДИ. Днес тези думи се чуват все по-често и по-силно. Но защо? Защото вълшебният принц отдавна е заминал отвъд Океана с еднопосочен билет. И няма никакво намерение да се връща в гората на съвременната ни несрета, заради нашата заспала Красавица.

Милиони български принцове потърсиха щастието си в емиграция. Но те никога вече няма да се върнат в българската обществена гора.

Прокуждането на младо население по чужди земи от мизерия и политически превратности е българска орисия още преди святата 1878 година. Днешната по същество не се отличава особено от първата. А какво да го задържа в страната на бащите му – осигурена работа ли, достойно заплащане, достъпна съвременна медицина, качествено образование, социални перспективи, достойни политици, патриотично възпитание ли?

Пътеките на българската емиграция са хиляди. Едно е общото във всички – изходната точка за бягство към физическото и психическо си оцеляване.

Огромен български талант изтече в чужди икономики. Милиони български съдби станаха част от чуждо битие. Милиони български майки родиха деца на чужденците си съпрузи. Милиони български ръце се грижат за чужди пенсионери, а са изоставили своите.

Либия бе само един от адресите на тази прокълната принудителна емиграция. Езикът български немее пред тази прокоба. Отдавна достигнахме и дъното – продажбата на български жени и български майки. Жени заминаха и продадоха себе си за мизерния хляб на мъжете и децата си. Защото такъв е женският дълг – да ражда и да храни.

Нима това не се разбра от съпрузите и синовете? Къде остана тяхната мъжка воля да запазят светостта на съпругата и майката? Къде се дяна техният мъжки глас, за да стресне продавачите на българско нещастие?

Горко на българската майка с такива силни мъже и предани синове, които я оставиха 7 години в казематите на "Джудейда". Горко й с такава "храбра челяд", която мълчеше пред лъжите на новите политически олимпийци, пред жалките сълзици на политически артисти.

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

"Ами ако са виновни?" Тези слова пронизаха сърцето. Опозориха българската жена с лепкавата слуз на неблагодарността на син. Пет женски имена послужиха, за да измият гузната съвест на майцеостъпника. Собствените наши млади и агресивни хищници, впити в снагата на майките ни бяха, стократно по-мерзки от Джума Мишери, Маджид Химика и десетки други животински твари в полицейската школа за обучение на кучета в Триполи. Родните зъбки оставиха по-дълбоки следи от тези с чужда захапка.

Либийският процес се превърна в жалон по пътя на България към новото й битие. Тя показа в зародиш същността на днешната ни социална действителност - настъпващ политически атавизъм, безскрупулна търговия с чужди човешки съдби, дълбок професионален провинциализъм, дребно интелектуално присъствие, облечено в тога на първенец, неспособност за решаване на държавни проблеми, но и неспособност за носене на отговорност за това, неспособност за изграждане на национална стратегия и воля за отстояване.

"Джудейда" бе цената, която ни накараха да заплатим за новата международна ориентация на България. Преориентацията съвпадна, а може би и донякъде катализира, стремежите ни в тази посока. В хода на процеса България стана член на НАТО и на ЕС. Това подейства като червен флаг на либийският бик. Локалната война стана глобална. Нашият проблем се вплете в геостратегическите игри на големите сили.

Най-успешният български ход бе ангажирането на международен съюзен потенциал, превъзхождащ лагера на Джамахирията и нейните съюзници. А по ирония на съдбата, неграмотни български политичета две години се противопоставяха на единственият ни успешен ход.

Най-големият ни неуспех бе високата цена, която бяхме принудени да платим. Тук се прояви и древната истина – дарената свобода винаги носи със себе си мириса на чужди интереси. На гърба на българския проблем Франция и Великобритания сключиха милиардни петролни и военни контракти с Либийската Джамахирия, и Италия – милионни поръчки за своята заслабваща икономика. Свободата на 5 жени и един мъж от Източна Европа замириса на петролни и военни доставки за Западна Европа. Нашата кауза се превърна в повод за политически пазарлък с миризма на Локърби.

В крайна сметка, спечелихме битката за сестрите и укрепихме своето поомачкано национално самочувствие. Но това ни струва милиони долари от бедната национална софра. Ограбиха десетилетия българския труд на промишлени и военни обекти, в болници и парници, на язовири и строителни обекти. Загубихме репутацията си на доверен приятел и надежден партньор. След 40 години работа в либийските болници, ни изпратиха със следните благодарствени думи: "Благодарим ви за СПИН-а".

Оставихме зад себе си пречупени човешки съдби, национално унижение, изгорен национален флаг, съкрушени цели. Там някъде, с гриф "класифицирана информация" остана скрита точната цифра, заплатена от България. Не ни позволиха да я узнаем и кажем. В летописа на грабежите в България се записа нова златна страница. Тя се нареди на едно от първите места, заедно с грабежа на банките 1995-97, на българската промишленост, на външно-търговските дружества и т.н.

Формално, справедливостта възтържествува. Хората получиха свободата си, подпомогнати с по една гарсониера и няколко хиляди лева. Личното нещастие бе откупено в деноминирани лева. Останалото свърши страхът от мизерията, късата памет на българина, малодушието и просто човешки страх.

Зад тази фасада останаха скрити престъпленията на една бивша номенклатура, една нова алчна политическа класа, случайно попаднали авантюристи, бездарни кариеристи, политически приспособенци, откровени държавни илетерати.

Изразите "ами ако са виновни" и "оставете ги тези … жени – те си го заслужават" потънаха в нечистоплътността на миналото. Истината бе скрита в архивите, а архивите бяха зачистени. Греховете бяха внимателно потулени зад гриф "класифицирана информация" и "за служебно ползване". Виновните получиха постове и привилегии - станаха председатели на ОССЕ, Ръководители на делегация на Непостоянен член в Съвета за сигурност на ООН, евродепутати, депутати, зам-министри, посланици. Гузните получиха забравата като индулгенция.

Само следите от либийското "Бианко" останаха неизлечимо по телата на българските майки. В душите се образуваха вечни рубци. Кошмарите и воплите от миналото останаха в сънищата. Жертвите получиха втори живот, забрава и отговориха с мълчание. И днес, из-зад ъгъла, надзърта и безинтересната обикновена човешка неблагодарност.

А онзи дълбок, леко хрипкав глас, от миналото продължава да смущава нашата съвест "Човекът не е роб, и ние трябва да му кажем това". Това е дълга и поучителна приказка за миналото, настоящето и бъдещето на този някога горд и силен народ. /БГНЕС

------------------

Владимир Шейтанов, адвокат на шестимата ни медици от Либия.