Представяме Ви откъс от новата книга на Тома Биков „Българските контрареволюции и краят на идеологиите”, която ще бъде представена на 27 ноември 2024 година, от 18.30 часа във Военния клуб в София.

Тома Биков е роден на 10 октомври 1980 година. Бил е журналист и политически анализатор. Съветник в Министерски съвет по време на второто управление на Бойко Борисов. Депутат в 8 парламента, като в два от тях е председател на Комисията по културата и медиите. Автор е на книгите „Досието на Доган”, „Другата история на България – 157 модерни апокрифа”, „Политически кризи и служебни правителства” и „Българските революции”.  

Всяка революция се възприема като ново начало. Овехтялата действителност се замества с нова. Статичността отстъпва мястото си на динамиката. Вцепененото тяло на мъртвия ред се разчупва и рухва под собствената си тежест. Балансите от света на фактите изчезват за миг и на тяхно място се появява хаосът на истините. Те се сблъскват една с друга, за да загубят битката помежду си. Всяка по своя начин.  

Революциите не са ново начало, а край. Те единствено отбелязват неспособността на едно общество и на една епоха да се променят осъзнато. Съпротивата срещу тях е безсмислена, защото те са се случили, преди да възникнат. Техните наглед и повърхност са само отражение на умъртвения ред. Те нито формират, нито диктуват действителността на настоящето, а са единствено негов резултат. Революциите не са причина, а резултат.

Причина са контрареволюциите. Те не желаят да загубят удобната си форма и не намират сили да се изправят срещу собствените си идоли и илюзии. Революциите са наказание за пропуснатите възможности. Обществата, които стигат до революционност, вече са претърпели крах. Техните свръхдвижения, които формират революционната реалност, са единствено спазмите на вече умъртвен организъм. Това е краят на старото, беззащитно и безпомощно обществено тяло. Неговата перспективата вече се състои в собственото му погребение. От гниенето на останките му по-късно ще покълне новата му форма, която удивително ще напомня за старата.

Революциите не са надежда, а крах. Те са Дионисов танц, който представя онова, което вече се е случило. Тяхната упоритост в разрушението на старото е природна необходимост, която слага край на агонията. Желязната им логика е банална и се повтаря неизбежно. Винаги и във всеки един от етапите си. Няма нищо по-предвидимо и по-стандартно от революциите. Отвъд тях техните дейци придобиват или трагичната, или комичната форма на срещата между мислимото и действителното. Тяхната претенция за ролята на фактор и причинност за определени събития, се оказва само илюзия. С тази илюзия те са наказани да живеят и след революцията. Затова оцелелите революционери са хора на разказа, а не на действието. Тяхното време в процеса на революционност е бъдещето, а в постреволюционния период е миналото. Те са несъвместими с настоящето, а оттам и с вечността. Революционерите са жертви на времето. То изхвърля всичко излишно, без да се съобразява с желания, саможертви и въобразени цели.  

Революционният опит е външноположен на българското културно пространство. Той е породен от външни геополитически и цивилизационни фактори. Навътре се възприема травматично. Обратно е възприятието по отношение на следреволюционните периоди. Те протичат отвътре навън. В този процес революционните идеи умират, за да се вцепенят и вкаменят. Тези периоди можем да наречем контрареволюции.   

Контрареволюциите не са реставрации. Те са периоди, в които разрушителната енергия на революциите е преминала през своя апогей и се е пречупила от само себе си. Вече не е останала обществена енергия за реставрации. Реставрациите са енергични движения на обществена реакция. Те имат конкретна цел – да възстановят със сила или по мирен път предреволюционното подреждане на пространството с неговия политически, социален, икономически и ценностен ред. Казано накратко – те целят да възстановят старата идеологическа, институционална, икономическа и културна конструкция, която е била унищожена от революцията. Контрареволюциите са инертни движения. Те продължават революционната посока, но я забавят и я изпразват от революционното ѝ съдържание. В своето вцепенение революционното съдържание се трансформира във временна форма за пребиваване на автентичното съдържание на културното пространство.

Контрареволюциите са вертикален процес протичащ от долу нагоре. Той пресича хоризонталата на пространството и привидно премества точките на историческото развитие напред. В своята дълбочина обаче този процес е възстановяване на изначалната представа на българската воля, която налага собствените си ред и порядък така, както ги усеща, а не така, както ги мисли. Това не са порядките на стария и вече унищожен от революцията идеологически ред, а на онзи автентичен вътрешен импулс, който подрежда отношенията без програма, независимо дали обществото се намира в историческа будност или в исторически сън. За българското културно пространство процесите на стабилизация и контрареволюция не са резултат от свободен и осмислен избор, а възникват по необходимост. Свободният избор предполага реставрация или друго активно действие по отношение на времето. Необходимостта предполага контрареволюция и забавяне на времето. Този факт формира протяжния и статичен характер на българските контрареволюции. Те са израз на плавно обществено оттегляне от динамичния свят на идеите, идеологиите и времето.  

Революциите намират своята културна резултатност в литературата, която българското пространство възприема и като история. Контрареволюциите се материализират чрез архитектурата. За разлика от революцията, контрареволюцията не произвежда герои, а сгради. Това е доминация на пространството над историческото време. След себе си цар Фердинанд не оставя свой героичен литературен образ. Той оставя бароковия и сецесионов градски стил, морските градини във Варна и Бургас и изобщо озападнения градски пейзаж. Подобни са следите и от персонализираните управления на цар Борис III, Тодор Живков и Бойко Борисов. Те се изразяват много повече в утвърждаване на статичността на архитектурата, отколкото в динамичността на литературата. 

Контрареволюциите играят ролята на процес на кристализиране на революционните тенденции. Те са конкретният материален израз на абстрактните революционни идеи, изведен във видимия свят на материята през оптиката на българското културно пространство. Барокът и сецесионът на цар Фердинанд и модернизмът на цар Борис III продължават и изразяват придошлия от Запада литературен и романтичен национализъм на революционерите от края на Възраждането и първата българска революция, за да се слеят в архитектурния националромантизъм. По същия начин архитектурният брутализъм, който доминира като моден стил при управлението на Тодор Живков, отразява модерния идеологическия патос на революционерите от 1944 година. Този патос идва от Русия, но е породен от Запада и възникналата в него социалистическа идея. В пространството на Запада е възникнал и архитектурният брутализъм.  

Постмодерният архитектурен стил, който доминира третата българска контрареволюция, пък е в синхрон с бунта на Нежната революция и стремежа ѝ към пълно разкриване и разкрепостяване. Високите стъклени сгради, чиито силуети се извисяват над панелните комплекси, сецесионовите къщи и монолитните жилищни кооперации, са материална и завършена изява на победилите либерални идеи, които изначално се борят за постигане на лекота, прозрачност и илюзорна безкрайност на свързаността.   

Към всичко това трябва да прибавим и мащабните инфраструктурни проекти, които са характерни за изявата на българските контрареволюции. Ударното изграждане на железопътна инфраструктура при националистическата контрареволюция, изграждането на големи промишлени предприятия и атомна централа по време на социалистическата контрареволюция и развитието на магистралната и пътната инфраструктура при контрареволюцията на либерализма са пространствени факти. Те оформят образа на контрареволюциите и формират паметта за тях.  

Контрареволюциите изграждат преди всичко пейзаж. В тяхната протяжност се разграждат и претопяват акцентите, които оформят революционната динамика. Издълбаните от революционните времена травматични граници върху тялото на българското културно пространство се размиват и обезличават. Революционните идеи, които са имали претенцията за универсалност, се локализират и приспособяват към българското усещане за неписана нравственост. Захвърлени на произвола на пространството, те губят своите начала и се банализрат като символи на отминалото време. Те не биват демонтирани и унищожавани, а забравяни и обезсмисляни.  

Контрареволюциите са компромис между центъра и периферията, между глобалното и локалното, между предреволюционното минало и постреволюционното бъдеще. Този компромис е едновременно неудовлетворяващ и удовлетворяващ всички страни. Затова пейзажът на контрареволюцията е пъстър, но не и естетически издържан. В него съжителстват останки от мъртви времена, революционни порядки и постреволюционни перспективи.  

Архитектурният образ на този пейзаж се изразява от центъра на големия български град. В него, по дефиниция, едни до други са разположени кокетни барокови или сецесионови сгради, монолитни модернистични постройки и извисяващи се над тях стъклени постмодерни мастодонти. Това е материалният израз на цената на компромиса, който българското културно пространство постига със себе си и със света.

Политическият образ на контрареволюциите се изразява от персонализирано лидерство. То се стреми да държи в обща форма центъра и периферията. Неговата цел е да удържа баланса между миналото и бъдещето. Затова движението му се осъществява със скоростта на българското културно пространство в посоката, зададена от доминиращия геополитически фактор. Това е специфична и донякъде метафизична функция. Тя предполага съдействие при естественото размиване на идеологическите, социалните, историческите и културните граници вътре в културното пространство. Тази метафизична изява в лицето на персонализираното лидерство на контрареволюцията организира обществено-политическите процеси лично и на съсловен принцип. 

Отношенията между персонализираното лидерство и културното пространство са вертикални и заобикалящи институционалните посредници. Формират се отдолу нагоре чрез възникване на втори мрежи и заобикалят официалния институционален ред. С това завършва процесът на изграждане на онова, което Франсис Фукуяма нарича ранна демократизация. Този процес е характерен и за трите български държавности – Царство България, Народна Република България и Република България.

Персонализираното лидерство на контрареволюцията не налага държавна идеология. То се опитва да помири вече наложената държавна идеология с локалните специфики. Приобщава, а не остракира. Обраства, а не разорава. Неговият авторитаризъм е автентично и метафизично свързан с волевите мотивации на локалното мнозинство. Затова персонализираното лидерство на контрареволюцията е обречено на конфликт с идеологическите малцинства, които доминират революциите и се маргинализират при контрареволюциите. То е харизматичен и колективен израз на антиреволюционната мотивация на българското културно пространство.  

Персонализираното лидерство не поражда, а управлява процеси. Неговата структура е двойствена. На своята повърхност тя наподобява идеологическата структура на доминиращия българското културно пространство геополитически фактор, но в своята дълбочина е съобразена преди всичко с българския идеологически скептицизъм. То превръща в своя основна цел съвместяването на противоположности и противоречия и удържането им в общата форма. Едновременно е заложник на локалното пространство и на глобалното време. Конфликтът между тези два фактора е естествен и неотменим.

Персонализираното лидерство на контрареволюцията става жертва на своята едновременна зависимост от глобалното и локалното, от центъра и периферията, от волята на природността и духа на идеологията. То се превръща в жертва на баланса, който е призвано да изгражда, и се оказва в подчинена позиция спрямо процеси и фактори, които привидно доминира.  

.....

В епохата на постидеологиите сблъсъците ще са все повече културни и цивилизационни, отколкото идеологически. Първият основен елемент на тази картина е Западът, чиято универсална държава в момента е САЩ, а ЕС в своята цялост е негова периферия. Преместването на цивилизационния център от Европа към САЩ се случва през ХХ век в резултат на Първата и Втората световна война. По време на тези две войни европейските национални държави си самонанасят непоправимо тежки удари. Нараняванията от тях им отнемат инициативата за посоката на движение на западната цивилизация. След Втората световна война самата Европа е разделена на идеологически принцип. Това я превръща в терен за идеологическа, военна, икономическа и културна надпревара между двете глобални сили в лицето на СССР и САЩ. След идеологическата победа на либералния Запад той се превръща в доминираща глобална сила. От тази позиция Западът задава посоката на движение на целия свят независимо от културните, етническите и религиозните различия между различните пространства. В контекста на тази динамика Европа преживява своето обединение, но и продължава да бъде вместо цивилизационен център вторичен геополитически факт, чиито движения почти винаги са зависими от движението на цивилизационния център в лицето на САЩ.  

Безспорната и безалтернативна доминация на Запада в глобален план продължава до терористичните атентати срещу Кулите близнаци в Ню Йорк от 2001 година. Тогава ислямски терористи атакуват западния цивилизационен център в сърцевината на неговите символи. Този акт задава ново геополитическо движение. В него Западът и доминиращата либерална държавна идеология вече не са в състояние на естествен растеж и триумф, а са в състояние на удържане на ролята си на доминираща глобална сила. Това състояние продължава и днес, когато Китай вече е придобил статута на глобален геополитически фактор. Последното отваря възможност за обособяването на различни регионални геополитически фактори, които на културен принцип се позиционират като балансьори или като клонящи към една от двете глобални сили в новата констелация. Такива фактори са ЕС, Русия, Япония, Иран, Индия, Пакистан, Индонезия, Турция, Саудитска Арабия и Бразилия. Към тях трябва да прибавим и специалния статут на Израел, който вече близо 80 години играе решаваща роля в Близкия изток.  

През ХХ век Западът в лицето на своя актуален цивилизационен център САЩ откликва успешно на две предизвикателства, които след себе си пораждат ново предизвикателство, на което все още не е намерен отклик. След предизвикателството на Първата световна война и разпадането на международния ред, изграден върху realpolitik на германския канцлер Ото фон Бисмарк, либералният Запад откликва на предизвикателството на национализма. Този отклик е осъществен съвместно със СССР и поражда ново предизвикателство в лицето на социализма и неговия съветски глобален геополитически фактор. Откликът на това предизвикателство, което завършва с разпада на СССР, поражда ново предизвикателство. То изисква САЩ и Западът сами да удържат своята глобална доминация. По всичко изглежда, че това предизвикателство все още не е намерило своя отклик, а либералният Запад сякаш е спрял своя културен и политически растеж. Съществува възможност за забавяне и на западния икономически растеж заради забавените темпове на глобализацията и все по-видимата антизападна съпротива от страна на незападните културни пространства. От тази гледна точка озападняването на определени културни пространства все повече се сблъсква със съпротива, а границите на Запада стават все по-видими и се обособяват като военни прагове.  

Типичен военен праг е нападението на Русия срещу Украйна. Тази война не е нито конюнктурна, нито обикновена. Тя може да се окаже официалният край на международния ред, който беше изграден след падането на Берлинската стена през 1989 година. Войната между Русия и Украйна е само израз на тенденции, които протичат през последните две десетилетия и официално приключва епохата на доминирания от Запада световен ред. По всичко изглежда, че новият международен ред, който тепърва ще трябва да формира своята структура, ще функционира на базата на два глобални полюса, изразявани от САЩ и Китай, и множество регионални, които споменахме по-горе. Нахлуването на Русия в Украйна е много повече повод, отколкото причина за тази трансформация и поставя началото на глобалното междуцарствие. То както всяко междуцарствие ще бъде изпълнено с кризи, напрежения, хаос и разместване на геополитически, културни и цивилизационни пластове.

През 1800 година Наполеон Бонапарт обявява война на Австрия и нахлува на територията на Италия, с което официално слага край на европейския ред, изграден от кардинал Ришельо. Международният ред, изграден от Ришельо, функционира успешно в продължение на повече от век, като се опира на абсолютизма и балансира между интересите и силите на европейските абсолютни монарси. Нахлуването на Наполеон в Италия и обявяването на война на Австрия, а след това и на Англия, Прусия и Русия не е начало на нов международен ред, а краят на реда, изграден от Ришельо. Абсолютистка Франция умира с Френската революция през 1789 година. С това приключва както доминацията ѝ на европейския континент, така и на международния ред, от който тя е основна част. Войните на Наполеон само слагат край на тези процеси.   

Междуцарствието след разпада на изградения от кардинал Ришельо международен ред и реда, изграден от австрийски канцлер Клеменс фон Метерних, продължава близо 20 години и преминава през редица конфликти и войни на европейския континент. Началото на новия международен ред започва, след като Наполеон е разгромен по време на Белгийската кампания през 1815 година. По идея на Метерних е създаден Европейският концерт, който включва империите Великобритания, Австрия и Русия. Те взимат решенията по отношение на европейския континент в продължение на повече от половин век.2

През 1871 година германският канцлер Ото фон Бисмарк обявява обединението на Германия около Прусия, нахлува във Франция и я разгромява, като с това слага край на Европейския концерт на Метерних и полага основите на новия международен ред. Той се основава върху националните държави, преследването на националните интереси според силите, с които разполагат различните нации, и постепенно слага край на империите. Впрочем в този период и благодарение на трансформацията на международния ред България получава своето Освобождение и създава своята съвременна национална държава. Първата световна война е краят на този международен ред, а периодът до края на Втората световна война е междуцарствието между него и следващия. В контекста на този процес нахлуването на Адолф Хитлер в Полша не просто поставя началото на Втората световна война, но и официално слага край на изградения от Бисмарк международен ред.

След разгрома на нацистка Германия през 1945 година са положени основите на нов международен ред. Той се формира около два глобални идеологически лагера – либералните демокрации, които гравитират около САЩ и социалистическите държави, които гравитират около СССР. Въпреки че се води Студена война и между Изтока и Запада е спусната „желязна завеса“, са изградени редица международни институции, най-важната от които е ООН. Те се превръщат в терен за преговори и мирно решаване на проблемите между двата глобални полюса.  

Краят на този международен ред дойде след падането на Берлинската стена през 1989 година. Въпреки че разпадът на СССР предизвика локални конфликти, тази трансформация на международния ред премина сравнително безкръвно. Новият световен ред, който дойде на мястото на Студената война, беше с един глобален играч в лицето на САЩ. Той се опитваше да наложи универсалистките принципи на либералната демокрация в целия свят. Както казахме и по-горе, първите удари по тази универсалистка претенция бяха нанесени през 2001 година с терористичния атентат в Ню Йорк, който беше последван от войни в Афганистан и Ирак, а след 2011 година в голяма част от арабския свят. Най-важният фактор за разпада на международния ред с един доминиращ глобален полюс, беше трансформирането на Китай от регионална в глобална сила. Това създаде и условията за многополюсен свят. Конфликтите в този нов свят се основават все повече на културно и цивилизационно, отколкото на идеологическо противопоставяне.  

С нахлуването в Украйна руският президент Владимир Путин официално сложи край на международния ред, изграден след 1989 година, и постави началото на поредното междуцарствие в международните отношения. Руската концепция за изграждане на многополюсен свят изглежда все по-възможна от гледна точка на позиционирането на самия Запад и саботирането на глобалистката му доктрина от самите ѝ поддръжници в лицето на либералното доминиращо малцинство.

Опитът за изолация на Русия отменя или поне отлага опита за осъществяване на глобализацията, чиято основна характеристика е свободното движение на хора, стоки и капитали. Войната в Украйна кара частично озападненото руско културно пространство да промени траекторията си и да се насочи към втория глобален фактор в лицето на Китай. Това движение със сигурност ще има както политически и икономически, така и културни последици. Подобно на Турция Русия се вкоренява и се завръща към идеята да бъде самостоен регионален геополитически фактор. От тази си позиция тя атакува в сърцевината им ценностните основания на съвременния либерализъм. Оспорен е не просто актуалният международен ред, но и неговата цялостна идеологическа рамка, изработена от американския президент Удроу Уилсън след Първата световна война, институционализирана от САЩ и СССР след Втората световна война със създаването на ООН и осъществена в пълнота от САЩ след края на Студената война. Това, което Франсис Фукуяма нарича „краят на историята“, може да се окаже край на онова, което Освалд Шпенглер нарича космичен такт, който завършва цивилизационната доминация на Западното просвещение и дава ход на ново Смутно време и нова Героична епоха. А би могло този такт вече да се е състоял и новото Смутно време да е започнало за Запада с началото на Първата световна война. Последното стои и в основата на философията на Освалд Шпенглер, а преди това е усетено от западни мислители като Фридрих Ницше и Артур Шопенхауер.     

Освен по отношение на Русия Западът вече има военен праг и по отношение на ислямския свят. Този праг, ако не разполовява Турция, то със сигурност минава по границата ѝ със Сирия, Ирак и Иран. Като частично озападнено пространство Турция едновременно играе ролята на граница, буферна зона и както казахме по-горе, на самостоятелен регионален геополитически фактор със собствена воля и амбиция.  

В контекста на това се вижда, че и двата военни прага на Запада са непосредствено разположени на границите на ЕС. Затова и самият ЕС като част от Запада, но и като потенциален регионален геополитически фактор заслужава особено внимание от гледна точка на постидеологическата геополитика. И към момента ЕС възприема либерализма за своя официална идеологическа доктрина и с нейните аргументи се изправя срещу културните предизвикателства на очерталите се военни прагове на югоизток и на североизток. ЕС е обединение между национални държави, които са възникнали по време на Просвещението и тяхната утвърдена форма е сред най-големите успехи на национализма. Върху тази националистическа конструкция са структурирани либерални механизми, а понякога и либерални идолизации. Националистическата основа периодично влиза във вътрешен конфликт с либералната надстройка. Така въпросът за федерализацията на ЕС например се поставя от либерални позиции и се изправя срещу националистическа реакция. Този конфликт е неразрешим в контекста на идеологиите. Той обаче би могъл да бъде разрешен в контекста на културите. Ако ЕС се самовъзприеме не като идеологическо, а като културно пространство, то въпросът дали да бъде съюз между национални държави, или да прерасне във федерация, би могъл да стане по-лесно разрешим. Това не означава, че трябва да бъдат отхвърлени принципите на либералната демокрация. Означава, че те трябва да бъдат използвани като технология и да не се допуска да придобият формата на идолизация. Пример за това би било едно евентуално решение за пряк избор на председател на Съвета на ЕС и даване на повече правомощия на Европейския парламент, който да излъчва председател на Европейската комисия на политически, а не на бюрократичен принцип.  

Макар и различните европейски пространства да имат определени културни различия (те са най-видими между протестантския север и католическия юг), то общата християнска основа удържа автентичното единство, което никоя идеология не е в състояние да удържи. Двата военни прага на югоизток и североизток също са достатъчно силна мотивация, която да стимулира ЕС да откликне на предизвикателството с вътрешна структурна промяна, която да отчете геополитическите, идеологическите и културните трансформации. Към това трябва да прибавим и излизането на Великобритания от Съюза, което очерта ясно неговата западна граница. Би трябвало да се отчете адекватно и възходът на Китай, който от своята позиция на глобален геополитически фактор стои все по-близо до европейския континент.

Ако се върнем 100 години назад, ще видим, че националната държава днес изглежда далеч по-различно от националната държава тогава. Това са естествени промени, които са предизвикани от войни, полагане на социалистически и либерални пластове, досег с други култури, технологични открития и опити за икономическа глобализация. Днес националните държави в Европа имат своето значение, но все по-малко тяхната форма е в състояние да отговори на предизвикателствата на действителността. Нито една национална държава, която членува в ЕС, няма силата да откликне сама на геополитическите, икономическите и културните предизвикателства на настоящето. Дори известната със своята упоритост и ефективност Германия не би могла да играе ролята на самостоятелен геополитически фактор, ако не се ползва от подкрепата, пазарите и демографията на останалите европейски държави.  

По-горе вече споменахме за новото средновековие, чийто център ще бъде много повече големият западен град, отколкото националната държава. Тук идва и въпросът дали националната държава като продукт на протестантизма и рационализма не става жертва на тяхното отмиране? Подобна посока на мислене би отхвърлила разпространената на повърхността теза, че либерализмът играе ролята на основен враг на националната държава. От тази гледна точка би могло да се окаже, че не държавният либерализъм поставя под въпрос съществуването на националните държави във формата, в която ги познаваме, а отмирането на идеологическите начала. Затова и антилибералната реторика, която използват защитниците на националната държава, е неефективна и адресирана неправилно. Либерализмът е част от националната държава, а не нейна алтернатива. Нейната алтернатива не е идеологическа, а постидеологическа и технологична. Тя е продукт на бурното технологично развитие от последните десетилетия, което преодолява граници и променя с бързи темпове реалността едновременно в много и различни пространства. Това не е либерален, а технологичен факт, който отменя не само националистическите постижения, но и социалистическите и либералните.  

Тук бихме могли да разгледаме един европейски феномен, какъвто е унгарският премиер Виктор Орбан. Той е сред най-отявлените защитници на съхраняването на националната държава и в същото време на съхраняването на Европа като носител на християнските ценности. И двете инициативи на Орбан са реакция срещу либералната повърхност. В своята дълбочина те са противоречиви. Националната държава не е част от християнския фундамент на Европа и никога не е била. Напротив, тя възниква като алтернатива на християнските универсални имперски пространства и ги разрушава. Появата на националната държава е сред първите лъчове на Просвещението и протестантизма, които оспорват имперския ред и в крайна сметка го разрушават. От тази гледна точка реакцията на Орбан е консервативна, но в рамките на либерализма, а не на християнството. В своята дълбочина самият либерализъм е невъзможен без съществуването на националната държава.

Показателни за това са редицата неуспешни опити да бъде изградена либерално-демократична система в пространства, които не са успели да изградят автентична национална държава. С подобни примери изобилстват целият Близък изток и Африка, чиито държавности са изкуствено създадени след окончателния разпад на империите в края на Втората световна война.

Бихме сбъркали, ако обвиняваме Орбан, че иска да унищожи либерализма и неговата политическа форма в лицето на либералната демокрация. Неговата реакция е опит да спаси либерализма заедно с националната държава. Реакцията на унгарския премиер е импулс, който сякаш иска да спре времето и да предпази от унищожение отмиращия протестантизъм. Тази реакция е сходна с изразяваната от Доналд Тръмп тенденция и е онова, което Тойнби нарича фанатизъм – бягство от настоящето в миналото.  

Очарованието на Виктор Орбан не идва от опита му да спре времето, а от изявата му като автентично проявление на отделянето на вътрешния пролетариат на Запада от либералното доминиращо малцинство. Ако в неговите действия има нещо значимо, то се състои в опитите му да подтикне Европа да се обособи като самостоен регионален геополитически фактор, който да действа отделно от САЩ и да защитава интересите си по отношение на останалите регионални и глобални фактори.

Не бива да забравяме, че унгарското творческо движение винаги е знак за сериозен проблем на цивилизацията или империята, която обитава. Унгарският национализъм разполовява Австрийската империя и я прави дуалистична няколко десетилетия преди нейния край. По-късно събитията в Унгария от 1956 година се оказват едни от първите удари срещу доминиращото руско и социалистическо цивилизационно и идеологическо пространство. Днес Унгария е в центъра на Европа и вече няколко години нанася ударите си върху либералното доминиращо малцинство на Запада и на Европейския съюз, който играе ролята на все още неосъществена универсална държава на Европейския запад. Орбан едновременно изисква от ЕС да се федерализира, като призовава за обща европейска армия, да защитава християнския си фундамент, но и да остане съюз на националните държави. Спорно е дали тези три неща могат да се случат едновременно. Безспорно обаче е, че унгарската реакция не толкова поражда, колкото изважда на повърхността разлом, който е валиден преди нейната изява. Подобно на българското унгарското движение не е причина, а симптом за разлагане на определена цивилизационна или идеологическа тенденция. Разликата между българското и унгарското движение е, че първото се отделя от доминиращия цивилизационен и идеологически фактор чрез пасивност и статичност, а второто – чрез активност и динамичност.   

Отделихме внимание на феномена Орбан и унгарското противопоставяне на либерализма, защото то е съществена част от вътрешната динамика на ЕС. В дълбочината си мотивацията за тази реакция е европейска и има за цел не да отслаби Европа, а да я направи по-силна. Тя изразява страха, че всичко, което европейското културно пространство е дало на света през последните няколко века, може да се окаже мъртво и заменено от нова цивилизационна тенденция. Орбан сякаш иска да помири всички пластове на Европа, но остава неразбран както от идолизираната държавна идеология, така и от страна на нейните изразители.   

Затисната между два военни прага на цивилизацията, Европа не може да си позволи да бъде безпомощна и наивна. Тя би трябвало да се обособи като общо културно пространство и десакрализирането, деидолизирането и отмирането на породените от нея идеологии е възможност за това. Европа трябва да се променя, но не според програмата на либералната повърхност, а според волята на онова, което по-горе нарекохме ситуационен консерватизъм.  

Търси се нова форма, която сякаш започва да се задава отвън навътре. Кризата на националните държави оформя културни пространства, които започват да функционират на имперски, а не на национален принцип. Те се възвръщат към своите дълбочини и начала и оформят контурите на новия международен ред. Подобни явления биха могли да се наблюдават в Русия. Заедно с пространството на бившата Руска империя, към което принадлежат различни етноси и религии, тя се оформя като съвременна империя. Сходни процеси протичат и в Турция, която все повече се приближава към османския си характер и го проявява в международните отношения. Китай, който сме свикнали да възприемаме като едно цяло, но всъщност е цивилизационно пространство, съставено от множество различни културни пространства, също се връща към същността си на Поднебесна империя. Индия със своето многообразие успява вече близо 80 години да удържи в обща форма хора с различни етноси, религии и езици.  

Въпросът не е дали, а как Европа ще поеме по този път на културно приобщаване, което да отмени нейния идеологически фундамент. Има два големи варианта в тази посока. Първият е външноположен. Това означава Европа да придобие своята нова форма под натиска на обстоятелствата и ударите отвън. Нейното движение и външен израз да се формира не от желанията на вътрешната ѝ воля, а от волята на външните фактори, които да ѝ придадат собствената си форма. Вторият начин е Европа да отстоява себе си в цялост. Това означава да се раздели бързо и сама със своите идеологически, политически и икономически идоли и да бъде готова да защитава началата и различията си по отношение на външния свят, като е в състояние да променя формата, без да променя съдържанието си. Тя би трябвало да изобрети своя нова и обща политическа, институционална и най-вече обществена форма, която да отговаря адекватно на предизвикателствата на действителността и настоящето. Тази форма би могла да бъде търсена в дългия европейски опит, но не под формата на архаизъм, който идолизира миналото, а под формата на самоопознаване и вслушване в собствения си глас. Той е едновременно елинистичен и юдаистичен, но най-вече християнски.

Идолизирането на определена институционална или идеологическа форма ограничава възможностите за отклик на новото предизвикателство. Фиксирането в определена идеологическа цел, която се представя като неотменима, е изход от реалностите на действителността и по-скоро ще доведе до крах, отколкото до успех.