Еуфорията около отминалите избори затихва, редиците на партиите се строяват и преброяват, а дядо Йоцо гледа какво става и очаква големи промени.

1. Нещата трябваше да се подобрят

И в много отношения се подобриха. Но не стигнаха до Генерална промяна.

1.1. Вълната на недоволството се вдигна, но „цунами“ не се получи.

Вторачването само в дела на гласувалите – 51,11% е важно, но не е достатъчно за цялостна оценка на системата на българската демокрация.

От регистрираните гласоподаватели почти 49% не отидоха до урните. Тези хора са „системна опозиция“ (това е формулировката на Юрген Хабермас) в капиталистическите страни, а вече и в България. Това са гласоподавателите, които „трайно се чувстват „изоставени“, веч не ходят на избори. Но те виждат себе си като „системна опозиция“ и участват с обструкционни намерения, т.е. вече не се чувстват ангажирани с условията за демократични избори. Демократичните избори престават да функционират когато например се развие порочен кръг между дискриминираните негласуващи и партийно-политическото пренебрегване на техните интереси, или когато инфраструктурата на публичната комуникация се срине, така че доминира някакво неясно и тъпо негодуване, а не информираното обществено мнение“ (Хабермас, 2026, стр. 75-76).

Позволявам си по-подробно да цитирам знаменития Хабермас за този съвременен феномен „системна опозиция“, понеже той не е контра само на това, което се нарича „Модел: Пеевски и Борисов“, но и контра на самата система на политическо -партийно представителство в „реалната демокрация“. А това означава, че феноменът „системна опозиция“ е априори зареден със скепсис и към „Прогресивна България“: „Ще ги гледаме какво ще направят!“.

Сега да насочим погледа си и към гласувалите – тези цели 51,11% от нашите граждани. Ще докажем, че част от тях не са осъществили свободен избор.

Неща, които по-демократичните и по-интелигентните страни от България нямат право да впишат в „системната опозиция“, са корпоративният и опазареният вот. Корпоративните престъпници, които са хиляди в нашата страна, редовно „насочват“ своите подчинени (над които властват икономически) за кого и как да гласуват. Към корпоративните престъпници сме длъжни да отнесем редица областни управители, кметове и шефове на държавни и местни институции. Икономическото владичество дава съществен резултат – вероятно между 3%-5% от резултата. Отделно трябва да прибавим опазарения вот, който също има дълбоки „традиции“ чрез локални организирани престъпни групи (ОПГ), създадени и контролирани от две-три от най-яките партии/коалиции, символи и еталони на корупцията.

Въпреки „традициите“, по нетрадиционен начин МВР този път успя да натисне някои от тези ОПГ-та, така че е обясним по-ниският резултат в някои „особени“ региони, в които делът на гласувалите бе необичайно нисък – 29%-40%. По всяка вероятност, ако не бяха притискани от МВР „веригите за доставки“ на ОПГ-тата, то еталоните партии/коалиции на корупцията отново щяха да демонстрират високо „народно уважение“.

1.2. Основната причина да се гласува за „Прогресивна България“ и Румен Радев

Ако се търси основната причина, която отведе гражданите масово до избирателните урни и ги насърчи да гласуват за „Прогресивна България“ и/или за Румен Радев, тя е лесно разпознаваема – огромното недоволство, отвращение и желание за отмъщение на основните фигури от „първия ред“ на последните Народни събрания, които станаха еталон, символ и изява на корупция, „схеми“, „сглобки“, профанщина и простащина – несравнимо по-ярки от онези, характерни за началото на криминално-корумпирания „Преход“.

Докато в началото на „Прехода“ утвърдените „схеми“ на обогатяване бяха чрез първоначално разграбване на натрупания обществен капитал, то след приемането на България за член на Европейския съюз новите „схеми“ се насочиха към законно облечено присвояване на европейски, обществени и местни фондове и ресурси, подплатено с гарантирано и често предварително „ресто“ към онези, които „насочваха паричните потоци“ (по знаменитото самопризнание на Ахмед Доган).

Всички надежди се насочиха към онзи, който изразяваше гневно народното възмущение от корупцията и приватизирането на решенията в малък кръг на елита – Румен Радев. Теренът за неговото появяване бе разчистен предварително от БСП-ОЛ, които до последно бяха основната опозиция на Голямата корупция, но изведнъж се вписаха в поредната „сглобка“ с нея, забравяйки че по принцип левицата е винаги морална.

Ако приемем дефиницията на Йозеф Шумпетер, че демокрацията е „свободно състезание на евентуални лидери за вота на избирателите“ (Schumpeter, 1950, p. 284), то гневният Румен Радев е точно олицетворение на спечелилият състезанието лидер. Естествено, строената зад него гарнитура е спомогнала за първото място, но без този вдъхновяващ лидер тя едва ли сама щеше да докрета до Народното събрание.

Казано накратко, Радев победи в първия рунд едновременно Борисов и Пеевски. Много важна и много ценна победа!

Решаващата слабост, която срина тези двама държавници и качи на върха Радев, е в последна сметка липсата на легитимност. Както подчертаваше Франсис Фукуяма, „легитимността не е право или справедливост в абсолютния смисъл на думата; тя е относително понятие, съществуващо в субективното възприятие на хората“ (Фукуяма, Краят на историята и последният човек, 1993, стр. 16).

Но нека не се забравя че ако се изреже само върхът на айсберга (видимата част), то долната му част остава непокътната. „Верните“ хора (повечето от тях са лесно прехвърляеми към всеки нов властник) на Борисов и Пеевски в държавни, областни, общински и всякакви институции остават засега непокътнати. А „сеч до корен“ е възможен за период поне от 2 години, което изисква смели законови и даже конституционни промени.

2. Новото Народно събрание ще ухае трайно на изкуствени цветя и на гнили ябълки

За първи път от близо 30 години България има правителство с пълно мнозинство в Народното събрание. Коалицията „Прогресивна България“ на Румен Радев спечели вота с голяма преднина, което му дава мандат да управлява самостоятелно. Този огромен кредит на доверие обаче идва със сериозни предизвикателства.

Първо, в Народното събрание, въпреки че са в малцинство, остават старите партии – ГЕРБ/СДС, ДПС, Възраждане. Няма основание да се очаква че те ще се възхищават на предлаганите решения и закони от „Прогресивна България“, въпреки че от време на време ще играят с условна подкрепа.

Но освен парламентарно присъствие, не е невъзможно при кризисни ситуации да включат своите икономически проксита – големите олигарси и редица неправителствени организации, които да атакуват по разпасания законен ред всяко правителство – стачки, блокади, измами и т.н.

(Не)правосъдната система също е „опорен стълб“ и достатъчно корумпирана, за да се ангажира с косвени атаки към депутатите на Радев. И, накрая, не е невероятно някои от новите депутати да бъдат съблазнена с лека закуска от около 5-10 млн. евро, за да провалят цялата партия. Тези заплахи не са илюзорни, а многократно прилагани и с огромни традиции. Трудно е да се изброят „гнилите ябълки“ в и около старите партии (не са само санкционираните по „Магнитски“), но те ще се опитат да прехвърлят червейчета и на някои от новите незрели ябълки.

Второ, не е тайна че към новата „Голяма надежда“ Румен Радев се втурнаха не само чисти и интелигентни хора, но и лица, които умеят творчески да „правят сметка“. Със сигурност в някои от листите му са попаднали и такива сметкаджийски екземпляри, още повече че освен наименованието „Прогресивна България“ и самата личност на Румен Радев, на масата нямаше никаква партийна програма. Образно казано, получиха шофьорски книжки без да знаят и буква от Правилника за движение по пътищата. Да приемем че това е ограничено малцинство, но все пак реално.

Друга част от избраниците на „Прогресивна България“ са интелигентни, зрели и симпатични хора, изградили семейства с по няколко деца, авторитетни в работата си, успели в бизнеса си, преминали школа в служебни правителства, получили много звезди по пагоните си и богат набор от медали в кариерата си. Но това не ги прави автоматично годни да разбират цялата сложност на икономиката и обществото. Има опасност, пак образно подсказано, те да стоят като красиви, но и като мълчаливи изкуствени цветя в креслата на Народното събрание, без да разбират тънката материя на социалното право и националната, европейската и световната икономика. Тоест, да гласуват по партийно му, да „подкрепят“ с гласа си партийната линия, включително и когато нищо не разбират от нея. Все пак, Народното събрание не е училище, в което да трупаш 4 години знания и след това да си ходиш.

Голямата парламентарна загадка остава ПП-ДБ, на които предричах в предишни анализи официален развод поради несъвместимост на идеи и интереси. „Продължаваме промяната“, особено под ръководството на Асен Василев, стои по-модерно и по-авторитетно, докато „Демократична България“ артикулира с архаизми, крайно десни тези, европейско верноподаничество, като по този начин доближава ГЕРБ-СДС, но без да има гъвкавостта на Борисов.

Интересни времена предстоят, но облаците са вече на хоризонта.

3. Основните задачи пред икономиката и обществото няма да бъдат решени

Въпреки че и на мен много ми се иска всички натрупали се задачи да бъдат решени „Сега и веднага!“, оставам реалист. Независимо от обещаното че „можем“.

3.1. Вътрешнополитически рискове: меритократична бюрокрация или клиентелистка бюрокрация

Както точно пресметна моят колега Николай Иванов, при поемането на държавното управление екипът на Румен Радев трябва да подсигури ръководители и заместник-ръководители за 19 министерства и 86 различни звена, създадени със закони или постановления на Министерски съвет. Отделно трябва да бъдат сменени и областните управители и техните заместници. Става дума за назначаването на над 400 души, които да влязат решително и авторитетно на тези постове.

На регионално ниво са необходими допълнително още поне четири пъти повече кадри за ръководители на локалните звена в главните дирекции и областните структури на националните държавни институции – над 1 600 души. Тук не става дума за някаква кадрова чистка. При толкова голям брой държавни звена, обективно се налага буквално през няколко дни да се правят нови назначения поради естествени причини (липса на интегритет, оставка, заболяване, преминаване на друга работа или в пенсия).

Въпреки че Румен Радев има почти десетгодишен опит на най-високата позиция в държавата и познава огромен брой хора, подходящи за подобни постове – вероятно хиляди, то рискът в администрацията да попаднат не само меритократи с необходимите знания и опит, но и клиентелисти – без знания и опит, включително и с патримониални характеристики (Фукуяма, Политически ред и политически упадък. От индустриалната революция до глобализацията на демокрацията, 2016).

Победата на Радев привлече изключително разнороден електорат. В „цунамито“ от подкрепа са се слели както хора, които искат радикална промяна, така и такива, които търсят нов гарант за стария модел на управление. Това поставя управлението пред трудния тест да задоволи едновременно противоречиви очаквания и да поддържа вътрешна коалиционна дисциплина.

Липсата на стабилни макроикономически научни знания и на административен опит е може би най-големият риск. Формацията на Радев все още трябва да премине през трудната трансформация от партиен проект до реална организация със стабилни структури, които взаимодействат не само „отгоре надолу“ (чрез централни команди и указания), но и „отдолу нагоре“ – когато има какво да се добави и даже да се възрази, а също и „по хоризонтала“. Опитните кадри в министерствата и агенциите биха могли да блокират или забавят решенията на неопитни политически номинации, което ще е скрит административен саботаж на реформите.

Липсата на достатъчно опит в държавното управление крие опасност от наивен популизъм - обещания, които звучат добре, но са неосъществими в реалната макроикономическа среда. Например, „Прогресивна България“ спечели изборите с обещания за демонтаж на олигархичния модел и справяне с корупцията. Огромният кредит на доверие обаче носи и огромен риск от разочарование. Ако гражданите не видят бързи и осезаеми резултати в борбата с мафията и безнаказаността, подкрепата може бързо да се превърне в гняв, още по-силен от предишния.

Поради горните причини, много е вероятно чрез новите назначения да доминира клиентелистката бюрокрация, докато меритократите да бъдат малцинство. Но да допуснем че това е временно явление.

3.2. Основните задачи пред икономиката няма да бъдат решени за 4 години

Накратко, ето кои са основните задачи пред българската икономика: демонтаж на олигархичния модел (обещано от „Прогресивна България“), постигане на по-висок икономически растеж от сегашния 3% (обещано), удържане на инфлацията под 2%, преструктуриране и индустриализиране, намаляване на държавния дълг и на бюджетния дефицит (сега е над 3%), развитие на малкия и средния бизнес и т.н.

Много е възможно едрата олигархия да бъде с много ограничен или нулев достъп до властта (Народно събрание, Министерски съвет), но да продължи да се захранва ускорено с европейски и национални средства, както поради изграден собствен управленски капацитет (с по-голяма компетентност от този на малките и средните организации), така и поради по-големите си възможности за косвено влияние (синдикати, НПО, медии, авторитети). Помпата на богатството неминуемо ще помпа нагоре, даже при почистена държавна администрация.

Същевременно икономическата среда, която новото правителство наследява, не е никак розова. Икономическият растеж на България през последните години се дължи основно на високо вътрешно потребление, докато инвестициите и производителността остават сред най-ниските в ЕС. Такъв дисбаланс крие сериозни рискове от прегряване на икономиката и трудно постижим устойчив растеж в средносрочен план. Освен това, България е сред държавите, за които Европейската комисия предупреди за риск от несъответствие с фискалната рамка на ЕС. Това означава, че бюджетната политика на страната може да бъде поставена под засилен контрол от Брюксел.

Всяко ново правителство резонно оправдава своите проблеми и невъзможности за успех с „тежкото наследство“. Вероятно традицията ще бъде спазена и сега. От друга страна, бъдещото правителство на Румен Радев (впрочем, възможно е да остане в НС, за да остави бушоните в правителството) е свръхпретоварено с очаквания за растеж развитие и доходи.

Така че бъдещото правителство е изправено пред три основни икономически теста:

1. Тест за реалност на икономическата програма на „Прогресивна България“. Растеж, индустриализация, иновации.

2. Тест за отговорност към ЕС и еврозоната. Намаляващ бюджетен дефицит, инфлация до 2%.

3. Тест за икономическата реформа. Ще успеят ли ПБ да пренасочат икономиката от потребление към инвестиции и растеж.

Основното предизвикателство в момента пред новия кабинет е приемането на държавния бюджет за 2026 г. и незабавната подготовка на бюджет за 2027 г.

3.3. Основните задачи пред обществото също няма да бъдат решени тази година

Ако държавата успее да реши по магически начин предходните икономически задачи, това не означава че ще реши автоматично и основните обществени задачи.

1. Справедливостта в заплащането на труда (в „първичното разпределение: заплати и печалби“) ще е оставена на „волята на пазара“, т.е. на сакатата „невидима ръка“. Печалбите ще продължат да имат доминанта спрямо заплатите, капиталът над труда, капиталът над природата (в цените не се включа възпроизводството на природните ресурси, т.е. пазарните цени не са точни). Що се отнася до държавните служители, то политиката на сдържане на доходите, понеже уж те вдигали инфлацията, вероятно ще бъде изведена на преден план.

2. Намаляване на неравенството няма да се случи. Даже при висок икономически растеж, но при сегашната данъчна и фискална политика, която се очертава, помпата на богатството няма да работи полза на по-бедните и по-трудолюбивите. Рентиерите и едрите капиталисти ще бъдат челния фронт, който ще води България напред в средните доходи. И причината е че в икономическата програма са заложени няколко конкретни стъпки: запазване на плосък данък и ниски данъчни ставки, считани погрешно за основен елемент от конкурентоспособността на страната; фискална дисциплина и устойчиви нива на държавния дълг; данъчни стимули за реинвестиране на печалба и за научно-развойна дейност, както и предложение за пускане на дялове от държавни дружества на борсата.

Що се отнася до нарастването на минималната работна заплата и на пенсиите, то не разполагаме с шифъра на Леонардо, за да прогнозираме какво ще се случи, но вероятно ще има „либерализация“ и на тези формули.