Санстефанска България е блян, който доведе до звездни мигове в истторията ни като Съединението (1885) и обявяването на Независимостта (1908)

Честит национален празник, българи!

На 3 март (19 февруари по стар стил) 1878 година в Сан Стефано, градче, близо до Цариград, Русия и Турция подписват мирен договор, който слага край на Руско-турската война (1877-1878) и очертава границите на Санстефанска България.

Санстефанска България се превръща в национален идеал за поколения българи. Блян, който доведе до звездни мигове в историята ни като Съединението (1885) и обявяването на Независимостта (1908). 

За българите възстановяването на българската държава е успешният финал на Възраждането, на националноосвободителните битки, чиито венец бе Априлското въстание през 1876 година.

Жертвите, куражът и желанието на сънародниците ни за независима от Високата порта държава впечатляват световни имена като Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Фьодор Достоевски. Всички те се ангажират с освободителната кауза на един балкански народ.

Виктор Юго привлича вниманието на световната общественост така: „Става необходимо да привлечем вниманието на европейските правителства върху един толкова малък факт, който както изглежда правителствата не забелязват въобще. Ето го този факт: убиват един народ. Къде? В Европа. Има ли свидетели този факт? Един свидетел, целият свят. Виждат ли го правителствата? Не.“

След ехото от Априлското въстание  така нареченият Източен въпрос влиза в дневния ред на Великите сили.
На ход са първо дипломатите. След активиране на Русия в края на 1876 г. и началото на 1877 г. се свиква Цариградската посланическа конференция и се стига до подписването на т. нар. Лондонски протокол, чиито решения Великата порта отказва да приеме. След колебания и бурни дебати в Русия цар Александър Втори приема доводите „за” поредната военна офанзива срещу Турция. Ако не предприеме нищо, Русия би загубила влиянието на Балканите – това съображение надделява над страховете от нов Крим (катастрофата след конфликта 1853-1856).
На 12 април 1877 г. войната започва. 

Войната на Русия срещу Турция и оценката на историците

Мнозина и до днес изтъкват, че в поредната си война срещу Турция руският император преследвал свои собствени цели. Други непрекъснато припомнят единствено и само заслугата на руското оръжие, за да насаждат комплекси в съвременните българи, че са получили свободата си наготово, че не са способни на национално усилие за разлика от други балкански народи. 

Според историка проф. Андрей Пантев „ние не можехме сами да извоюваме своята независимост. Трябваше да разбием една триконтинентална империя. При гърците, които се бият за независимост седем години, сърбите, бъдещите румънци и останалите е друго. Те са в периферията на османските владения. Те не бяха разположени в центъра на Европейска Турция. Не, сами не можехме да осъществим тази грандиозна мисия.“

И още един интересен елемент откроява проф. Пантев: „След кланетата на априлци от 1876 г. половин Европа гневно скърбеше за нашите страдания, но нямаше да си помръдне пръста, ако не беше руското оръжие, пресекло Дунав и Балкана. Така беше изгонена турската власт след пет века угнетение. Това е неумолим реален факт и никакви „нови прочити” не могат да донесат алтернатива, каквито и мотиви да бъдат привиквани като негово отрицание.“

„Ние не можехме да победим Османската империя с черешови топчета“, категоричен е и акад. Георги Марков. „Има стратегически мотиви, но има също така морално-психологически и религиозни мотиви, които заставят Александър II да стане и наш освободител, не само на крепостните в Русия. Той е реформатор като Петър I. Той отменя крепостното право и е наречен цар Освободител. Да се успокоят днешните политизирани русофоби, че мястото на паметника на цар Освободител е точно срещу Народното събрание. Без него нямаше да има и Народно събрание отсреща.“

След близо година на военни действия руските войски са пред Константинопол. Започват сложни преговори и умишлени протакания, а на 28 февруари направо били прекратени. Граф Игнатиев съобщил, че и на примирието тогава трябва да се сложи край. На 1 март руските войски в Сан Стефано се подготвили за настъпление. Ефектът бил постигнат бързо. На 3 март, на 12 километра от столицата, се подписва договорът, който слага край на оръжията.

Договорът от Сан Стефано

Най-важното в договора от 3-ти март е, че за еталон за българската държава служат границите на Българската екзархия, утвърдени с ферман през 1870 година. Те включват Северна България (без Северна Добруджа), Тракия (без Гюмюрджина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров). 

Предвиждало се България да бъде автономно трибутарно Княжество, което плаща данък на Османската империя, има християнско правителство и местна (народна войска).
Начело на държавата трябвало да стои княз (християнин), избиран от народа и одобряван от Високата порта със съгласието на Великите сили. Събрание от български първенци трябвало да приеме „Органически устав“ (Конституция) на страната.

Забранявало се пребиваването на турски войски в княжеството. До създаването на местна войска редът и охраната на границите се поемали от руски войски за срок от две години.

Договорът бил прелиминарен (предварителен). Подписите си под него сложили граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов от руска страна, а от страна на Османската империя външният министър Савфет Мехмед паша и посланикът в Германия Садулах бей.

„Нелидов си спомня, че когато поел писалката, за да подпише Санстефанския мирен договор, ръката му затреперала. Той се прекръстил и дълго въртял сложния си подпис върху историческата хартия. В същото време Садулах паша поискал чаша вода, а колегата му Сафет паша предложил щипка емфие на Н. П. Игнатиев. (…) След слагането на последния подпис победителите и победените се изправили един срещу друг, кимнали по военному и се разделили. Навън греело пролетно слънце, препускали кавалерийски разезди и се носело „Ура“. Така на 3 март 1878 г. завършила последната Руско-турска война. (…) Пак Нелидов си спомня, че когато пашите напуснали Сан Стефано, при него дошъл някакъв българин, който му казал: „Господине, вашата победа спаси моя народ от дълга робия…“ След тези думи непознатият се извърнал встрани и заплакал.“ (…) Слънцето, изгряло на 3 март 1878 година, остана завинаги в небето ѝ… (…) (Текстът е публикация в сп. „Паралели“ през 1978 година с автор Стефан Продев)

За българите войната между Русия и Турция има освободителен характер. Преди повече от век новината от Сан Стефано за възкръсналата им държава обикаля земите на българите чрез телеграфа и вестниците, предизвиквайки въодушевление и огромни надежди.

Предварителният характер на Санстефанския мирен договор изисквал одобрението на Великите сили. Де факто войната приключва с друг договор, попарил надеждите на българския народ. 

Раждането на националния идеал

На 13 юни 1878 г. започва Берлинският конгрес, където български представители няма. Там са пратениците на Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция. Руската делегация се води от премиера княз Горчаков, английската – от лорд Дизраели, а Германия е представлявана от канцлера Ото фон Бисмарк.
 
Парафи под договора, който разпокъсва България, слагат двама князе, трима графове и един маркиз.
Създават се Княжество България и Източна Румелия, а Македония се връща под властта на Султана. 

Денят на Освобождението и празничният календар на българите

За първи път Денят на Освобождението на България се отбелязва на 19 февруари 1880 г. Съгласно Указ 5 от 9 януари 1880 г. на княз Александър I, по предложение на военния министър ген.-майор Петър Паренсов и прието постановление на Министерския съвет, с който се утвърждават разписанието на празниците и високо-тържествените дни. В тези дни войската и военно-учебните заведения са освободени от занятия, денят 19 февруари в списъка е записана като „Възшествието на престола на император Александър Втори и заключение на Санстефанския мир“.

Две години по-късно в „Списък на неприсъствените дни в Българското Княжество“ на Държавния съвет от 1882 г. 19 февруари е представен само като дата на подписването на Санстефанския договор.

С Указ 78 на княз Фердинанд от 31 декември 1887 г. датата 19 февруари започва да се отбелязва като ден на Освобождението на България през 1888 г. 

След въвеждането на Григорианския календар в България през 1916 г. за първи път празникът е отбелязан по нов стил на 3 март 1917 г. и се отбелязва като официален празник до октомври 1951 г., когато е отменен с Кодекса на труда.
Честването на 3 март е възстановено през 1987 г., като до 1989 г. денят се отбелязва като официален празник.
През 1990 г. Трети март е обявен за национален празник с Указ 236 на Държавния съвет от 27 февруари 1990 г.