Заради строителството на Дома-паметник на БКП снижили върха със 7 метра

Толкова коментираната през 2017 г. "чиния" на връх Бузлуджа - някогашният Дом-паметник на БКП, се сдоби с новогодишен подарък: МВР отново поема неговата охрана. За обекта ще отговарят 6 полицаи, които вече са назначени, съобщи за "24 часа" областният управител на Стара Загора Гергана Микова. Те ще бъдат настанени в специален охранителен фургон, дежурствата им ще бъдат денонощни. За да започнат те, трябва да се довършат някои последни технически задания, като например да бъде възстановено елзахранването на района.

"Охраната се налага заради нерегламентираните влизания в изоставената, рушаща се и опасна сграда, всеки момент може някой да пострада сериозно. Въпреки, че вратата на официалния вход е заварена, мераклиите за по-висок адреналин намират начини да влизат в "чинията", например през въздухопроводите. Това трябва да спре. След това предстои да монтираме около сградата камери. Следващият етап е консервация и възстановителни работи, за да организираме и регламентиран достъп до Дома-паметник, тъй като интересът към него е голям. В областната управа вече получаваме много идеи как да действаме по-нататък, сред тях има и екзотични", каза още Гергана Микова.

Тя и нейната партия НФСБ се противопоставиха категорично през лятото на желанието на БСП да й бъде върнат някогашният Дом-паметник на БКП с мотива, че той трябва да остане държавен, като занапред обединява, а не разединява хората.

След като през 1991 г. беше одържавено имуществото на тоталитарните партии и организации, се оказа, че е излишен откритият 10 години по-рано Дом-паметник на БКП на връх Бузлуджа - една от емблематичните сгради на социалистическа България. От 1992 г. охраната там бе свалена, сградата бе оставена на произвола на съдбата. В продължение на четвърт век вече тя е ограбвана и се руши под напора на природните стихии на старопланинския връх. Едновременно с това тя буди интерес както с необичайната си оригинална архитектура, така и със съдбата си. Оказва се, че "чинията", наречена така заради приликата си с НЛО, е привлекателна не само за хора, които търсят силни усещания, но и за фотосесии, за декор на филми или просто за туристически разходки.


Но как бе построен Домът-паметник на БКП на връх Бузлуджа по повод 90-годишнината от създаването на партията? Преди време "24 часа" потърси две от главните действащи лица в онези години. Ето и техния разказ:



За да разчистят и подравнят площадката за изграждането на Дома-паметник на БКП на Бузлуджа, строителите най-напред разбиха с взривове скалите и така намалиха височината на върха с около 7 метра. После се шегуваха, че с високия 70 метра пилон на паметника Бузлуджа се извисява точно на 1500 метра над морското равнище.

Това е един от най-ярките спомени за строителството на Дома-паметник на о.р. подполковник Кольо Георгиев от старозагорското село Богомилово. Той е единственият строеви офицер от някогашната Старозагорска дивизия на Строителни войски, главен изпълнител на обекта, който работил на Бузлуджа почти от началото на строителството на дома до самия му край и дори малко след това.

"Като оперативен офицер отговарях и за строителството, и за хората. Във върховите дни на обекта, в годините 1976, 77 и 78-а, горе в планината имаше 500-550 трудоваци - кофражисти, арматуристи, зидари, тенекиджии... Те изпълниха 80 процента от работата, грубия строеж. Цивилните ни бяха подизпълнители. Днес все ме питат: ама наистина ли при тези мащаби на строителството на Бузлуджа не е имало нещастни случаи, наистина ли никой не загина или не остана инвалид за цял живот? Отговарям: ами ако е имало, нали щях да съм в затвора? Особено след политическите промени у нас хората бяха много чувствителни на тази тема...

Мога с две ръце да се подпиша, че наистина тогава никой не пострада сериозно, ако не броим нечии замръзнали уши, върху които и досега сигурно се напипват топчета, и тук-там някой по-несръчен, ударил се с теслата. Но хората ни получаваха всеки ден инструктаж да безопасна работа, и се трудеха под близкия надзор на майстори с опит", разказва пред "24 часа" Кольо Георгиев.

Наборите се сменяли, той оставал горе. От 2 януари 1974 г., когато заварил на Бузлуджа едва 4-5 войници, до октомври 1981 г., когато трябвало да довършат това-онова и да сдаде материалите и инструментите след тържественото откриване на Дома-паметник на 23 август същата година. Когато се качил на върха, той бил лейтенант, командир на взвод. Напуснал го вече подполковник, командир на батальон. И с орден Червено знаме на труда на гърдите. От деривацията "Камчия" пък си тръгнал с Народен орден на труда - бронзов. "Е, ордените не можеха да ни нахранят, но даваха самочувствие, че човек е направил нещо, че е бил полезен", смята с днешна дата техният носител.

"Където има една приказка - на Бузлуджа се ожених, там се родиха и двамата ми синове, те са с бузлуджанска кръв" - все събития, белязали тези 8 години без няколко месеца от живота на бившия офицер, който днес е на 72 години.

Настина му било трудно - можел да слиза в Стара Загора при семейството си само в събота след обяд и в неделя. Е, позволявали на жена му, след това и на децата, да му гостуват горе.

Преди това, като млад офицер, работил 6 години на водоснабдяването на Бургас от язовир "Камчия". Тогава трудоваците построили 110-километровия водопровод с капацитет 6 кубика вода за секунда, който и до днес осигурява питейна вода за курортния град.

"Работехме там на деривацията, но вече знаехме за Бузлуджа. Един командир се майтапеше, че на върха щели да се качат "сибирските дивизии" - толкова сурови били условията. Но командирът на дивизията генерал Делчо Делчев ни казваше друго: ще ви събера там само момчета, които ще вършите работа.

И наистина - Бузлуджа и морската резиденция на Перла, която Строителни войски градяха по същото време, му бяха любимите обекти", спомня си Кольо Георгиев.
Когато за първи път стъпил на върха, горе имало сняг и мъгла - условия, които щели да го съпътстват често през следващите години. 4-5 войници правели сондажи, в които след това заложили взривовете, с които подравнили площадката за строителството. Компресорите, с които работели, замръзвали и се налагало да ги свалят надолу с булдозерите, за да се постоплят и заработят наново. Гърмели през лятото на 1974 г., като вложили 300-400 кила взрив. После оформили площадката така, че отдолу да легне на твърда скала - прословутия бузлуджански мрамор.


"Още тогава знаехме, че обектът е с уникална конструкция и форма на летяща чиния. И си му казвахме "чинията", това не е име от демократични времена. Но помежду си ние, строителите, повече говорехме за залата и за пилона", продължава разказа си Георгиев.

Той самият живеел в една от хижите на върха. Но никой от войниците горе не бил настанен на палатка - всички били пръснати по околните хижи. Още в началото изградили и масивна столова с кухня - зидът й бил дебел 25 сантиметра.
"Макар и строители насред Балкана, войниците на Бузлуджа си бяха в истинска казарма. Имахме плац, сутрин на развода вдигахме националното знаме, както си е по устав. Ставането беше в 5,30 часа сутринта, в 8 започвахме работа. Когато се налагаше, на обяд се хранеха на обекта - имахме си обектови столови. В храната задържително имаше топли напитки - чай и кафе, шоколади, никой не можеше да остане гладен. Колкото до облеклото - на всеки се полагаше дунапренено яке, което наистина топлеше, и ушанка в студените дни. Работеше се с ръкавици и задължително с каски на главите. А когато се сглобяваше скеле на 20-30 метра височина, хората бяха с предпазни колани - подобно на работниците от енергото по електрическите стълбове. После някой изчисли, че за цялото време сме монтирали 106 километра скеле и сме завъртели 75 хиляди жабки - това са снадките на тръбите, които ги държат, за да се крепят здраво.


Като във всяка казарма, и при нас имаше дневални и въоръжен караул. Бяхме си направили караулно помещение под обекта, едно заслонче, а момчетата, които даваха нарядите, го правеха през вечер и не участваха в строителството", не е забравил о.р. подполковник Георгиев.

И пак, както във всяка казарма от онова време, в столовата въртели игрални филми, често имало и концерти за войската. Тогавашната директорка на бюро "Естрада" в Габрово Райна Ботева била много активна и успявала да им изпрати горе изпълнители като Михаил Белчев или Росица Кирилова.

Само цивилните майстори и техническите ръководители живеели в Казанлък и всеки ден трябвало да идват на Бузлуджа с автобус. Само че в началото го нямало днешният пряк път от град Крън до върха - той е завършен през 1980 г., а рейсът пътувал до връх Шипка и от там още 12 километра по билото на Стара планина до Бузлуджа. "Беше трудно, особено през зимата, когато в автобуса задължително слагаха и двайсетина чувала с пясък, за да опесъчават, ако някъде е замръзнало", добавя Кольо. Но имало дни през зимата, когато заради непочистените пътищата майсторите не смогвали да идват на работа.

По този обиколен път докарвали и материалите.

Момчетата работели с ентусиазъм. Но не от някакъв криворазбран партиен патос или патриотизъм, а защото така можели да получат повече домашни отпуски. Това била голямата награда за един войник - да излезе в цивилизацията или да си отиде вкъщи. Защото имало момчета, които след единичното обучение и професионалните курсове в поделението в Стара Загора изкарвали после цялата си войнишка служба от 2 години на Бузлуджа. Но имало и такива, които бягали от обекта - хващали ги в Казанлък или чак в Сливен.

"Тези, които са служили по това време, сигурно помня, че на редник държавата плащаше по 1,50 лв. на месец. Наричаха тези пари заплата, колкото и това да звуче невероятно за днешните младежи. Но нашите войници можеха да заработват някакви допълнителни суми - по 15-20 лв. на месец, когато работеха на акорд и надхвърляха задачите си. А имаше моменти, когато трябваше да се трудим и нощем, на 3 смени, защото например наливането на бетона беше непрекъснат процес", допълва картината о.р. офицерът.

Но никой не давал пари с щедра ръка, държали сметка за всеки лев. За това отговарял 88-годишният днес казанлъчанин Марин Драганов, който бил инвеститорски контрол от страната на Комитета за култура. Без неговия подпис не можело да се похарчи и лев, а подписът означавал, че работата, за която се плаща, наистина е свършена, и то добре.

"За да назначат на тази работа, трябваше да подпиша декларация, че ще работя честно пред Пеньо Керацов. Той е казанлъчанин, но по онова време беше много високо в партийната йерархия", спомня си Марин. И до днес двамата с Кольо Георгиев си остават приятели, както е било и преди 40 години.

И двамата не са забравили колко ядове брали навремето с околовръстния пръстен, наречен от строителите О2, който като обръч на буре трябвало да държи цялата уникална конструкция на "чинията". Трябвало да го отлеят от цимент марка 400, британски стандарт. Бил висок 1,8 метра, с обиколка 180 метра и много гъста арматура. Когато изляли половината, проектантът отказал да приеме кофража, уплашил се пръстенът да не се килне, и едва го убедили да го направи - толкова било сложно всичко. После неприятности имал Марин Драганов, защото се оказало, че в проекта не било посочено откъде ще се вземат 14 въжета с диаметър 62 мм и хиляди анкерни болтове, чрез които обръчът ще държи конструкцията. Те се оказали скъпа работа, за която контрольорът трябвало да дава обяснения чак в Комитета по планиране, който бил много важна институция в социалистическа България.

Въпреки важността на обекта, първият човек в държавата тогава - Тодор Живков, се качил на Бузлуджа само веднъж преди тържественото откриване на Дома-паметник. Било през 1979 г., когато тържествено трябвало да вградят в снагата на паметника завещание към идните поколения - важна традиция за онова време. Задачата на Живков била да положи урната със завещанието в ниша в стената, вдясно от официалния вход, и да я затвори с плоча, като завие 2 болта. Задачата на офицера Кольо Георгиев и на войника от Ямбол Петър Щерев пък била да асистират на Първия, като поддържат плочата. След ритуала Георгиев се вредил за снимка с Тодор Живков, която обаче никога не получил. Оказало се, че непознатият фотограф бил човек на ЦК на БКП и далеч не смятал да подарява снимки на тези покрай шефа си.

Генералната сметка за цялото строителство на Бузлуджа била за 24 милиона лева, помни добре Драганов. 16,5 милиона от тях били за самата чиния - почти всички те от даренията на българския народ, който къде доброволно и искрено, къде насила и скърцайки зъби, направил в онези години. Останалите пари били за административно-битовата сграда, за елподстанцията, за пътищата... От първата сума останал половин милион, който веднага бил прибран от хората на Централния комитет.

Двамата приятели Кольо Георгиев и Марин Драганов си приличат по това, че в днешно време избягват да се качват на Бузлуджа, отвратени от разрухата, която цари в изоставената от 25 години на произвола на съдбата и на милостта на хората "чиния".

"На Трети март м.г. бях на връх Шипка и на връщане се наложи да минем през Бузлуджа заради голямото задръстване. Качих се и до горе - стигнах до "О, парии презрени" - мястото на официалния вход, където бе изписат текстът на "Интернационала". И страшно съжалих, че го направих, стана ми много болно от гледката. Защото знам с каква любов го строихме, как го бяхме подредили, когато го сдавахме - райграс, всичко. И не защото е партиен обект, а защото наистина е уникален обект. Но такива сме си ние, не умеем да си ценим труда...", огорчен е о.р. подполковник Кольо Танев Георгиев. Този навик, да се представя и с трите си имена, също му е останал от 31 години служба в Строителни войски. И до днес той може да назове без грешка с трите им имена не само своите командири, но и много от войниците си.

Любопитно за Дома-паметник на БКП

Тържествената зала е във формата на чаша с метална покривно-куполна конструкция от 640 тона. Височината й е 22 метра, а диаметърът - 60 метра. При изграждането на тържествената зала са вложени 8340 куб. метра бетон и 1475 тона арматури. Цялата тежест на залата е 22 550 тона.

Пилонът е висок 70 метра. При изграждането му са направени 4700 куб. метра изкопи, вложени са 3720 куб. метра бетон и 3685 тона арматура с дължина 200 километра. Пилонът тежи 22 085 тона. Изграждането му е завършено на 1 септември 1977 г. от бригадата на героя на социалистическия труд Генади Милованов.

Двете рубинови звезди на пилона са с размери 12 на 6 метра, всяка тежи по 3,5 тона. Изработени са в завод "Красный май" м град Вышный Волочек - СССР. За осветлението им били монтирани 32 прожектора с обща мощност 70 киловата.