Министърът на външните работи определя българската общност в Северна Македония като „малцинство“

Могат ли нашите сънародници край Вардар все още да разчитат на страната ни?

И служебният министър на външните работи на България Надежда Нейнски се нареди в срамния списък на родни политици, за които българската общност в Северна Македония е “малцинство”. Направи го с изказването си в интервю за Сутрешния блок на БНТ, когато някак си между другото спомена и това, макар че го каза в контекста на включването на българите в конституцията на страната.

Но го каза, чу се ясно, оставяйки ни с впечатлението за пълната убеденост в правотата на своята позиция. Да вземеш да се гръмнеш!

По този повод написах в социалните мрежи, че Нейнски, някога Михайлова никога не е била наясно с темата за Македония и за българската общност там, никога! Имам предвид периода, когато в правителството на СДС начело с премиера Иван Костов тя беше министър на външните работи. Сега е на същата позиция, макар и временна и определяна като „служебна“, но означава ли временният характер на работата и целевото назначение в кабинет, който трябва да свърши една работа около изборите, че трябва да се правят такива гафове?

Защото това „българско малцинство“ от устата на първия ни дипломат си е гаф отвсякъде, колкото и да чета спомени за това какво тя, но като Надежда Михайлова, е свършила за европейския статут на България като член на ЕС. Помните онези сцени на границата с първите безвизови крачки към Гърция, пък и някои други постановки все с цел да се покаже нейната важна роля в този стратегически за страната ни процес на присъединяване към европейското семейство. Но това беше преди години, в една определена и конкретна геополитическа ситуация и при едно управление у нас, което като цяло остави противоречиви чувства.

Да, и сега съм готов да се подпиша, че Нейнски не е напълно в час по темата за отношенията ни със Северна Македония. Без да звучи като подсказване за евентуално оправдание, като министър на външните работи някога тя и нямаше много нужда от това да е вътре в проблема. Макар че, извинете моя „фундаментализъм“, лично аз продължавам да стоя на позицията, че всеки, който влиза в голямата българска политика, или формализира това с висок правителствен пост, трябва да има поне основно понятие за генезиса, развитието и възможните пътища към подобряването на връзките ни с държавата, която от време на време с излишен, значи и неверен, патос определяме като най-близка. За съжаление, срещал съм се с министри, които и хабер си нямат, а и не искат да навлизат в темата.

По различни причини: била блато, от което няма излизане, заниманията с нея не носят политически и лични дивиденти, пък и какво толкова - и по нея било най-добре да се ослушваме за гласовете отвън, та по тях да се ориентираме накъде да вървим и как да го правим. Тъжна работа!

Нейнски, когато още беше Михайлова и ръководеше външната политика на страната ни, беше в най-удобната компания по отношение на политиката ни към Република Македония. Над нея, така да се каже, като министър-председател се изявяваше Иван Костов, който от всички премиери на България в нейния демократичен период, беше най-адекватен по темата. Мнозина го сатанизират и сигурно си имат основания за това. Но аз продължавам да твърдя и да посочвам поведението на Костов като пример как един български политик и държавник трябва да се отнася към Скопие.

И съм готов да споря с всекиго за това. Вярно, оттатък, край Вардар, в лицето на Любчо Георгиевски като лидер на ВМРО-ДПМНЕ и премиер той имаше партньор, с когото можеше да се работи. Костов установи с Георгиевски тесни лични и политически, в това число и семейни връзки. Имаше една семейна вечеря в Рим около датата 24 май, когато на чаша италианско вино седнаха двете семейства - Костови и Георгиевски. Тогавашният български премиер се беше превърнал във фактор във вътрешната и междупартийната политика в Република Македония. Беше стигнал като авторитет дотам да помирява коалиционните партньори във властта - Любчо Георгиевски и Арбен Джафери, лидерът на Демократичната партия на албанците.

В най-критичните моменти за суверенитета на новата държава на Балканите Костов и неговото правителство бяха насреща, действайки така, че после да не бъдат обвинявани в нарушаване на националните ни интереси. Само споменаването на българската пълна грижа за настанените в лагера в село Радуша бежанци от Косово е достатъчен да се оцени тактичността на Костов да не приеме косовари в България, но да направи всичко, с което страната ни да помогне в тежката бежанска криза, която заплашваше да срути държавността на Република Македония.

Да, всичко това на нас, малкото български кореспонденти в Скопие ни караше да тичаме като луди от институция на институция, в които Костов помиряваше Любчо с Арбен. И когато, в крайна сметка се стигна до решаващото гласуване в парламента, при което трябваше да стане ясно оцелява ли правителството на Георгиевски с коалиционен партньор ДПА на Джафери, от кабинета на Костов от София ми извадиха душата да звънят да ме питат за резултата от вота. И от българските медии, за които работех тогава, разбира се. Да не говорим за факта, че създадената от съпругата на Георгиевски - Снежана, фондация бе копирала всичко от първоизточника -съпругата на Иван Костов Елена. Самата тя, Елена Костова се похвали, че е помогнала на Снежана Георгиевска с цялата документация и логистика, която е била на разположение.

Да, така беше. Невероятна близост - лична и политическа, между премиерите на България и Република Македония, която, за най-дълбоко съжаление, не се повтори вече никога. Но и нещо лично от мене - когато в един момент попитах Доста Димовска, дясната ръка на Любчо Георгиевски в партията и в политиката и негов духовен наставник в поезията и литературата, кой от българските политици е помагал най-много на партията ВМРО-ДПМНЕ и на нейното правителство, тя отговори - Петър Стоянов. Признавам си, че очаквах друг отговор, но и този си имаше основание. По времето, когато чух това от Доста, тя изживяваше последните си дни като директор на Културно-информационния център на Република Македония в София.

Това за Нейнски беше „едната страна“. От другата стоеше нейният първи заместник на външните работи Марин Райков, за когото и тогава, и днес мога да твърдя, че е човек, който е напълно наясно с всичко, което става край Вардар и може да формулира българската позиция по него. Не е никак случайно, че и в служебния си период като шеф на българската дипломация Нейнски избра тъкмо Райков за свой заместник. Добре, ама дни преди Нейнски от екрана на БНТ да спомене „българското малцинство“ в Република Северна Македония, Райков беше в същото предаване - Сутрешния блок. И той говори за Северна Македония, но беше точен и прецизен, както винаги. Личи си дипломатическата, а и семейната школа.

Все се надявам един ден той да подготви своите мемоари, като лично мен ме интересува онзи период, в който той като заместник-министър на външните работи заедно с неговия колега Борис Трайковски, сглобиха двустранната Спогодба, подписана на 22 февруари 1999 г. в София от Костов и Георгиевски. Основните ù постулати влязоха и в Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество от 1 август 2017 г., под който стоят подписите на Зоран Заев и Бойко Борисов. Но Райков и досега, доколкото съм чул от него, питае изключително приятелски чувства към вече покойния Борис Трайковски като потвърждение, че една дипломация е обречена на успех не само като поява на разум, но и като терен на приятелство и доверие. Така си мисля.

След всичко това, да си призная, въпреки празничното настроение около Великден, за пореден път ме налягат тежки мисли за това кой готви текстовете на българските високопоставени дипломати. Притеснен съм и от липсата на реакция на думите на Нейнски от екрана, от страна на водещите на емисията, мои приятели и отлични колеги, с които заедно сме бистрили тъкмо понятията като „българско малцинство“ или „българска общност“ в Северна Македония.

А че Надежда Нейнски, в момента служебен министър на външните работи на България, направи гаф с това „българско малцинство“ в Северна Македония, е факт без необходимост да се доказва. Така тя се нареди до доскорошния премиер Росен Желязков в една тъжна редичка на родни политици, които май никак не са наясно със ситуацията. Да се надяваме, че това не е резултат на промяна на българската външна политика, а е просто лапсус.

Ама май не е.