Априлското въстание е връхна точка в българското националноосвободително движение през епохата на Възраждането, епохално събитие за българската история. То е израз на великата саможертва за Отечеството.

Априлското въстание избухва преждевременно на 20 април 1876 г. по стар стил (2 май по нов стил). Негова задача е извоюването на независимост на България от Османската империя. 

Организирано е от Гюргевския революционен комитет. Въпреки че е неуспешно, то представлява своеобразен връх на българското националноосвободително движение. Днешните оценки са, че въстанието, макар и незавършило с военен успех, постига друга своя основна цел – политическата, тъй като народният бунт за независимост намира силен отзвук в Западна Европа и особено в Руската империя.

Жестокостта на поробителите е причина в защита на българския народ да се обявят редица интелектуалци и дипломати в Западна Европа, а най-силна е реакцията в Русия. Това Априлско въстание и драматичните събития след него довеждат до силната реакция на Русия, и в крайна сметка до Руско-Турската война довела до Освобождението на България.

Подготовка на въстанието

Най-активно за подготовката за въстание работи Васил Левски. В продължение на години той обикаля страната и създава революционни комитети. Но след обесването на Апостола през 1873г. революционното движение в страната изпада в тежка криза. В него възниква разцепление и се оформят две крила – умерено и революционно. Революционното крило е оглавено от Христо Ботев. Създаден е Български революционен комитет, който си поставя за задача подготовка на народа ни за въстание. По това време Османската империя изпада в тежка криза и е обявена в банкрут. Въстания избухват в Босна и Херцеговина.

През септември 1875г. в Стара Загора избухва въстание, но то е лошо организирано и бързо е потушено. След провала на Старозагорското въстание Христо Ботев подава оставка, като ръководител на Българския революционен комитет, който малко след това се саморазпуска.

В края на годината млади революционни дейци създават Гюргевския революционен комитет и в предвид на дълбоката криза в Османската империя взимат решение да пристъпят към подготовка на въоръжено въстание през пролетта на следващата година.

Те разделят страната на 5 революционни окръзи – Търновски, Сливенски, Врачански, Пловдивски и Софийски. Определени са главни апостоли, които да ръководят и координират дейността по подготовката на въстанието. Но реални действия са извършени в Първи революционен окръг – Търновски и Пловдивски окръг.

В Четвърти революционен окръг – Пловдивски за главен апостол е определен Панайот Волов, но по-късно той отстъпва ръководството на Георги Бенковски.

В център за подготовка на въстанието се превръща Панагюрище, където е създадена въстаническа милиция.

На 14 април 1876г. в местността „Оборище”, близо до Панагюрище, е свикано общо събрание, което продължава до 16 април.

Събранието решава въстанието да избухне на 1 май. Сред участниците се намира предател, това е Нено Терзийски, който издава на турските власти взетите решения. Те реагират незабавно и изпращат в Панагюрище и Копривщица конни отделения за да арестуват ръководителите на въстаниците.

На 19 април една конна полицейска група, предвождана от Неждеб ага, пристига в Копривщица, за да арестува ръководителите на местния революционен комитет. Опитът за арестуване на Тодор Каблешков е неуспешен, но в отговор на нападението той обявява въстанието на 20 април. Конакът бил превзет, църковните камбани забили, пушките гърмели а от всички улици на Копривщица заприиждали въстаници, облечени с униформи. 

Веднага след извършеното нападение Тодор Каблешков съставя писмо, с което уведомява апостолите в Панагюрище, където се намират ръководителите на IV революционен окръг, че въстанието е започнало. Понеже писмото е подписано символично с кръвта на едно от убитите заптиета, то става известно като „Кървавото писмо”. 

Писмото е пренесено до Панагюрище от 19-годишния Георги Салчев, който взима разстоянието между двата града за рекордните два часа. Конят му е толкова изтощен, че издъхва преди да пристигне в града.

Получил вестта за обявяване на въстанието Георги Бенковски действа незабавно и Панагюрище въстава. Властта в града е завзета от въстаниците и е създаден Военен съвет начело с Павел Бобеков. Иван Парпулов, известен като Орчо войвода е изпратен да помогне на въстаниците в Стрелча и да осигури връзката между Панагюрище и Копривщица. 

На 22 април в Панагюрище тържествено се освещава въстаническото знаме, изработено от учителката Райна Попгеоргиева Футекова, по-известна като Райна Княгиня.

Веднага след обявяването на въстанието Панайот Волов и Георги Икономов се отправят към североизточните райони на окръга, а Георги Бенковски, който междувременно организира своя конна дружина, т. нар. Хвърковата чета, се насочва към средногорските села Мечка, Поибрене, Мухово и др. и вдига населението на въстание. 

Потушаване на Априлското въстание

Турските власти вземат бързи мерки за да потушат избухналото въстание на българския народ. Срещу въстаническите сили е изпратена редовна армия. Най-силна е била реакцията срещу центъра на въстанието в Средногорието. За да атакува Панагюрище Хафъз паша е събрал 10000 редовна войска. Градът е подложен на жесток погром. Избити са много мирни жители, къщите им са ограбени и опожарени.

Трагична е съдбата и на средногорското село Петрич. Тук на 24 април е постигната първата победа на Хвърковатата чета на Георги Бенковски над турците. На следващия ден селото отново е нападнато. В сраженията българите постигат втора победа , като нападателите дават значителен брой загинали, сред които е и предводителят им. Това са двете единствени победи на българите във въстанието над вековния поробител.

Но Георги Бенковски със своята Хвърковата чета заминава за връх Еледжик за да помогне на въстаниците заели върха. На 28 април към Петрич се насочват редовна турска войска под ръководството на Хафъз паша, башибозуци и черкези. Петричани напускат родните си домове и се укриват в Средна гора, а селото е подложено на опустошение и разгром, който продължава няколко дни. В погрома загиват 172-ма петричани, между които 12 жени и 25 деца. Селото е опожарено. Оцеляват едва 27 къщи. Нападателите отнасят със себе си всичко, което представлява ценност – домакински съдове, добитък, дрехи, храни.

Всички мюсюлмани били призовани на война срещу българите. Пада Стрелча, след нея Клисура, а на 30 април турците превземат и Панагюрище. Бенковски безуспешно се опитва да защити столицата. Изключителен героизъм показват въстаниците от Брацигово, Перущица, Пещера, Батак. 

Въстаниците на връх Еледжик са атакувани от софийската дивизия начело с Хасан паша. Защитниците и цивилното население там са избити.

Батак става символ на трагичните събития по това време. Тук са избити или изгорени живи над 3000души. Всичко това се случва след като първенците на селото решават да предат доброволно на водача на турския башибозук Ахмет Ага своето оръжие в замяна на помилване. Най-жестоко и масово е клането в местната църква „Св. Неделя”. Тук в продължение на три дни са обкръжени търсещи спасение майки и деца. На 3 май църквата е атакувана и настъпва масово клане.

На 7 май турските войски навлезли в Брацигово и арестували ръководителя на местните въстаници Васил Петлешков. Жителите на Перущица оказвали отчаян отпор на турците. Намерили последно убежище в божия храм, много от въстаниците сложили край на живота си, за да не попаднат в ръцете на врага. Кочо Честименски и Спас Гинев убиват жените и децата си, а след това и себе си, като по този начин доказват на дело думите „Свобода или смърт“. Още по-трагична била съдбата на Батак, където в продължение на часове само, били посечени или изгорени повече от 3000 души.

Въстанието в IV революционен окръг, Панагюрище, било потопено в кръв. Хилядите жертви обаче не били напразно. Това проличало в думите на Георги Бенковски, който наблюдавайки от връх Лисец горящото Панагюрище възкликнал: „Моята цел е постигната вече. В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее. А Русия — нека тя да заповяда“.

В I-ви (Търновски) революционен окръг „кървавото писмо“ пристига със закъснение едва на 25 април, но там въстанието не получава масов характер. Местните комитети сформират чети, с които се надяват да водят успешни действия срещу турците. След тежки боеве обаче, четите са разбити. Особено ожесточени сражения водил отрядът на поп Харитон, който успява да се укрепи в Дряновския манастир и 9 дена се отбранява срещу 10-хилядна турска армия. На територията на Търновски окръг действат и четите на Цанко Дюстабанов и на Йонко Карагьозов. И двете чети в състав около 200 души, имали краткотрайни успехи, след което били унищожени.

Във II-ри (Сливенски) окръг властите успяват да арестуват част от изявените комитетски дейци още преди пристигането на „кървавото писмо“. На 3 май е обявено и въстанието в Сливен. Под ръководството на Стоил войвода и Георги Обретенов е сформирана малка чета, която не стига до масови бунтове. На 13 май, след няколкодневни сражения, четата е обкръжена и пленена. Загиват Стоил войвода, Георги Обретенов.

В III-ти революционен окръг (Врачански) въстанието изобщо не избухва. На 4 май известието за въстанието в Южна България стига и във Враца. Комитетските дейци проявяват колебание и нерешителност. Те считали, че въстанието трябва да започне на 11 май. Местното ръководство очаквало появата на чета от Румъния, която да донесе необходимото оръжие и да предизвика масово надигане сред българите. На 18 май въстанието било обявено и във Враца. Събралите се няколкостотин души твърде бързо се разпръснали, след което се разнесла мълвата за настъпването на турските войски. В областта има твърде много турски части и местните дейци така и не се решават на действия. 

Още след получаване на вестта за въстанието, в Румъния започва подготовката на голяма чета. След като редица опитни предводители като Панайот Хитов, Филип Тотю и други отказват да я оглавят начело на четата застава Христо Ботев. В състава й влизат около 200 души. Преоблечени като градинари и търговци, четниците се качват на австрийския параход „Радецки“ от няколко румънски пристанища и на 17 май принуждават капитана на кораба да спре на българския бряг до село Козлодуй. Оттук започва походът на четата. Тя се отправя към Балкана, като води тежки сражения с много преследвачи — главно черкези и башибозуци. Особено тежки са боевете при Милин камък на 18 май. На 19 май четата се изкачва на Врачанския балкан към върха Вола. На 20 май през целия ден се води сражение с превъзхождащите сили на турците. Въпреки всичко четата успява да задържи позициите си. Привечер, след приключване на битката, Христо Ботев пада прострелян от вражески куршум на връх Камарата.

След смъртта на войводата четата продължава героичния си поход под предводителството на Никола Войновски. В тежки сражения повечето от четниците са избити, заловени, и само малка част от тях успяват да се прехвърлят в Румъния.

На 16 срещу 17 май на български бряг се прехвърля и четата на Таньо Стоянов, състояща се от около 20 души, която преминава в Източна България, но там тя е унищожена като в последната битка загива и войводата.

Априлското въстание продължава около 1 месец с относително голяма интензивност. То обхваща много райони на страната и в него участват близо 10 хиляди въоръжени бойци.

Потушено с голяма жестокост. Над 30 000 мъже, жени и деца са избити, стотици хиляди българи са подложени на репресии, стотици села са опожарени и ограбени.

Разрушени са около 200 села с общо население повече от 75 000 души.

Жестокостите на турците не могат да се скрият от света. Сведения за тях първи дават дипломатическите представители на чуждите страни, които пребивават в империята и журналистите на големите европейски вестници. Изключителни в това отношение са заслугите на управляващия руското дипломатическо консулство в Одрин княз Алексей Церетелев, на генералния консул на американското посолство в Цариград Юджин Скайлер, на американския журналист Джон Макхаган, на англичанина Едвин Пиърс, на американския мисионер Жан дьо Весейин и други. В 200 европейски вестника са публикувани над 3000 журналистически материалa, които разкриват истината за потушаването на въстанието.

По инициатива на руското правителство е създадена международна анкетна комисия за разследване на извършените престъпления. Активна роля в това отношение играят Юджин Скайлер и Алексей Церетелев. Към тях се присъединява и журналистът Джон Макхаган, който обнародва в английския либерален вестник „Дейли нюз“ серия вълнуващи статии, в резултат на което се разгръща масово движение на солидарност с българите, насочено срещу лорд Биконсфилд — най-известният защитник на Османската империя. В цяла Англия се организират събрания и митинги, събират се помощи за пострадалите.

Своята солидарност към българите изразяват и представителите на общността във всички балкански страни, както и в много други държави — Швейцария, Испания, Австро-Унгария, Полша, САЩ, Франция.

Най-широк отзвук българските събития намират в Русия. Там се организира масово движение в подкрепа на българите. Руската общественост настоява пред царското правителство незабавно да обяви война на Турция. Сред участниците в движението се открояват писателите Лев Толстой, Тургенев, Достоевски, ученият Менделеев и други. Априлското въстание става мощен революционен стимулатор на цялото българско общество. След разгрома на въстанието настъпва нарастване на политическата активност, насочена към радикално действие.

Въстанието на българския народ от април 1876 година е най-значимата въоръжена изява на национално-освободителното движение. Като всяка национално-освободителна акция това въстание е своеобразна война, която съвместява едновременно политически и военни действия. Макар и смазано, националното въстание постига донякъде своите политически цели. Априлското въстание е най-мащабната проява на революционните борби през епохата на Българското възраждане, най-висшата проява на българската национална революция.

Въстанието е жестоко потушено, но оценката за драматичното Априлско въстание е положителна за неговата роля и значение за жадуваната свобода. Зверствата над българския народ получават силен международен отзвук. В резултат на тази силна реакция на международната общност се провежда Цариградската конференция. На тази конференция се получава първото международно признание за правото на българският народ да притежава собствена държава в своите етнически граници.

По този начин неуспешното Априлско въстание довежда до най-големия политически успех на българската нация до този момент. По-късно отказът на османското правителство да изпълнява решенията на конференцията довеждат до решението на Русия да обяви поредната Руско-турска война, довела до Освобождението на България на 3 март 1878 г.

Апостолите и загиналите във въстанието остават в българската история не като мъченици, а като герои, които с младостта си, с образоваността си, с безкористието на саможертвата си и 150 години след тези героични събития като недостижима мечта за българите. Тази недостижима мечта върви вече през столетията, заедно с предшествениците на Каблешков, на Бенковски, на Бачо Киро - Раковски, Левски и месец по-късно героично и самотно загиналия Христо Ботев.