Задачите на комунистическата репресия - да пречупи съпротивата на народа срещу съветизацията и да произведе от българската нация една покорна и безлична маса

Престъпленията на БКП и Съветска Русия не могат да бъдат укрити - твърде много хора са приели като лична мисия истината за миналото, казва пред Faktor.bg изследователят на концлагера „Белене“

Борислав Скочев е автор на книгата „Концлагерът „Белене“ 1949-1987“. Това е последното и най-сериозно изследване на комунистическите престъпления, извършени на Дунавския остров.
На 22 януари, понеделеник, от 18,30 ч изследването ще бъде официално представено в Централен военен клуб – София.

Интервю на Анелия Димитрова

- Г-н Скочев, само символично ли е мотото на книгата Ви - "Островът, който уби свободния човек"?

- За участта на немалко лагеристи то е буквално. Но целта на българските комунистически концлагери не е физическото, а моралното изтребление, унищожаването на човека като свободна и уникална личност.

- Останало ли е нещо, което все още не знаем за "Белене" - не само като факти, а и като философия на репресията върху цял един народ?

- Мисля, че повечето факти за концлагера вече знаем, поне се надявам, че моето изследване ги е изяснило. Остават детайли, най-вече за последните години, 1984-1987. А концлагерът “Белене” дава най-ясна, хронологично най-пълна представа за същността, целите и задачите на комунистическата репресия - да пречупи съпротивата на българина срещу съветизацията и да произведе от българската нация една покорна и безлична маса.

- Можело ли е през тези страшни година част от обществото или от живота на хората да останат извън репресията на комунистическия режим?

- Няма част на тоталитарното общество, която да не подлежи на радикална промяна и пълен контрол, а това означава и на репресия. Дори самите комунисти не са били застраховани; техният страх - не само от репресията, но и от отлъчването им - ги е превръщал в първите несвободни хора, които ще убиват свободата на другите. Но повече от половината от преминалите през лагера са обикновените български селяни, които са били далеч от политиката, но са защитавали земята си, животните си, хляба на децата си от насилствената колективизация и държавните доставки. Тоталитарната власт не би била такава, ако не нахлуваше в най-личното. В концлагера са изпратени хора, които не искат да се откажат от вярата си – християнска или мюсюлманска, от рожденото си име, от самоуважението си като станат доносници, младежи, които слушат джаз и рокендрол, майки и бащи, които не са издали синовете си...

- Иска ли всъщност днешното общество да научи истината за "Белене", за другите лагери и политически затвори?

- Не бих могъл да обобщя. Смятам, че има хора, които не се интересуват от нищо извън бита си, но има и много други с будно историческо съзнание. Проблемът е в облъчването с лъжи за българската история или преповтарянето им от конформизъм от онези, които би трябвало да просвещават.

- Трябваше ли БКП и нейната приемница БСП да бъдат обявени извън закона в началото на прехода?

- Шеше да е справедливо, тъй като БСП така и не понесе никаква отговорност за тоталитаризма и за поставянето на България под съветско робство. Но много по-важно беше създаването на свободна от всякакви обвързаности съдебна система, съдебното преследване на конкретни виновници за комунистическите престъпления, лустрацията, пълното разкриване на архивите на Държавна сигурност още в първите години. Само че имаше една непрекъсната съпротива и от страна на бившите комунисти, и в средите на СДС... Всъщност БКП беше обявена за престъпна организация със закона от 2000 г. Но дори този закон беше лишен от действителна сила, като беше внесен без текста на Георги Панев за удължаване давността за комунистическите престъпления.

- Как, според Вас, България може да се "излекува" от комунистическото си минало, след като не беше проведен процес на лустрация? Трябва ли да бъде приет все още закон за лустрацията?

- Всъщност не знам дали някога нацията ни ще може да се върне на историческия си път, от който беше отклонена. И причината не е само в неслучилата се декомунизация, а може би в това, че комунизмът отсече най-важния корен на българина – връзката му със земята и труда. Иначе лустрация като цяло не беше проведена, но имаше няколко действащи лустрационни норми. Само че лустрацията не е достатъчна, тя е само елемент от защитата на политическите процеси, обществото, медиите, икономиката от тоталитарните разсейки. От тази гледна точка може би вече е късно. Но лустрацията е и морален акт. През 2013 по искане на БСП и ДПС Конституционният съд отмени лустрационните норми в Закона за радиото и телевизията, въпреки че по-рано и при друг състав вече беше определял тези норми като непротиворечащи на конституцията. Това бяха последните лустрационни норми в нашето законодателство, те бяха прилагани в продължение на 15 години. Как да бъде преценено това, ако не като реванш на старата система на доносничество и тотален контрол?

- Успяха ли идеолозите на "прехода" да внушат на хората, че миналото е мъртво, че трябва да се "помирим и забравим"?

- Всъщност не. Само разширяват разлома в обществото и правят невъзможна общата национална памет, защото демонстрират, че никога не е имало покаяние.

- Не Ви ли се струва, че лъжата за миналото, за прехода, за досиетата, така да се каже, "изпревари" истината?

- Разбира се. Защото с това се занимаваха хора, на които лъжата беше професия. Аз не вярвам в справедливостта на историята и смятам, че една лъжа може да бъде наложена като истина. Но съм повече от сигурен, че в този случай това няма да се случи. Има твърде много хора, които са приели за лична мисия истината за миналото.

- Коя е най-дълбоката поквара, която репресията, страхът и лъжата внесоха в умовете на поколенията, визирам и младите поколения, които не искат да знаят какво се е случвало в България през 20 век?

- Ще повторя думите на преминалата през лагерите “Босна” и “Белене” Лиляна Пиринчиева, цитирана от Георги Данаилов в “Доколкото си спомням”: “Най-голямата вина на комунистите е, че те с терора си, с това, че не даваха човек да мисли, направиха хората без достойнство, направиха хората страхливи, да се подчиняват, да чакат всичкото отгоре, направиха ги мързеливи, накараха ги да си кривят душата. И сега берем плодовете на всичко това. Те изхабиха българския народ.” А младите българи според мен имат други недъзи, но не тези. И доколкото имам впечатления, мисля, че онези от тях, които не са засегнати от оварваряването, имат и характер, и достойнство, и чувството, че случващото се зависи от тях.

- Сега е модерно да се използва терминът "хибридна война" и малко хора си дават сметка колко сериозен е този процес. Къде Вие виждате проявите й - само отвън ли идва пропагандата на миналото, на Кремъл, на митовете, с които обществото ни е живяло половин век?

- За съжаление, тук си имаме достатъчно разпространители на хибридна подмяна на историята. И това не са само бившите комунисти, които имат интерес от историческо оправдание. Например така наречените “националисти”, които всъщност са отрицание и подмяна на историческия, хуманен, граждански български национализъм, непрекъснато свързват национализма с русофилството, но от Съединението до 1989 г. националистите и русофилите са най-остри политически врагове. Премълчаването също е средство на подмяна. Едва ли някъде ще прочетете как между двете войни българският селянин изразява с шеговити песни и анекдоти съчувствено-презрителното си отношение към болшевишка Русия, към органично противния му колективизъм и пълната зависимост (мечтата на Георги Димитров била да види българина “с канче на казанче”) или абсурдните социални експерименти (“От Русия се обаждат, че мъжете вече раждат…”). След 1944 г. българите ясно виждат Русия като причинител на сполетялата ги катастрофа. Интересен феномен е, че дори започват да смятат местните комунисти, като Трайчо Костов, за жертви на завърналите се от емиграция в СССР комунисти, защото искали да водят България по собствен път. Трудно ще намерите информация и за селските бунтове през 1950-1951 г., когато по неколкостотин жени се събират на площадите на стотици български села с викове: “Защо взимате хляба на децата ни и го давате на руснаците", а после нападат новосъздадените ТКЗС, за да си върнат отнетия добитък и инвентар. Всичко това трябва да бъде забравено и комунизмът да не бъде осмислен като период на фактическа съветска окупация, каквото съзнание – съвсем ясно заради съветските войски и антисъветските въстания – имат останалите източноевропейски страни.

А самата пропаганда на соцносталгия вече има по-далечна цел и е част от цялата хибридна антидемократична пропаганда: времето на несвобода е било по-сигурно; потъпкването на човешките права е оправдано; телените мрежи по границата са спирали външни врагове, а не бягството на българите към свободния свят; личността трябва да бъде жертвана за интересите на държавата; избирателното право може да бъде ограничавано заради турците, които Тодор Живков правилно изгонил; концлагерите са били за криминални престъпници и днес пак са необходими… Лъжи и внушения, които трябва да подготвят почвата за едно завръщане на тоталитаризма под нова форма.

- Незнанието на престъпленията ли е източникът на носталгията по "времето на комунизма"?

- Не мисля, че има значима носталгия по комунизма. Има забрава, захаросване на младежките спомени, пропагандни лъжи, насочени към младото поколение, но не и истинска носталгия. Проблем е самото незнание. Не заради миналото, а заради бъдещето. Човек, който не знае как се отнема свободата, вярва, че тя е даденост и не си представя, че може много лесно да я загуби. /faktor.bg