Не очаквах такъв голям зрителски интерес, казва режисьорката, която играе и главната роля във филма си

- Защо решихте да снимате исторически български филм, Зорница? Имаме ли потребност от патриотични филми?

- “Воевода” не е “патриотичен филм”. Това, че предизвиква възторг у хора родолюбци, според мен се дължи на глад за истинските истории от нашето минало. Истории, които липсват от 30 години, с едно изключение на частно финансиран филм, поради неколкократното разклащане на кинопроизводство ни.

Само мощните кинематографии в света, каквато е била и българската преди 1988-а, съумяват да произвеждат исторически филми. Вниманието, с което сме възстановили елементи от епохата, отношението ни към костюми, реквизит, оръжия, старинен диалект определено докосва патриотите.

Филмът по съдържание обаче е сурова драма за човек притиснат от трагедия и терор, за една майка и изборите, които тя прави, които не са приемливи за всички - и тогава, и днес. Филм за саможертвата за кауза, филм за една трагична любов и филм за предателство - и ужасно, и разбираемо.

Това са три сложни теми, не задължително приятни и не задължително повдигащи самочувстието ни “патриотично”, напротив - някои действат като плесница, и е съвсем логично да дразнят някои хора.

- Колко време измина от идеята ви да направите филм за Румена войвода до премиерата на “Воевода” на 13 януари 2017 г. Какви големи трудности преодоляхте?

- Идеята зрееше заедно със сценария 5 г., в които заснех 3 сериала и реализирах първия си театрален спектакъл.

Снимките бяха

само 33 дни при

военна организация

От първия ден на подготовката до завършването на филма изминаха 2 г. без почивка. В тези 2 г. това, на което безкрайно разчитах, е разбирането и подкрепата на най-близките ми. “Малки” трудности не сме имали. Но всяко едно преодоляване затвърждаваше увереността ми, че този път трябва да се извърви.

- Не приехте ли голям риск да се снимате и в главната роля на Румена войвода, след като сте и сценарист, и режисьор, и продуцент на филма?

- Не е един рискът, който съм поела с филма “Воевода”, самият филм е риск. “Воевода” не е филм за трима души в апартамент и от самото начало ми беше ясно, че залагам себе си. Малко е като вграждане на сянката.

- “Воевода” не е еднопластов екшън, а сложен филмов разказ за силата на българския дух на фона на вечните житейски теми - любовта, насилието, предателството, отмъщението, достойнството, оцеляването... Дали зрителите ще разберат и осмислят всичките ви послания? На кои от тях държите най-много?

- Филмът наистина има различни нива и може би това е причината много хора вече да са го гледали по два и три пъти. За мен най-силно резонират темите за саможертвата за кауза, предателството от неразбиране и колко грешно е във “време разделно”... разделението.

Самият филм беше реализиран чрез единение на много хора, сдружения и школи и в този аспект доказва на практика от какво имаме нужда сега българите – от обединение. В единение преодоляхме всички онези “няма как да стане”, “това е обречено” пророкувания.

- Основната сюжетна линия във филма е за жената, която оцелява в суровия мъжки свят на ХIХ век, и цената, която трябва да заплати за това. Какво ще кажете на тези, които може да ви обвинят в прекален феминизъм във филма?

- Нищо повече няма да кажа от това, което филмът казва. По онова време са говорели за Румена, че

яде сурово месо

и има опашче

на таласъм

и че е “джин” (дух). Това време може и да не е свършило.

- В края на филма зрителите ще заобичат ли Румена, или ще я осъдят за поведението й?

- Полярните мнения правят работата ни по-интересна. Финалът е огледало - всеки един зрител вижда различно нещо в него.

- Притеснява ли ви сравнението на “Воевода” с “Козият рог”? И двата филма са по разкази на Хайтов, и в двата красиво момиче е принудено да “възмъжее” и да мъсти на поробителите...

- Изобщо не. Пленена съм от минимализма на “Козият рог”, но “Воевода” плува в различен коридор. Със съвременни изразни средства, със субективен киноезик - и визуално, и в звуковия дизайн - ние поставяме зрителя до героите по един почти физически начин, за да съпреживее с тях. Процес, който може да бъде и вълнуващ, и ужасяващ, и това не зависи единствено от филма, а от онзи, който съпреживява или се съпротивлява.

- “Козият рог” е бил одобрен за участие на фестивала в Кан, но след силен дипломатически натиск на Турция филмът е изваден от програмата. Южните ни съседи виждат в него силна антитурска насоченост и Анкара прави всичко възможно да го спре от участие. Ако и “Воевода” бъде включен в програмата на фестивала в Кан, може ли да го сполети същата съдба?

- Нямам представа.

- Още от дебютния ви филм “Мила от Марс” знам какъв сложен и продължителен кастинг правите при избора на актьорите. Как постъпихте при избора им за “Воевода”?

- Условието, което си бяхме поставили за кастинга, е търсене на по-непознати лица. Достатъчно сложно е да “възкресиш епоха”, двойно по-сложно е, ако хайдутите “те гледат от билбордове”. Това беше дълго, но много вълнуващо търсене. За мен като режисьор откриването на “нови лица” е много интересно, рисково е също, но с всеки нов актьор добавяме една нова вселена към филма. И усещането ми е като за празник.

След избора на широкия кръг актьори започнаха пробите по двойки и по групи, в търсенето на обща химия, общия дух на четата. Тези проби бяха най-интересни. Някои актьори, които бях харесала по принцип, отпаднаха именно защото търсехме чепато, рошаво звучене на четата.

Някои изглеждат невинни като деца, като Владо Зомбори например, други са с вид на бандити като Петър Генков и Леарт Докле, а “вехтите” Йордан Биков и Димитър Селенски одухотворяват четата. Общият им портрет е, както казва отец Киприян:

“тези още не стават,

тия вече не стават”

и илюстрира една от основните трудности за Румена като войвода. По нейно време в Осоговската планина единствен и могъщ войвода е бил дядо Ильо Марков Малашевски, хайдутувал 40 г. с 200 души чета, почти армия. Всички мъже, които “хващали гората” в този вилает, отивали при Ильо, а не при някаква фуста.

Румена е сформирала чета от хора, които Ильо е изгонил като негодни, от обикновени престъпници и двамата “бивши воеводи”. От тази сбирщина тя прави за 4 години юмрук и чета с име. Нея турците наричали “джин”, свръхестествено същество, а българите - “планинска царица”.

- Чух, че по време на кастинга Валери Йорданов постигнал чудеса от храброст. Бихте ли разказали за какво иде реч?

- Валери освен безумно талантлив актьор, с когото вече бях работила в “Дървото на живота”, е забележителен, сърцат мъж, който се хвърля с 200 и без резервен план.

Предполагам, че питате за контузиите ни по време на така наречената любовна сцена, която се превърна в борба и “любов по хайдушки”. От изминатия съвместно път научих, че на Валери мога да разчитам винаги и няма да се уморя да снимам никога.

- Дъщеря ви Ники-Амрита Николай играе ролята на Румена войвода като малка. В ролята на изнасилвача пък е Петър Минчев-Гущера, който е изпълнителен продуцент на лентата, координатор на каскадите и ваш съпруг. А мислех, че киното не търпи “връзкарството”...

- Когато тръгваш на дълъг стръмен път с явно недостатъчен бюджет и с едното силно желание, единствените ти съратници са най-верните ти хора, тези, които те обичат. Това е обяснението защо основният и първият ми екип са най-близките ми. Когато правехме огледите на места за снимки с Петър Минчев, за близо 40 дни из цяла България, много често спяхме не в хотели, а на палатка и самата подготовка в началото правехме “на мускули”, с лични приятели и съратници.

В уикипедия за думата съратник пише “човек, който споделя напълно дейността на друго лице; верен другар в работата, който не би те предал за хляба”. Думата “рат” означава война, битка. Съратникът е човек, чиято битка е твоята битка.

Това обяснява и близостта между всички нас, които започнахме това дело, и включва и оператора Крум Родригес, монтажиста Виктория Радославова, тонрежисьорите Иво Нацев и Иван Андреев, включва и Сдружение “Хайдути”, и четата на Христо Станев от Варна, и Горан Гънчев и багатурите от Стара Загора, и Димитър Труканов. А с тренировъчно-репетиционния подготвителен лагер основният актьорски състав също се превърнаха в съРатници и чета в живота, не само във филма.

- Какъв е зрителският интерес към “Воевода”?

- Много над очакванията ми. Нашата цел беше да разкажем правдиво част от историята на Румена войвода с дилемите, болките и изборите й, някои от които намираме за много актуални и в съвремието.

Трудът, който вложихме в “събуждането на епохата” на екрана, обаче сякаш се пренесе и в реалния живот. Самият филм е реализиран малко като въстание и тази вълна не спира и сега с киноразпространението, тя сякаш се разраства.

Това е добре както за нашия филм, така и за следващите колеги, които работят. И нямам предвид само за исторически филми, имам предвид за връщане на доверието на зрителите в българските филми. След няколко силни заглавия, от 2011-а насам имаше рязък спад в боксофисите на българските заглавия у нас. В този аспект резултатите на “Воевода” в кината ни носят радост и удовлетворение. /24chasa.bg