Рикардо Родригес трябва да е световен шампион, но той и брат му са погубени от автомобилния спорт

През 1962 година Формула 1 е една съвсем различна надпревара от това, което сме свикнали да виждаме напоследък. Извън техническата част разликата идва и от това, че освен състезанията за световната титла има и още няколко, които нямат отношение около генералното класиране.

Едно такова е Гран при на Мексико, което тогава се провежда през ноември и предхожда последното официално състезание за сезона - това в Южна Африка на 29 декември.

В мексиканското състезание един от големите липсващи отбори е този на "Ферари", а това е голям удар за организаторите. Макар червените коли да не са толкова бързи във въпросния сезон, тяхната липса отнема много от престижа на събитието. Другата причина е, че местните фенове няма да видят своя 20-годишен сънародник Рикардо Родригес. Пилотът на "Ферари" вече е национален герой.

Договорите по онова време не са толкова "железни" колкото сега и Родригес е амбициран все пак да кара пред родна публика. За целта по време на състезанието на "Монца" моли шефа на "Лотус 24" Роб Уокър да управлява техния болид на 1 ноември в родния си град Мексико Сити.

Уокър се съгласява, но самият той не пътува за надпреварата, като оставя ръководенето на отбора в състезателния уикенд на колегата си Алф Франсис.

Родригес бързо се влюбва в Лотуса и го намира за много по-пъргав от Ферарито, което е принуден да шофира. В първата свободна тренировка дава най-бързо време преди да бъде изпреварен от титулярния пилот на Лотус Джон Съртийс.

Снимка: Wikipedia

По онова време последният завой на пистата в Мексико на име "Пералтада" е много опасен. При последната си обиколка Родригес губи контрол там и се забива в предпазната стена. Скоростта на удара го изхвърля от болида, а нараняванията го убиват почти веднагa, eдва на 20 години.

Мексико и цялата автомобилна общност потъва в скръб за младия Рикардо, който е считан за скромно и възпитано момче. Моментът е особено травматичен за семейството му. Баща му Дон Педро е богаташ, който иска да види двамата си синове по върховете на автомобилния спорт. По-малкият син Рикардо изглежда като по-голям талант, докато брат му Педро сякаш все още приема автомобилизма за хоби.

В онзи ден Педро е сред зрителите и става свидетел на смъртта на по-малкия си брат. Инцидентът го пречупва и дълго време той не иска да се връща към тази професия. Дори съобщава, че желае да влезе в манастир, но три години след трагедията кара за "Ферари" в Дайтона 1000 и печели. И все пак минават още няколко години преди да се отдаде изцяло на автомобилизма и да стане един от най-добрите млади пилоти. Трагедията обаче отново сполетява семейството, защото през 1971 година и Педро като брат си умира в катастрофа. Само че на пистата в Нюрнберг на 31-годишна възраст.

Педро е считан за изключително спокоен пилот, който преценява маневрите си. Това обаче не важи за Рикардо. По-малкият брат още на 15 години се състезава за "Порше" и печели надпревари. На 16 иска да участва в Льо Ман, но е разочарован от организаторите, които отказват, защото е твърде млад.

Около 18-ата си годишнина той става съотборник с Педро, като двамата карат за "Ферари" на Луиджи Чинети в Северна Америка. Постепенно си проличава, че Рикардо е по-безразсъдният пилот и е готов на всичко за победата, дори ако трябва да плати с живота си. Агресивният му стил не рядко води до катастрофи и той е считан за неоправдано смел.

Шефът на отбора Чинети забелязва това и е категоричен, че ако Рикардо "смекчи" малко стила си на каране, ще има огромни успехи. Приятелят и служител на Енцо Ферари често хвали двамата мексикански братя и преговаря с баща им Дон Педро те да бъдат привлечени в основния отбор на "Ферари" във Формула 1. Педро отказва, защото все още не е сигурен, че иска да е професионалист, а Рикардо бързо се съгласява.

Така през 1961 година Рикардо Родригес става най-младият пилот в историята на "Ферари" и е съотборник с бъдещия шaмпион през сезона Фил Хил, както и още четирима пилоти, сред които германецът Волфанг ван Трипс. Дебютът идва на специално място както за младия пилот, така и за отбора му - на пистата "Монца".

В квалификацията неопитният мексиканец е впечатляващ, като дава второто най-бързо време. В състезанието обаче "Ферари" е автор на трагичен инцидент във втората обиколка. Борещият се за титлата Ван Трипс се врязва в публиката след сблъсък с Лотуса на Джим Кларк и убива както себе си, така и 15 зрители. Така в дебютното си състезание младият Родригес става косвен свидетел на най-тежкия инцидент в историята на Формула 1.

Това обаче не променя по никакъв начин смелостта му и стила на каране, който се изразява в поемането на много рискове. Методите му започват да притесняват другите пилоти, а дори самият Енцо Ферари отбелязва с тревожност:

"Рикардо Родригес е свиреп млад мъж, който управлява болида с ужасяваща небрежност. Мисля, че ако се научи да контролира ентусиазма си и да усъвършенства стила си, може да има огромен успех. Казах му, че ще стане велик пилот само ако се научи да се контролира. Ако не, не знам още колко дълго ще го спасява талантът и импровизацията".

След смъртта му добавя: "Рикардо имаше усмивка на дете, което е пораснало твърде бързо. Бях разтревожен за него, защото знаех, че е изяждан отвътре от сляпа и опасна амбиция. Знаех, че неговото семейство подхранва тази амбиция, вместо да се опитва да го успокои. Писах на баща му по този повод".

Джо Рамирес, бивш служител на "Макларън" е един от близките приятели на Родригес дава подробности около трагичния инцидент в Мексико през 1962-а: "Не бях там в онзи ден, но ми казаха, че е било ужасно. Опитвали са се да му помогнат, но е нямало какво да се направи. Казвал е "не ме оставяйте да умра".

Надникващата във всяко състезание опасност обаче отнема един от суперталантите на автомобилния спорт. За щастие в наши дни такива трагични инциденти са все по-голяма рядкост.

До скоро Родригес държеше рекорда за най-млади пилот със състезание в историята на "Ферари" във Формула 1 преди през 2024 година британецът Оливър Берман да подобри постижението му.