Почти лазя на четири крака по пода. Трябва да стигна до тоалетната. Едва се сдържам да не се изпусна. Отнема ми поне две минути, за да стигна от моята стая до тоалетната. Опитвам да мисля за други неща и да разсея болката. Никога не съм стигал до тоалетната, преди да преброя до 120.

На праговете на вратите е най-трудно, трябва да си вдигам глезените, за да не ги докосвам. Дори и най-минималният контакт предизвиква ужасяваща болка и прехапани устни в опит да не крещя.

Това не е сюжет от филм. Не е разказ на ветеран от войната, останал в инвалидно състояние след нея. Марко ван Бастен изля преди години в автобиографията си своята изповед за състоянието, в което бе след края на футболната му кариера.

Светът не подозираше, че този невероятно грациозен нападател, който носеше толкова радост с движенията, ударите и цялото си присъствие на терена, почти е останал обездвижен заради кошмарни травми на двата глезена.

На 17 август 1995-а, точно преди 30 години, новината стигна по телексите до агенциите. Оттам - до големите вестници по света. Ван Бастен бе обявил пред съотборниците му и треньора Фабио Капело, че се отказва от футбола.

Случило се на базата на Милан - "Миланело", около 11 часа преди обяд. Марко излязъл за поредната тренировка с кондиционни специалисти, която така и не успял да завърши. Всяко стъпване на тревата след заниманията във фитнеса се оказва напълно непосилно изпитание.

"Не можах да изпълня планираните упражнения. Мистер, това е краят. Ще го обявим официално", казва на Капело по телефона. Треньорът дори още не е стигнал до базата.

Фабио не е човек, който показва често емоции. Някои футболисти дори го смятат за напълно лишен от такива. В онзи следобед, когато сяда да поговори с Марко преди излизането на новината, Капело е напълно съсипан.

"Съпругата ми каза, че съм плакал вечерта. Не помня. Помня, че бях разбит. Аз видях две години агония за един играч, който можеше да даде още толкова много радост на футбола. Марко не го заслужаваше", казва треньорът, спомняйки си онзи ден.

Две години продължава пътят към този ден, в който една от най-красивите футболни приказки приключи. Но ние започнахме от нейния край. Предисторията също не е безинтересна.

Марко има проблеми с глезените още от времето в Аякс. Йохан Кройф, който го обожава и гледа като свой син там, предупреждава лекарите на клуба. Трябва да се изготви програма за него, защото структурата на тялото му с толкова фини глезени просто няма да издържи.

Ван Бастен е капитан на Аякс през 1987 г., когато бележи с глава победния гол във финала за КНК срещу Локомотиве Лайпциг, върнал на картата на европейския футбол гранда от Амстердам. Дни по-късно подписва с Милан на Силвио Берлускони, където революцията вече е започнала с Рууд Гулит.

Първият му сезон е шампионски, но Марко играе само 11 мача в първенството. Глезените... Ритан е безцеремонно, защото такива бяха годините и такъв бе футболът тогава. Най-силните играчи бяха малтретирани, а съдиите - далеч по-благосклонни към това.

През лятото на 1988 г. вкарва един от най-великите голове, виждани изобщо някога на най-ярката сцена на играта. Онзи прехвърлящ удар срещу СССР във финала на Евро 1988 е незабравим.

Колко ли деца по света, включително у нас, са се влюбили във Ван Бастен и оранжевите екипи на Нидерландия, в онзи ден?

Последваха четири сезона, в които деветката играе редовно, въпреки че често е с болки в глезените. Пие цели шепи болкоуспокояващи, а в "Миланело" е отделена специална стая, където се третират глезените му. Те са перманентно подути и сини, а целите му крака отичат, докато се връща от поредното гостуване в самолета или автобуса с отбора. Налага се понякога да ляга на няколко седалки, за да не се случва.

Кой е виновен ли?

Можем да изредим имената на хора като Виерховод от Сампдория, на Бергоми от Интер или Колер от Байерн - особено яростен негов противник в чести сблъсъци на клубно и национално ниво. Те го пазеха персонално, а често да опазиш Ван Бастен си беше предизвикателство, което изискваше "особени мерки". Но не бяха само те. Ритаха го всички. Футболът бе игра на оцеляване тогава, а терените също не допринасяха за това глезените ти да се чувстват идеално върху тях.

Звездният Милан не спря да мачка в онези години, а сезон 1992-93 г. се оказа фаталният за една кариера, която подари куп незабравими моменти за естетите на футболната игра.

Сезонът започва шеметно. Марко бележи 13 пъти в първите 15 двубоя от Серия "А" (в години, в които това е направо удивително). Вкарва 8 пъти в 7 мача в Шампионската лига, включително четири във вратата на Гьотеборг, като единият е с невероятна задна ножица.

В края на 1992 г. получава третата си "Златна топка". За света той е един фантастичен играч в разцвета на силите - току що е навършил 28 г., спечелил е всичко с Милан и националния тим, взел е три "Топки".

Зад кулисите е болката. В един вечерен мач с Анкона нещата се влошават ужасно. Изкарват го на носилка, а двата дни след това практически не може да стане от леглото. Капело е притеснен, а Милан се обръща към най-добрите светила в хирургията зад Океана. Оперират го в Щатите, което дотогава не е честа практика за европейски играч.

Не играе почти половин година, но се връща навреме за финала в Купата на шампионите, която той и отборът в червено и черно искат да спечелят за трети път в последните пет години. Записват го сред резервите за мача с Марсилия, въпреки че и треньорът, и самият той знаят, че не е готов напълно. Не е готов дори на 50 процента.

Влиза в 86-ата минута в опит да обърне резултата (0:1 за французите), но почти веднага идва брутално влизане отзад в глезените от Базил Боли. Марко е в агония и сълзи на земята, а знае, че няма време. Трябва да стане и да продължи. Но не може.

В онзи ден, на тревата на стария "Олимпиащадион" в Мюнхен, приключва всичко. Мястото, на което вкара великия гол срещу СССР. Мястото, на което разплакваше Байерн в епичните сблъсъци на Милан с баварците, а Колер му раздаваше ритници като коледни картички. Там изигра последните си минути като професионален футболист. Беше само на 28.

Две години се опитваше да се върне. Една снимка на левия му глезен обиколи световните медии - ако имаше социални такива и интернет тогава, вероятно щеше да има милиарди споделяния. Докторите на Милан някак позволиха на "Гадзета дело спорт" да я публикува. Неописуема гледка. Глезенът му бе колкото две ябълки след поредната операция.

"Почти 10 месеца съм играл реално без връзки в глезена - разказва в книгата си. - Опитваха какво ли не. На моменти нямах големи болки, все още се наслаждавах на играта и вкарвах голове. Но след удара в Анкона всичко беше приключило. Случилото се на финала в Мюнхен бе неизбежно. Дали щеше да стане там или на следващия мач, в началото на следващия сезон... просто въпрос на време."

От 26 май 1993-а в Мюнхен до 17 август 1995-а в "Миланело". Две години опити да се върне. Нито един мач, нито един случай, в който е дори близо до това да попадне в състава.

"Имам късмет, че изобщо мога да ходя днес - заключи наскоро в интервю в родината си. - Трябваше да се откажа още след финала в Мюнхен, но как се отказваш на 28? Винаги искаш да играеш още и още... Мислех си, че ще играя до 35. Бил съм глупак."

След 434 мача и 307 гола, плюс още 89 асистенции, една от красивите футболни приказки приключи преди 30 години. Останаха ни спомените от головете му - някои направо шедьоври.

Например онзи в Мадрид срещу Реал, когато с глава вкара почти от нивото на земята, "хващайки и вдигайки" топката така, че тя отиде в горния ъгъл. Необяснимо.

Или онзи с екипа на Аякс, когато със задна ножица от ъгъла на наказателното поле простреля далечния ъгъл. Той е близо до съвършения удар във футбола.

Или прехвърлящите му удари, оставящи вратарите "на снимка".

Или онази магия срещу Гьотеборг...

И фантастиката срещу СССР, която има своя собствена глава в книгата със златните изпълнения в любимата на милиарди игра.