България за втори път в историята игра днес финал на световно първенство по волейбол за мъже, а еуфорията в страната напомни позабравеното лято от 1994 г, когато футболните ни национали стигнаха до бронз на Мондиал.

И докато ескалирането на "разбиране" от спорта в социалните мрежи и милионите позитивни статуси там са нещо нормално, предвид високото постижение, чистият анализ на спортно-техническия процес в българския волейбол, също е на мястото си.

Ако погледнем случващото се в този спорт на ниво национални отбори за последните 3 години и половина, виждаме ясната логика защо изригването на отбора ни във Филипините изобщо не е случайно. То е част от процеса. От прогреса. От това, което се гради последователно в спорт, в който имаме така или иначе много сериозни традиции.

Започваме с факта, че на Мондиала в Азия сега бяхме с най-младия отбор като средна възраст (малко над 23 години). И продължаваме с фактите, които дори с невъоръжено волейболно око не е трудно да интрепретираме.

През 2022 г. станахме трети в Европа до 20 години, като тогава шампион на турнира бе Италия (първенството бе именно там).

Година по-късно взехме бронз с трето място на световно първенство до 21 години, като отново Италия ни спря за финал.

На тези два турнира гръбнакът на отбора ни бе с братята Николови, Татаров, Палев, Антов... Момчета, имената на които виждаме в състава и сега, на световното в Азия. Вече при мъжете.

За съжаление Симеон Николов се контузи нелепо дни преди Мондиала преди 2 години, когато можеше и да вземем злато с титулярния си разпределител. Още тогава той бе сочен за феномен, а големият Никола Гърбич каза, че не е виждал разпределител с такива качества на такава възраст (тогава бе на 16).

Преди година пак направихме силно представяне със сребро на европейското до 20 години, но това вече бе друг състав, със следващите играчи, които напират за място в мъжкия волейбол.

И това не е всичко. Ето какво се случи през 2025 г.

Взехме световната титла при момичетата до 19 години това лято, станахме четвърти до 21 години пак при девойките, а момчетата ни до 19 г. се наредиха шести в света.

Навързани, тези изречения по-горе означават едно - има модел на работа, има процес, който носи резултати. И който чертае път на момчета и момичета напред към първите отбори с герба на екипите.

И едно сравнение. Днес финалът бе срещу Италия. Действащ световен шампион при мъжете. Но и отборът, който ни спря по пътя ни към златото и на турнира през 2022-ра, и на този през 2023-а, до 20 и 21 г. съответно.

Няма случайни неща в спорта. Или - дори и да има, те си остават именно това - изключения. А ние, надяваме се, тепърва влизаме в период, в който всичко гореизложено ще продължи да ни носи емоции като тези от последните 2-3 седмици.