Японците стигнаха до 2:2 срещу Нидерландия на старта на участието си в Мондиал 2026, като изравниха в последните секунди. Някои го нарекоха "изненада". А не е такава в никакъв случай. Няма да е никаква изненада и ако бият Тунис в неделя сутринта, че и шведите в третия мач в групата. Не се обзалагайте с приятели, че Япония ще отпадне преди елиминациите. Това е отбор, който има сили за сериозни неща.

Преди да преминем към основната теза на текста за японската революция във футбола, нека уточним. Думата "революция" не е точна в случая, защото тя би означавала нещо бурно и спонтанно, разтърсило статуквото и променило нещата за кратък период. Докато Япония си върви по добре проправения и начертан, утъпкан и подготвен път към върха в играта, без да бърза. Темата тук е за "100-годишния план". Да, наистина има такъв.

Началото е в края на 80-те и началото на 90-те, когато страната се отваря към футбола с канал, който излъчва мачове от Серия А и английската Първа дивизия. Герои като Марадона, Зико, Линекер, Барнс, Матеус, Гулит, Ван Бастен и останалите вече са пред очите на японските фенове всеки уикенд.

По това време лигата е слаба, посещаемостта - реципрочна на качеството на мачовете, а националният отбор никога не се е класирал на Мондиал. Никога не е излизал от груповата фаза на Азиатската купа дори. Държава - технологичен лидер, а футболно джудже.

Всичко се променя генерално с домакинството на именно тази Купа на Азия през 1992 г. Изведнъж страната сякаш се събужда, при това в хода на турнира. Първата среща с ОАЕ е посетена от 9000 зрители, но на финала със Саудитска Арабия в Хирошима има над 60 хиляди. Япония печели с 1:0 и вдига трофея, въпреки че в отбора са само играчи от местното първенство, световно неизвестни.

Скоро това ще се промени - Казу Миура, най-добрият в този тим, отива в италианския Дженоа след турнира. Това е първата суперзвезда на Япония и човек с огромна заслуга страната да се запали по футбола. Очакването всяка неделя на мача от италианската Серия А с участието на японец - това е нещо напълно ново като тръпка.

Миура играе и днес, което е напълно шокиращо. Той е на 59 години, но е регистриран професионално в третодивизионния отбор Фукушима Юнайтед. Най-възрастният професионален футболист в света. Легенда и мит.

Събуждането от първенството през 1992 г. е част от общото вълнение, което е започнала с привличането на Зико в Кашима Антлерс в края на 1991 г. Бразилският идол буквално подлудява страната. Появява се на комикси, в телевизионни шоута, а постерите с него са в метрото, из кафетата на Токио... навсякъде. Япония вече е заразена с бацила. Но е още футболно джудже.

Треската за билети около мачовете на Кашима, както и на Нагоя, където пък пристига Гари Линекер като суперзвезда след две силни световни първенства с Англия, довежда до първата фаза на идеята - създаване на Джей лигата. Супер професионална, с високи изисквания за лицензиране на клубове и стадиони. С право на 6 чужденци, които в следващите 5 сезона да бъдат намалени до трима.

През 1993 г. проектът стартира и бумът е очевиден. Средна посещаемост от над 19 000 зрители, а и няколко наистина големи имена.

Зико е в Кашима, Линекер е в Нагоя, аржентинецът Рамон Диас е в Йокохама, германците Уве Ран и Михаел Румениге - в Урава, а сънародникът им Пиер Литбарски - в ДЖЕФ Юнайтед. В Гамба Осака играят две интересни имена от Източна Европа - българинът Кирил Метков, дошъл от ЦСКА, както и Сергей Алейников, минал и през Ювентус. Той бе и спортен директор на Локо (Пд) за един период миналата година.

Джей лигата е грандиозен успех в първия си сезон и светът обръща внимание. Но пропуска нещо важно. Правилата за нейното създаване, разписани през 1992-ра, са само част от "100-годишния план". Той е разработен с помощта на треньори и бивши играчи от Европа и Южна Америка, а лично императорът Акихито дава благословия, след като се съветва с министри и светила от различни сфери на живота в страната.

Днес анализите показват, че това е най-успешната дългосрочна спортна стратегия в историята. Дотук всичко, заложено за този период, е изпълнено. Крайната цел? Япония да бъде световен шампион по футбол. Само че не през 2092 г., както бихте помислили от това, че планът е стогодишен. А до 2050-а.

Планът работи, защото Япония днес се превърна от футболно джудже в абсолютен хегемон на Азия и редовен участник в елиминациите на световните първенства. Победите над Германия, Испания, Дания, Колумбия на последните издания на Мондиали са категорични аргументи в полза на прогреса на "сините самураи". Те вече не отиват на световно с мисълта да се представят достойно и да вземат точки.

Основната философия на плана е проста, но гениална:

"Футболът не трябва да бъде държавен политически проект, а обществена културна стойност, която трябва да носи щастие на хората в ежедневието." Това е точен цитат.

Планът се крепи на три фундаментални стълба:

1. Правило за местното разделение, което реално цели да изолира корпоративните интереси от футбола като взимане на решения. До 1992 г. японските отбори са собственост на заводи и компании от ранга на Mitsubishi и Nissan. Това не може да се случва след старта на Джей Лигата. Отборите приемат името на своя град - Урава Ред Дайъмъндс или Йокохама Ф. Маринос и други.

Това засилва социалната роля и отговорност. Всеки клуб е длъжен да поддържа спортни съоръжения, отворени за гражданите, и да развива не само футбол, а и други спортове за местната общност. Така хората започнаха да приемат клубовете като част от своето семейство, връзката стана двустранна и днес зад големите клубове в Джей лигата седят десетки, стотици хиляди почитатели в техните региони.

2. Изграждане на перфектната клубна пирамида

Първо бе категоризирано и строго се спазва лицензирането. За да влезе в професионалната Джей лига, всеки клуб трябва да докаже финансова стабилност, да има собствен модерен стадион и сертифицирана детско-юношеска академия. Няма как да си "купиш" място там.

Планът търси масовост, като се цели в създаването на поне 100 професионални и полупрофесионални клуба в цялата страна до 2092 г. Япония върви повече от уверено по този график, като вече има над 60 професионални отбора, разпределени равномерно във всички префектури.

3. Училищната футболна система

Създаден е национален шампионат за гимназии. Така вместо да разчита само на клубни скаути, Япония превърна ученическия футбол в култ. В наши дни финалът на Общояпонския гимназиален шампионат (All Japan High School Tournament) е грандиозно събитие за страната, като се играе пред 50 000 зрители на националния стадион в Токио и се предава по телевизията със студия, анализи, интервюта около него... Сякяш гледаш най-важния мач от първенството на професионалистите.

Най-добрите играчи от училищата или отиват в университетските лиги (които в Япония са на изключително високо професионално ниво), или директно подписват с клубове от Джей лигата още на 16-17 години.

На теория всичко изглежда добре, ще кажете. Кой няма планове във футбола? Нали и ние разписвахме не една Национална стратегии от 1999 г. насам?

Ключовете за успеха на този в Япония са ясни за всеки, който познава националния манталитет и народопсихологията на тази страна:

- Търпение и последователност. Японците не търсят бързи резултати. Те приеха през 1992 г., че са изостанали драстично. И първите 20-30 години ще отидат само за полагане на основите и намаляване на изоставането от големите футболни сили.

- Взимане на опит от най-добрите.

В началото на 90-те години Зико запали страната, внесе ново разбиране за футбола, а после стана и национален треньор, за да приложи на практика знанията си. Хора като Дунга и Литбарски също работиха в Япония, а и самият Арсен Венгер - който през 1993-94 г. бе треньор в Джей лигата, преди да иде в Арсенал и да постигне бляскави успехи.

- Масов експорт на играчи, за да вземат ноухау на най-високо ниво от големите лиги и клубове.

В Джей лигата пари има, но умишлено се поддържа балансирана политика на заплащане, което мотивира клубовете и най-добрите японски футболисти да търсят трансфери в Европа още на 19-20 години. Там могат да се развиват на друго ниво. И така вдигат класата на националния отбор, мотивират следващите млади играчи да работят здраво, за да последват пътя им и т.н. Ефект на доминото.

Към днешна дата Япония е изпълнила първата половина от плана — тя е постоянен фактор на световната сцена. Никой не гледа на нейния национален отбор като на "симпатичен аутсайдер". И на този Мондиал "сините самураи" показаха вече срещу фаворит какво могат.

Видимите резултати във факти:

- японски клубове стигнаха на 8 от последните 10 финала в Азиатската шампионска лига. А тя е много силна с клубовете от Корея, Саудитска Арабия, ОАЕ...

- националният отбор спечели 3 пъти Купата на Азия след онзи триумф от 1992 г., а загуби и още един финал. Никоя нация няма повече трофеи за този период на континента.

- след като не бяха се класирали за Мондиал в историята си до появата на плана, японците дебютираха през 1998 г. От тогава не са пропускали световно първенство - вече осем поредни. Четири пъти излязоха от групите в елиминациите. Записаха победи над Русия, Камерун, Дания, Колумбия, Германия и Испания на Мондиали. 

- в настоящия им състав на световното има футболисти от Аякс, Байерн, Фейенорд, Селтик... Плюс капитана Ендо, който е в Ливърпул, но пропуска световното с травма. Износът на таланти върви с пълна сила.

До 2050 г. има много време. До 2092-ра - още повече.

Ние може и да не доживеем да видим Япония световен шампион по футбол, но примерът, който страната дава в търсене на прогреса в най-великата и любима на човечеството игра, е показателен.