В продължение на хиляди години хората са се опитвали да съживят черепите на мъртвите си. С помощта на съвременни технологии и древна ДНК това вече е както изкуство, така и наука, съобщи „National Geographic”.

Това е моментът, който не спира Оскар Нилсън да се ослушва - миг, в който археологията и изкуството се сблъскват.

След дълги месеци, прекарани в реконструиране на лицевата структура на отдавна починал човек в студиото му в Стокхолм, Нилсон започва да нанася слой "кожа" върху най-новия си силиконов бюст. Той използва все по-тънки игли, за да създаде бръчки и пори, нанася бои, които улавят същността на човешкия епидермис, и вкарва безкрайно малки косъмчета в творението си. След това отваря клепачите му.

"То веднага се превръща в лице", казва Нилсон, дипломиран археолог и скулптор, който специализира в 3D реконструкции на лица на древни хора.

Нилсон не е сам: Лицевите реконструкции са все по-популярен начин за приближаване към миналото. Но създаването на реконструкция не е само въпрос на глина и уверени ръце. Това е процес, който отвежда изкуството до границата на науката, а науката - до границата на изкуството, а резултатите от него могат да спрат дъха ви. Ето как археолозите вдъхват нов живот на лицата от човешката история.

Практиката на реконструкция на лица е по-стара, отколкото си мислите: както пише един екип от биоархеологически изследователи, "идеята за съживяване на череп е част от човешката история от хиляди години". В неолитния Левант отпреди около 10 800 години и в къснонеолитния Анадол отпреди около 8500 години, обясняват те, "черепите са били изкопавани, след като е минало социално приемливо време, след което са били покривани с гипс, глина и пигменти, които са били оформяни и рисувани, за да приличат на мъртвия човек", предаде БГНЕС. 

Бащите на съвременната реконструкция на лицето през XIX в. използват подобни стратегии, но добавят знанията и опита на квалифицирани лекари и анатоми. Водени от желанието да възхваляват и романтизират почитани, но починали публични личности, те първо изследват костите на мъртвеца, преди да доближат външния му вид до скулптурата.

Една такава скулптура е не кой да е, а легендарният композитор Йохан Себастиан Бах. През 1894 г. в опит да установи дали ексхумираните човешки останки, открити в германски църковен двор, са наистина на Бах, немският анатом Вилхелм Хис се опитва да реконструира лицето на композитора. Анатомистът прави това, като нанася глина директно върху черепа, използвайки данни за средната дълбочина на лицевата тъкан, събрани от изследването на лицата на 27 човешки трупа. Полученото лице прилича на съществуващите портрети на Бах, което убеждава историците, че скелетът вероятно е принадлежал на покойния композитор - и по-късно служи като основа за бъдещи произведения на изкуството и за повторното погребение на Бах в Лайпциг.

Това предизвиква нарастващ научен интерес към анатомията на човешкото лице и фините разлики в дълбочината на лицето и формирането на тъканите, които правят всяко лице уникално. Данните за дебелината на лицевите тъкани, създадени от тези ранни анатоми, все още се използват от специалисти по реконструкция на лицето като Нилсон.

Преди да започне 3D реконструкцията на лицето, изследователите трябва да съберат възможно най-много информация за живота на своя обект. Кой е бил той? Къде е живял и умрял? Какво се знае за тяхната диета, начин на живот и здраве? Днес постиженията в археологическия анализ позволяват да се определи всякаква информация за хората - от любимите им храни до типа климат, който са обитавали - чрез изследване на изотопите на даден образец.

И това често е само началото: Все по-голям брой реконструкции на лица вече включват и данни от ДНК анализ, който може да определи не само произхода на човека, но и вероятния му цвят на кожата, косата и очите. Древните ДНК анализи "промениха играта за мен", казва Нилсон, тъй като премахват догадките от много аспекти на реконструкцията, които преди това са били оставени на художника.

Полът, етническата принадлежност, теглото и възрастта при смъртта на индивида дават информация за дълбочината на лицето и други особености, а черепът му притежава и фини белези, които показват местата, където някога тъканта е била свързана с костта. "Понякога е много лесно да се види къде точно е бил поставен мускулът, защото той оставя следи от напрежение или хребети върху черепа", казва Нилсон. Цялата тази информация помага на реконструктора да реши какво къде се поставя, в резултат на което се получава зловещ анатомичен модел.

За следващата стъпка задълбоченото разбиране на анатомията на лицето е от ключово значение: Скулптурните реконструктори като Нилсон внимателно оформят отделни парчета хрущял и мускул от глина, като наслагват всяко от тях директно върху 3D принтирано копие на черепа на обекта.

Въпреки че 3D реконструкцията на лицето може да се направи с помощта на компютър, Нилсон предпочита практическия подход. "Интересувам се от лица, откакто се помня", казва той.

Докато мозайката от обосновани предположения бавно придобива човешки облик, реконструкторът преминава от пресъздаване към тълкуване - използвайки това, което е известно за човека, за да оформи неговите очи, уста и кожа. Например той може да добави бръчки или слънчеви петна към лицето на човек, който е починал в напреднала възраст, или да включи доказателства за заболявания, открити по време на ДНК изследванията.

"Често усещам, че работата ми е процес в две стъпки", казва Нилсон. Първо, работата му е да действа като безпристрастен наблюдател, спазвайки правилата на съдебната археология и придържайки се към твърдите данни. "И след това ги предавам на художника", казва той.

В крайна сметка покритият с глина череп се използва като основа за изработване на силиконов бюст на човека. Деликатната, фина боя и старателно нанесената коса вдъхват живот на реконструкцията.

Етиката на подобни реконструкции продължава да предизвиква дебати в научната общност. В края на краищата, няма как да се разбере дали тези изображения са точни, а възпроизвежданият човек няма думата по въпроса. Освен това съществува и затруднението как да се предотврати възможността обществеността да прави твърде широки заключения за цялата човешка история по едно единствено лице.

Но има и друг начин да се погледне на понякога необичайните лица, които се появяват в резултат на този процес. Всяка реконструкция на лице е възможност за размисъл - дори за отдаване на почит - на личност, чието време е далеч в миналото. Реконструкциите добавят слой човечност към това, което иначе може да изглежда просто като купчина кости. С други думи, този сложен танц между изкуството, анатомията и археологията може да върне миналото почти към живот - една мигла, една бръчка и една пора едновременно.