В Поднебесната възраждат забравен американски проект

Китай намира в архивите на САЩ енергиен източник, който би могъл да захрани бъдещето му за 20 000 години напред и го привежда в действие. Не преувеличавам. През 1960-те години САЩ, и по-конкретно Националната лаборатория в Оук Ридж, Тенеси, изобретява революционен тип ядрен реактор, който може да работи на торий (много по-изобилен и евтин), вместо на уран, който няма риск от разтапяне, генерира 50 пъти по-малко отпадък и не се нуждае от вода. После, поради сбъркана политика, тази програма е затрита, а през 1969 г. е уволнен визионерът, който я създава.

Впоследствие разсекретените планове на проекта стоят забравени в архивите в продължение на десетилетия. Това продължава, докато не ги намират китайски учени и през 2011 г. решават да проведат експериментален проект в пустинята Гансу и да проверят дали това ще проработи.

Преди няколко дни, след 14-годишен труд, те най-сетне успяха. Ето и пълната история – как работи тази технология, бюрократичните политики, които я убиха в Америка, както и защо това наистина може да промени играта.

Технологията

Първо, нека обясня конвенционалната ядрена мощност, защото при дискусии през последните няколко дни установих, че много хора са доста незапознати с начина ѝ на работа.

Конвенционалната атомна електроцентрала в общи линии е като голям чайник за завиране на вода. Това по същество е всичко: задействаш верижна ядрена реакция в уранови горивни пръти (атомите се разпадат и освобождават частици, които се разпадат на още атоми, т.е. „ядрен разпад“), което генерира невероятно количество топлина, и използваш тази топлина, за да завриш водата до пара, а парата завърта турбините, за да произведат електроенергия.

Документални филми

Доста странно: много хора не осъзнават, че технологията на атомната електроцентрала не е много по-различна от тази на парния двигател от 18 век. Това е същата основна идея, при която парата върши работата, с тази разлика, че вместо да горим въглища за затопляне на водата, тук използваме уранови пръти.

На теория е съвсем просто, но, както всички знаем, на практика конвенционалната атомна енергия има някои доста големи недостатъци:

Безопасност. Всички сме запознати с този недостатък: конвенционалните атомни централи имат досадния навик да се разтапят и да превръщат цели региони в радиоактивни и необитаеми за хилядолетия. Което е, да речем, неоптимално... Вярно, че това се е случвало само два пъти в историята, но все пак рискът е реален.

Недостиг на уран. Това нещо е относително рядко и е концентрирано само в няколко страни (само четири държави – Казахстан, Канада, Намибия и Австралия – произвеждат 80% от световния уран).

Неефективност на използване на горивото. Конвенционалните реактори извличат едва 1-3% от енергията на урана, преди горивните пръти да се „изчерпят“. Буквално изхвърляме 97-99% от горивото като радиоактивен отпадък.

Ядрен отпадък. Изразходваното гориво остава смъртоносно радиоактивно за десетки хиляди години. Нямаме решение за трайното му депозиране, а само временни съоръжения и голямо количество – по-вероятно наивен – оптимизъм, че бъдещите поколения ще измислят нещо.

Заради всички тези недостатъци учените от десетилетия търсят алтернативи. И действително, откриват една, далеч назад през 1940-те години в Националната лаборатория в Оук Ридж в Тенеси – център за изследване и развитие, финансиран от правителството на САЩ.

Идеята всъщност е много проста: ако разтапянето – тъй като урановите горивни пръти се загряват толкова много, че се разтапят – е основната опасност при конвенционалните атомни електроцентрали, защо да не направим ядреното гориво течно? Няма да има какво да се разтопи, ако вече е разтопено... И ето ни основната идея на „Реактора с разтопена сол“ (РРС).

Примерна схема на реактор с разтопена сол

Принципът му на работа включва вземане на специални соли (напр. флуоридни соли) и загряването им до втечняване, на около 500°C. След това разтваряме ядреното гориво (торий или уран) директно в тази разтопена сол и предизвикваме атомната верижна реакция, която се случва направо там, в течността – разпадането на атомите, освобождаването на топлината, загряването на самата сол.

Защо това да е по-безопасно, чувам ви да питате? Благодарение на доста умната конструкция, при която самото дъно на реактора е направено от неразтопени соли, които ще се разтопят, ако някога разтопените соли прегреят (опцията „замразяване“, която виждате на горната схема). И ако тези неразтопени соли се стопят, това ще накара прегрелите разтопени соли да паднат автоматично – по силата на самата гравитация – в аварийни резервоари, чиято геометрия (те представляват широки плоски контейнери) автоматично ще спре атомната реакция.

Представете си го по този начин. Приемете в името на спора, че си правите лагерен огън – стегнат наръч съчки – върху дебел слой лед, няколко метра под който има само плоско излят слой цимент. Ако лагерният ви огън стане прекалено горещ, ледът ще се стопи и вашите съчки ще паднат разстлани на циментовата основа отдолу, а огънят ще загасне, тъй като не може да скача между отделните съчки. Идеята е доста подобна.

За да сме наясно, в концепцията на Реактора с разтопена сол горещите разтопени соли, смесени с ядреното гориво, все пак трябва да затоплят водата (или друг газ, както ще видим по-късно) и да я превърнат в пара, за да се завъртят турбините и да генерират електричество – същият основен принцип като при конвенционалния реактор. Но ето и ключовата разлика: радиоактивната разтопена сол тече през метални тръби вътре в топлообменника, където загрява чиста вода, изтичаща от другата страна на топлообменника, без двете изобщо да се смесват. Това означава, че радиоактивните соли остават напълно отделени в собствен затворен кръг, докато само чистата, нерадиоактивна пара отива в турбините. Ако има теч в парната система, в околната среда няма да се освободи радиоактивен материал, ще изтече само чиста вода.

Има още едно предимство за безопасността, което е също толкова важно, но по-незабележимо: Реакторите с разтопена сол оперират с помощта на атмосферно налягане – същото като това на въздуха около нас. Конвенционалните реактори работят на 150 пъти по-високи атмосфери, защото използват водата като охладител, а за да държиш водата течна при над 300°C – три пъти над нейната температура на кипене – имаш нужда от смазващо налягане. Това означава, че конвенционалният реактор изисква огромни стоманени съдове под налягане със стени с дебелина до 30 см, тежащи стотици тонове. И ако тези съдове някога се пропукат, ще имате огромна експлозия – подобна на пукане на автомобилна гума, само че тя е с размерите на атомна електроцентрала, която ще разпръсне смъртоносни радиоактивни елементи навсякъде. За сравнение, ако тръба от РРС протече, ще имате просто лек теч на разтопена сол, която се втвърдява при контакт с въздуха: досадно, но не и катастрофално.
Това, между другото, има огромно въздействие и върху икономиката: самите съдове под налягане имат огромния дял във високата цена на конвенционалните атомни електроцентрали, тъй като всеки от тях струва 6-10 милиарда долара (или в случая с Vogtle, най-новата американска атомна електроцентрала, 18 милиарда долара парчето) и изграждането им отнема десетилетия (11 години в случая с Vogtle). Избягването на изискването за налягане прави РРС драматично по-евтини и бързи за изграждане.

Толкова по въпроса за безопасността. Как се решават другите недостатъци? Да погледнем недостига на уран и неефективността на усвояване.

Неоценимото предимство на РРС е, че за разлика от конвенционалните реактори, можем да използваме торий вместо уран. Което е много важно, защото торият е много по-разпространен елемент от урана – той се среща в земната кора в количество от около 9-10 части на милион (ppm), приблизително колкото и оловото, в сравнение с едва 2-3 ppm за урана.
Един ключов аспект, който трябва обаче да бъде разбран, е, че торият, за разлика от урана, НЕ е „разпадащ се“ материал, което означава, че сам по себе си не може да поддържа ядрена верижна реакция. Той е просто „плодороден“, което означава, че може да стане „разпадащ се“, но само след като бъде преобразуван – в този случай в уран-233.

Това се нарича „размножаване“ – създаване на ядрено гориво от не-гориво. Процесът на трансформация се случва по следния начин: когато атомът на торий-232 погълне неутрон (помним, от разпадащите се атоми в активен реактор наоколо постоянно летят неутрони), той се превръща в торий-233. След това торий-233 естествено се разпада – за около 22 минути – в протактиний-233. След това протактиний-233 се разпада – за около 27 дни – в уран-233. И voilà: уран-233 може да се разпада, което означава, че може да се дели и да поддържа ядрена реакция. По този начин грубо за около месец сме превърнали не-горивен атом (торий) в горивен (уран-233), като просто сме го държали да поглъща неутрони в реактора. Докато продължаваме да добавяме торий и той продължава да поглъща неутрони, непрекъснато ще размножаваме ново гориво.
Чакай, а защо да не може да правим такова „размножаване“ и да превръщаме торий-232 в горивен уран-233 в конвенционален реактор? Технически може, но ще се изправим пред непреодолим проблем: с твърдо гориво не може да бъде постигнат самоподдържащ се цикъл на размножаване. Тогава ще размножим малко уран-233, но количеството няма да е достатъчно, за да поддържа реакцията и едновременно с това да размножава още уран-233 от пресен торий. Ще останем зависими от допълнително внесен уран, което обезсмисля всичко.

Красотата на РРС обаче е в това, че тъй като горивото е течно и се движи, можем постоянно да добавяме нов торий, от който уран-233 да се размножава и да остава в течността, където незабавно да участва във верижна ядрена реакция И в размножаването на още уран-233 от тория, докато цялото това нещо продължава да работи и да произвежда енергия. Всъщност ние сме създали постоянно движеща се машина (perpetuum mobile) за ядрено гориво: реакторът произвежда собствено гориво от торий, като същевременно работи на това гориво, размножавайки ново, докато гори.
Има и друго огромно предимство. Спомняте ли си, че конвенционалният ядрен реактор извлича само 1-3% от енергията на урана, преди горивните пръти да се изразходват? Това се случва, защото отпадъчните продукти от ядреното делене се натрупват в твърдото гориво и отравят реакцията, с което я прекратяват, подобно на начина, по който заквасеното тесто спира да втасва, когато се натрупа прекалено много СО2 – отпадъчният продукт от реакцията в крайна сметка задушава самата реакция.

При РРС няма такъв проблем, защото в течната горивна система отпадъчните продукти от деленето могат да бъдат химически отстранени от течащата течна сол, докато реакторът продължава да работи, и по този начин да бъдат екстрахирани 99% от горивната енергия, вместо да бъдат загубени 97-99% от нея. Това представлява 30-50 пъти подобрение на горивната ефективност!

Това означава, че и нашият проблем с ядрените отпадъци е разрешен в голяма степен. Първо, имаме 30-50 пъти по-малко отпадък, защото извличаме 30-50 пъти повече енергия от горивото – проста математика. Второ, малкото отпадък, който остава, е много по-малко мръсен: за разлика от отпадъка на конвенционалния атомен реактор, който остава опасно радиоактивен за десетки хиляди години (по-дълго от проследимата човешка история), отпадъкът от РРС има нужда от безопасно депозиране за период от само 300-500 години. Пак е много, но изграждането на складови съоръжения, които издържат няколкостотин години, е сравнително скучно инженерно предизвикателство – знаем как се прави това, докато продължаваме да не знаем как да изградим нещо, предназначено да остане безопасно през следващите 100 000 или 200 000 години.

Последната критична точка е, че за разлика от конвенционалните реактори, РРС нямат нужда да бъдат изградени в близост до големи водни източници, те могат да бъдат изградени практически навсякъде. Всъщност китайският реактор „TMSR-LF 1“, който е реактор с разтопена сол – проектът, чийто пробив в момента обсъждаме – е разположен в областта Минцин, провинция Гансу, един от най-безводните райони на Китай, на самия ръб на пустинята Гоби (вж. скрийншота долу, а картата можете да проверите и сами тук).

Скрийншот на електроцентралата в област Минцин, провинция Гансу, един от най-безводните райони на Китай

Чакайте, чувам ви. „Мислех, че РРС също се нуждаят от вода, за да я загреят до пара, която да завърти турбините и да произведе електричество?“ Ами, не е задължително. Помните ли, в скоби написах „или друг газ, както ще видим по-късно“? Говорим за този случай. Настоящият реактор в сегашния си вид е демонстрационен проект, който изпитва горивния цикъл на тория, без да генерира електричество (затова и няма турбина), но Китай вече започна да изгражда действителна електроцентрала на същото място: 60-мегаватов реактор, който ще произвежда 10 MW електричество при използване на свръхразлични турбини с въглероден диоксид, вместо традиционната пара. СО2 остава в затворен цикъл под налягане – горещата разтопена сол го загрява, той завърта турбината, околният въздух го охлажда и цикълът се повтаря. Няма нужда от вода в нито една част от системата.

Това конкретно означава, че РРС могат да бъдат използвани в бедните на вода западни провинции на Китай (като Гансу в този случай), в пустините на Централна Азия по маршрута на Пояс и Път или дори – позволете ми да ви отвея главите тук – на луната (да, наистина)! Навсякъде, където стратегическата нужда диктува, независимо от наличностите на вода.
Добре, признавам, че бях твърде техничен. Но трябва да разберем какво действително прави РРС и защо това е революционно – иначе тази статия не би имала особен смисъл.

Едно нещо, което обаче не обясних, е съдбата на програмата Оук Ридж: защо Америка изобрети толкова обещаваща технология, проведе успешни демонстрации, а след това закри програмата и изнесе всички изследвания публично? Това е голямата ирония: програмата на Китай за РРС – която може да бъде ключова за бъдещето на страната – е изградена върху разсекретени американски планове.

Програмата Оук Ридж

Ето кое прави тази история толкова „зашлевяваща“, ако я погледнем от американска гледна точка, особено ако РРС удържат обещанието си и наистина се превърнат в значим фактор за китайското бъдеще: Америка не просто разви теория за Реактор с разтопена сол, а наистина изгради такъв!

В Оук Ридж през 60-те години директорът Алвин Уайнбърг наистина вярваше, че РРС са бъдещето на ядрената енергия. Той убеди Комисията за ядрена енергия да финансира истински тестове. Експериментът с реактора с разтопенa сол (MSRE) е проведен от 1965 до 1969 г. – четири години, включващи повече от 13 000 часа действие. Те доказват, че идеята работи. Горивната система с разтопена сол е стабилна. Пасивните системи за безопасност функционират точно както са проектирани (обяснени бяха по-горе с аналогията за лагерния огън върху леда).

Те никога не демонстрират пълния цикъл на размножаване – превръщането на торий в уран-233 в работещ реактор – но доказват достатъчно, за да е ясно, че пътят напред е чист. Уайнбърг продължава да настоява. Той има резултатите. Има оперативния опит. Има технологията, която може да разреши най-големите проблеми на ядрената енергия. И тогава идват политиците.

Към началото на 1970-те администрацията на Никсън вече е решила, че бъдещето принадлежи на Бързия размножителен реактор с течен метал – конкурентна технология за размножаване на гориво. Човекът, натоварен със задачата да приведе тази технология в действие, е Милтън Шоу, който ръководи Отдела за реакторите към Комисията за атомна енергия. Шоу е протеже на адмирал Риковър – легендарния и строг баща на атомната флота. Той усвоява ръководния стил на своя ментор изцяло: ще стане по моя начин, без дискусии, ако не си с мен, си против мен.
Уайнбърг продължава да настоява за реакторите с разтопена сол. Нещо повече, той продължава публично да изтъква проблемите с безопасността на конвенционалните реактори, които се изграждат къде ли не – подобен род посочване на истината изнервя бюрократите. Той става неудобен.

По думите на самия Уайнбърг: „Беше ясно, че [Шоу] няма голямо доверие както на мен, така и на Националната лаборатория в Оук Ридж. Ние все пак настоявахме за разтопената сол, а не за течния метал.“
През 1973 г. е уволнен. Към този момент реакторът с разтопена сол е вече мъртъв – Шоу е наложил спирането му през 1969 година.

Екипът на Шоу изготвя доклад (WASH-1222), според който реакторът с разтопена сол изисква „твърде много разработване“, като същевременно провъзгласява реактора с течен метал за „зряла технология“, която Америка трябва да внедри. Няма значение, че РРС в действителност е работил в продължение на няколко години, докато реакторът с течен метал е все още на чертожната дъска. Политическите решения не изискват логическа последователност.

И закономерно това се оказва грешният избор: „зрялата“ технология с разтопен метал, на която САЩ заложиха всичко, не стигна до никъде. Направен беше опит за разработване на проект около нея, наречен Clinch River Breeder Reactor, одобрен през 1970 г. с първоначална цена от 400 милиона долара. До 1983 г. разходите бяха нараснали до 8 милиарда долара, без да се вижда краят. Конгресът прекрати финансирането през октомври 1983 г. – реакторът никога не беше завършен и нито един ват електроенергия не беше произведен.

Загубата на Америка се превърна в успех за Китай по най-буквалния възможен начин. Оук Ридж, както е обичайно за всеки подобен проект, беше документирал работата си в стотици страници технически доклад – шестмесечни доклади за напредъка от 1958 до 1967 г., подробни инженерни спецификации, данни за свойствата на материалите, оперативни записи от работата на реактора. След спирането на програмата през 1976 г. тези доклади стават публично достъпни, оставени в технически библиотеки и отдавна забравени архиви.

През 2002 г. Кърк Сьоренсен, космически инженер в НАСА, ги открива и – заедно с колегата си Брус Патън – получава финансиране за тяхното дигитализиране. До 2006 г. Сьоренсен вече е създал сайта energyfromthorium.com, качвайки всичко онлайн като публичен архив. Безплатно. Достъпно за всеки.
Китай използва тази обществено достъпна американска разработка като основа за своята РРС програма – факт, който те открито признават. Сю Хунджие, водещият учен на китайския проект за РРС, заяви по-рано тази година на среща на Китайската академия на науките: „САЩ оставиха своите разработки публично достъпни, в очакване на подходящия наследник. Ние бяхме този наследник.“

Правилно – научните пробиви не бива да трупат прах в продължение на половин век, само защото една държава е загубила кураж. След като Америка не пожела да види осъществена идеята на Уайнбърг, някой друг трябваше да го направи. И този някой се оказа Китай.

Последният пробив на Китай

Китай не просто изтупа от прахта проекта Оук Ридж, за да изгради негова реплика. Те направиха това, което Уайнбърг никога не получи възможност да завърши: затвориха цикъла.

Спомняте ли си критичната липсваща част от експеримента Оук Ридж? РРС доказа, че реактор може да работи с разтопена сол. Доказа, че системата за безопасност работи. Доказа дори, че може да се използва уран-233 като гориво. Но никога не демонстрира самоподдържащия се размножителен цикъл на горивото – реакторът непрекъснато създава собствено гориво от торий, докато работи, „perpetuum mobile“, както го описах по-рано. Това е Светият граал, който прави цялата идея не просто интересна, а революционна. Преди няколко дни Китай го постигна.

Техният TMSR-LF1 реактор в Гансу успешно извърши първата в света конверсия на торий в уран вътре в работещ реактор с разтопена сол. Шанхайският институт за приложна физика към Китайската академия на науките съобщи, че са получили валидни резултати от експеримент, доказващи, че горивният цикъл с торий работи. Торий-232 непрекъснато улавя неутрони и се трансформира в уран-233 във вътрешността на работещия реактор.

Това може да звучи като междинна стъпка – „ок, направиха размножителния цикъл, и какво от това?“ Но разберете какво отключва тя: доказва, че ториевият горивен цикъл работи. Означава, че сега Китай, принципно, може да проектира и изгражда реактори, които работят безкрайно дълго на торий, наличен в страната, без зависимост от чужди доставки на уран и без уязвимост от срив във веригата на доставки.

Всъщност, според Кай Сянчжоу, заместник-директор на Шанхайския институт за приложна физика (който ръководи проекта), Китай има НУЛА външна зависимост на технологията. „Над 90% от компонентите на реактора се произвеждат в страната, като ключовите части са 100% местно производство, а веригата за доставки е напълно независима. Това постижение бележи началото на създаването на индустриална екосистема за технологиите на ториеви реактори с разтопени соли в Китай“.
И това без да споменаваме самия торий, от който Китай има огромни запаси. Според някои оценки достатъчни, за да захранят страната за следващите 20 до 60 000 години. Не, няма печатна грешка. Десетки хиляди години енергийна независимост, на вътрешни ресурси, с технология, която Китай сега контролира от край до край.

Трябва да е ясно, че все още има дълъг път за извървяване. Сегашният TMSR-LF1 е 2-мегаватов демонстрационен реактор – той доказва, че размножителният цикъл работи, но не генерира електричество. По същество това е защита на идеен проект: «Да, можем да размножаваме уран-233 от торий в реактор с разтопена сол». Ключово постижение, но все още не е електроцентрала.

Следващата стъпка вече е предприета. Тази година започна изграждането на нещо, което на практика е по-големият брат на TMSR-LF1, на същото място в Гансу: реактор, който ще допълни липсващата част за генериране на електричество. Той е проектиран за производство на 10 MW електроенергия с употребата на свръхважните СО2 турбини, които споменах по-рано.
Най-невероятното, с което Китай наистина разкрива нивото на амбиция, която влага в този проект, е, че СО2 турбините сами по себе си са супермодерна технология. Всъщност, доколкото мога да разбера, това ще бъде първата в света атомна електроцентрала, която ще използва тази технология на турбини за генериране на електричество. Според Уисконсинския енергиен институт, заместването на традиционните парни турбини със СО2 турбините със затворен цикъл може да увеличи ефективността на производство на електроенергия с 50% или повече – преобръщащо подобрение за всяка технология за производство на електроенергия.

По този начин Китай доказва едновременно съвсем нова технология за реактори (ториево възпроизвеждащ реактор с разтопена сол) И революционна технология на турбините (суперважните СО2 турбини), както и вграждането на двете технологии в цялостна електроцентрала в пустинята Гоби. Ами, тук говорим за сериозни амбиции!
Ако това проработи – а най-сложната част от него току-що го направи – Китай ще извърши огромен прескок на конвенционалната ядрена енергия и ще премине директно към изцяло нова категория енергопроизводство. Не само по-безопасно и по-евтино от традиционните реактори, но фундаментално по-ефективно в конвертирането на топлина в електроенергия. И разбира се, да повторим, използвайки само изобилния торий като енергиен източник.
Финалната стъпка е демонстрирането на комерсиална готовност. Кай Сянчжоу казва, че целта е „да се завърши изграждането и демонстрацията на 100-мегаватов термален прототип до 2035 г. и да се осъществи приложението му в комерсиален мащаб“. Един 100-мегаватов реактор е малък според конвенционалните ядрени стандарти – повечето модерни реактори са от по 1 000+ MW – но е достатъчно голям, за да валидира икономическите и оперативни характеристики, необходими за комерсиално приложение.

Ако 100 MW ториев РРС може да работи надеждно и да произвежда електричество на конкурентна цена, то Китай ще има всичко необходимо, за да започне да изгражда тези реактори с комерсиална цел. И предвид контрола, който имат над цялата верига на доставки в страната – от самия торий до всеки ключов компонент – на теория няма техническа или геополитическа бариера, която може да им попречи да построят десетки, стотици такива реактори в цялата страна.

Да изясним, на теория генерираната в РРС енергия трябва да е много по-евтина от конвенционалната ядрена енергия (която вече е относително евтина). Това има логика: торият е по-евтин от урана, има 30-50 пъти по-добра утилизация, РРС ще бъдат много по-евтини за изграждане (спомнете си, няма съдове с огромно налягане), могат да се презареждат в движение, докато работят, и така нататък. Разбира се, „на теория“ и „на практика“ стоят отдалечени от години на отстраняване на грешки, на непредвидени инженерни предизвикателства и на бруталната реалност на функционирането на реалния свят. Китай прави огромен залог, че теорията ще се превърне в практика. Но ако са прави – а нищо дотук не сочи, че не са – те ще имат поне десетилетна преднина пред всички останали.

Дългосрочните последствия

Ако залогът на РРС сполучи, какво би могло да означава това в дългосрочен план за стратегическата позиция на Китай е почти невъзможно да се разбере.

Първо, очевидното: независимост от енергийните затруднения. Няма проток Хормуз. Няма проток Малака. Няма уязвимост от морски блокади на доставките на нефт.

Второ, тук не става дума само за производство на електричество: изобилието на евтина енергия променя всяка енергоемка индустрия. Топене на алуминий, стоманодобив, химическо производство, производство на полупроводници, операции на бази данни на ИИ – всичко това ще стане структурно още по-евтино, отколкото вече е, за производство в Китай. Дори доставките на стоки: само няколко часа по-рано Китай обяви планове за изграждане на най-големия търговски кораб, задвижван от... досетихте се, ториев реактор с разтопена сол!

Страната, която вече доминира глобалния производствен капацитет, ще придобие поредното непреодолимо ценово предимство в най-стратегическите индустрии на 21 век.

Трето, флексибилност на приложението. Китай може да изгради тези безопасни електроцентрали навсякъде – в Тибет, Синдзян, във вътрешните пустини, в търговските кораби, на луната, навсякъде, където има стратегическа необходимост. Централноазиатските страни, които нямат водни ресурси, а имат само пустини? Перфектните кандидати за РРС. Пакистан, Казахстан, Узбекистан – всички са потенциални клиенти за безопасни, изградени от Китай ториеви реактори, които не изискват внос на гориво, не се нуждаят от вода и нямат риск от разтапяне.

Четвърто, каскадният ефект върху останалите технологии. Изобилното евтино електричество превръща икономически неизгодните досега процеси в рентабилни. Например, крупното производство на водород за индустрията и транспорта. Вероятно не е съвпадение, че първият 10-мегаватов експериментален реактор, който се изгражда в момента в Гансу, вече е планирано да произвежда така наречения „пурпурен водород“ – начин за складиране на енергия във вид на водород, който може след това да се използва като гориво с множество приложения. Традиционно производството на водород е скъпо, но очевидно залогът е, че РРС може да направи производството на водород по-ефективно и икономически рентабилно.

Но преди всичко проектът РРС илюстрира една по-дълбока история: историята на Китай, който се заема с това, от което Западът се е отказал. Не става дума само за РРС: при почти всички енергийни източници, в почти всички възможни области наблюдаваме същата динамика. Живеем в свят, в който бюрокрацията и липсата на голяма визия, на мечти, не са характерни за страната, управлявана от Комунистическата партия, а за страните, които не са.

Историята за Китай, който подема мечтата на Уайнбърг, е почти болезнено символична. Плановете за енергийно изобилие събираха прах в архивите, защото не уцелиха политическия момент и бяха убити от бюрокрацията. И ето Китай, който работи методично по тези разсекретени американски документи, разрешава проблемите, които Оук Ридж никога не успя да завърши, изгражда в Гансу бъдещето, което Тенеси изостави. Една въздигаща се цивилизация буквално разкопава и съживява изоставените мечти на друга, залязваща цивилизация – археолози на отхвърленото американско бъдеще.

Източник: arnaudbertrand.substack.com

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова