Това, което започва като хоби на една жена, постепенно се превръща в необичаен паметник на един изчезващ начин на живот

На пръв поглед Нагоро изглежда като типично японско планинско село. Тесни пътища се вият между зелените склонове на остров Шикоку, градини се простират край къщите, а автобусните спирки и училището напомнят за ежедневието на малка селска общност.

Само че в Нагоро има нещо дълбоко необичайно. На спирката стои възрастна жена, която сякаш чака автобуса. В училището деца седят чинно на чиновете. В полето работят фермери, а край пътя велосипедисти са спрели за почивка. Но никой от тях не помръдва. Те са кукли.

Добре дошли в т.нар. "Селото на плашилата" - едно от най-странните и впечатляващи места в японската префектура Токушима. Тук реалните жители са едва около 30, докато куклите в естествен човешки размер са стотици.

Нагоро е сред местата, които усещат едновременно ефектите от застаряването на населението и масовото преселване на младите хора към големите градове. В продължение на десетилетия хората напускат отдалечените планински райони в търсене на образование, работа и по-добри възможности. Постепенно къщите остават празни, училищата затварят, а улиците се изпълват с тишина.

Днес на мястото на много от хората, които някога са живели тук, стоят кукли, облечени като фермери, ученици, работници и минувачи. Някои седят на автобусни спирки. Други разговарят в двора. Трети сякаш работят в градините. Отдалеч гледката може да бъде почти убедителна. Отблизо е зловеща.

Историята на куклите е свързана с местната жителка Цукими Аяно. Преди около три десетилетия тя изработва плашило за своето поле, като използва дрехите на баща си. Куклата обаче се оказва толкова реалистична, че хората я вземат за истински човек. Това дава идея на Аяно, която започва да изработва още фигури, но този път не просто като плашила, а като своеобразни портрети на хората и живота в селото.

"Винаги съм правила кукли като хоби. Никога не съм мислила, че хобито ми ще се превърне в нещо подобно", разказва тя пред ABC News.

Постепенно куклите стават все повече. Аяно им придава различни лица, възрасти и характери, облича ги в подходящи дрехи и ги поставя в сцени от ежедневието. Така едно обикновено планинско село постепенно се превръща в странна изложба на открито.

Една от най-силните гледки в Нагоро е изоставеното училище. След като броят на децата намалява, училището е затворено. Днес обаче класните стаи отново изглеждат населени. Само че учениците са кукли. Те седят на чиновете, сякаш чакат учителя. Някои са облечени в ученически дрехи, а други изглеждат като жители от миналото на селото. Сред фигурите има и малки деца, значително по-дребни от "родителите" си и понякога поставени с играчки или на триколки.

На други места могат да бъдат видени фермери с шапки и работни дрехи, велосипедисти с каски и възрастни хора, сякаш разговарят помежду си. Има дори своеобразен регистър, в който са записани имената на някои от куклите, техните характери и истории.

По данни, цитирани от Time Out, в селото живеят едва около 30 реални жители, докато броят на куклите е приблизително 350. Това съотношение превръща Нагоро в своеобразен символ на демографската криза в японските села. Особено впечатляващ е фактът, че в Нагоро няма раждано бебе от повече от 20 години. Но парадоксално именно куклите, които символизират отсъствието на хора, започват да връщат посетители в селото.

Туристи от Япония и от чужбина идват, за да видят необичайната инсталация. Някои пристигат заради странната атмосфера, други от любопитство, а трети искат да видят едно от местата, които най-добре илюстрират демографските промени в съвременна Япония.

Самата Аяно вижда в това нещо положително. "Сега, когато броят на куклите се увеличи, хора от цялата страна, а дори и от чужбина, идват да ги видят. Това градче стана много оживено", казва тя.

Посетителите често описват преживяването като смесица от любопитство, тъга и леко усещане за страх. Една от причините е пълната тишина. Фигурите изглеждат така, сякаш всеки момент могат да се раздвижат, но около тях няма истински човешки гласове. В отзивите на посетители мястото е описвано като "невероятно", "извънредно спокойно" и "едно от най-уникалните места" на остров Шикоку.

Необичайната история на Нагоро достига и до международната публика. Така селото, което някога постепенно е губело жителите си, започва да привлича хора отвън.

Това обаче не променя основния проблем. Куклите могат да създадат усещане за живот, но не могат да заменят хората. Те не могат да отворят отново училището, да напълнят улиците с деца или да превърнат празните къщи в домове.

В селото, където куклите са повече от хората, всяка фигура разказва история за присъствие, но и за отсъствие. Това, което започва като хоби на една жена, постепенно се превръща в необичаен паметник на един изчезващ начин на живот.