100 години от рождението на Юкио Мишима

40 романа, 15 от които екранизирани приживе, 18 пиеси, десетки сборници с разкази и есета, киносценарии. Това е краткото обобщение на творчеството на един многостранен талант от Изтока - японския писател и драматург, станал известен с псевдонима си Юкио Мишима. Той е един от най-ярките представители на втората вълна на следвоенната японска литература и признат за един от най-значимите японски писатели от втората половина на ХХ век.

Мишима е номиниран три пъти за Нобелова награда и през 1988 година издателство "Синтеса" учредява награда на негово име.

Юкио Мишима (1925 - 1970), по време на речта си пред 32-ри пехотен полк / Снимка: Getty Images Getty Images

Историята на самия Мишима е достойна за филм. Той е десен националист и основател на организацията "Татенокай" (прев. "Общество на щита"). Става дума за невъоръжена цивилна милиция, открито целяща да върне символно властта в страната на изгряващото слънце в ръцете на японския император.

На 25 ноември 1970 година Мишима и четирима негови млади последователи, въоръжени с мечове, влизат в щабквартирата на Националните сили за отбрана в Токио и се опитват да вдигнат бунт срещу "твърде мирната конституция" от 1947-а.

Юкио Мишима (1925 - 1970), колаж на корица в биографична книга за писателя

Групата взима за заложник командира на военната база, а Мишима произнася едночасова реч пред хилядите военнослужещи, с която ги зове към преврат. След като не успява да убеди военните да го последват, възприема отказа им за свой личен провал и в традицията на самураите се самоубива чрез сепуко (букв. прев. "разрязване на корема"; японско ритуално самоубийство, наричано още харакири).

Юкио Мишима е известен в японското общество като бунтар срещу буржоазния свят и нихилист. За мнозина не е учудващ фактът, че слага край на живота си с ритуално самоубийство. За нас, западните човеци, изглежда странно един толкова талантлив и успял човек да посегне на живота си по горната причина, но не така изглеждат нещата на Изток.

От западните критици той е характеризиран по-често като "спорна и противоречива личност". Самият Мишима е бил съгласен с това определение и в прав текст го споделя в интервюта. 

Истинското име на този самурай в литературата, е Кимитаке Хираоко. Освен писател и поет, той е актьор, модел, филмов режисьор, драматург и диригент.

Роден е на 14 януари 1925 година, точно преди 100 години. Самоубива се на 25 ноември 1970 година. Като писател най-популярните му творби са "Изповеди на една маска" и "Златният храм", както и биографичното му есе "Слънце и стомана", но той е автор на 40 романа, около 50 пиеси, около 25 книги с къси разкази, над 35 книги с есета; на едно либрето и един сценарий за филм. Определян е като един от най-важните следвоенни стилисти на японския език.

Критиците изразяват противоречиви мнения за творчеството на Мишима, като според някои той е "твърде разточителен в лексиката си", а метафорите му са "твърде ексцентрични". Други обръщат внимание на това, че според тях Мишима смесвал "по недопустим начин" западната и източните култури и демонстрирал еклектични схващания, като поставял тъждество между красотата, еротиката и смъртта.

Тези крайни мнения в голяма степен демонстрират непознаване на източната философия и традиции. Каквото и да се говори за Мишима, обаче, той е ярка и неповторима личност, без еквивалент в световната история на литературата.

Роден е в един от кварталите на Токио, в семейството на високопоставен държавен чиновник и дъщерята на един от директорите на академията "Кайсей". Дядо му по майчина линия бил академик по китайска литературна класика.

Имал по-малка сестра, Мицуко, която умира от коремен тиф през 1945 година на 17-годишна възраст, и по-малък брат.

Ранното детство на Мишима е белязано от властното присъствие на баба му Нацуко, която го отделя от най-близките му роднини за период от няколко години. Като внучка на феодален господар, самата баба Нацуко била отгледана в дома на принц Тарухито. Тя поддържала аристократични маниери и високо самочувствие и искала да възпита по такъв начин и внука си. Припомняла му, че е пряк потомък на Токугава Йеясу - основател и първи шогун на японския шогунат Токугава.

Нацуко била не само властна, но и склонна на жестокост, жена. Нейният непоколебим характер се среща в някои от героините на Мишима. Според биографите му именно от баба си той наследил мрачните си и гневни изблици, както и възприемането на смъртта като "очарователно геройство". Малкият Мишима често бил сам, или в ограничения кръг на братовчедките си.

Баба Нацуко му забранявала да излага лицето си на слънце, да спортува и да си играе с момчета от по-долен произход. Такова е тъжното детство на бъдещия писател, режисьор и бунтар.

Мишима се освобождава от бабиния си затвор, когато става на 12. Поемат го, обаче, бащините му мании за възпитание в мъжество. Баща му често го заставял да стои неподвижен толкова близо до железопътната линия, че преминаващ влак буквално да се отърка в носа на малкия Мишима, и той не трябвало дори да трепне от уплах. Тази свръх строга и полу военна дисциплина не търпяла съпротива от страна на момчето. Бащата контролирал всичко, което прави, или чете. По отношение на литературните увлечения на сина си казвал, че "няма да допусне каквото и да е мекушаво увлечение".

А точно тогава Мишима започнал да пише своите първи разкази и както може да се предположи, е трябвало да ги крие от роднините си. Тайно четял чужда литература, като творбите на Оскар Уайлд, Райнер Мария Рилке и други европейски автори. Учел немски, френски и английски и някои автори четял направо в оригинал.

Мишима става почитател на японския писател Мичизо Тачихара (1914 - 1939) и най-младия член от редакторската гилдия на литературното общество. Първите му публикувани творби били стихотворения в характерен японски стил. Веднъж прекрачил прага на забранената си дейност, младият Мишима проявил характер и не се отказал да пише.

Бил поканен да напише къс разказ за литературно списание. В него описал усещането си, че предците му продължават да живеят в него. Учителите на Мишима останали силно впечатлени от тази трактовка и предложили разказа му за публикуване в престижното литературно списание "Бунгей-Бунка".

Разказът бил публикуван в книжен вариант през 1944 година в ограничен тираж, заради недостига на хартия по време на Втората световна война. Излиза с псевдонима Юкио Мишима, предложен от учителите му.

Според биографите на писателя хрумването с псевдонима било предпазна мярка от тяхна страна - да предпазят момчето от подигравките на съучениците му. Някакви момчета от училищния ръгби клуб го наричали "пишещия лигльо". Това отношение оставя дълбока травма в душата на Мишима, описана в разказа му "Момчето, което пишеше стихове".

През Втората световна война Мишима получава повиквателно известие от наборната служба към Императорската армия и искал да служи, но се явил пред комисията леко настинал. Военен лекар му поставил погрешна диагноза туберкулоза и комисията го обявила за негоден за военна служба. Започнал работа във фабрика, а нощем пишел.

Единственият му читател била майка му, и то тайно от баща му.

Мишима завършва право в университета в Токио през 1947 година и бил назначен за служител в Министерството на финансите. Баща му градял планове за успешна кариера на сина си. За да му се противопостави по по-деликатен начин, един ден Мишима казал на баща си, че се чувства психически изтощен от тази работа и иска да я напусне.

На въпроса какво ще работи, отговорил, че ще се занимава с писане. Странно, но този честен отговор сломил волята на строгия му баща и той дал благословията си Мишима да твори.

Младият писател пишел романи, популярни сборници с повести, къси разкази и литературни есета, пиеси за театъра "Кабуки" и модерни версии на японския традиционен драматичен жанр Нох. Започва първия си роман - "Крадци", в който главни герои са двама млади аристократи, подтикнати към самоубийство. Романът бил публикуван през 1948 година и постига голям успех сред читателската аудитория.

Мишима бил едва 24-годишен, когато става знаменитост.

Творчеството му му донася международна известност и голям брой последователи в Европа и в Съединените американски щати. Повечето от най-известните му творби са преведени на английски език.

Мишима пътувал много. Осъществил седем околосветски пътешествия.

През 1952 година заминава за Гърция и остава запленен от природата й. Вдъхновен от легендата за Дафнис и Хлоя, написва "Шумът на вълните". През 1956 година излиза "Златният храм" - роман за опожаряването на храм в Киото. През 1960-а написва "След банкета", в който с подробности описва събитията около губернатора на Токио. Обвиняват го, че бил навлязъл без разрешение в личното пространство на политика и бил даден на съд. 

През 1962 година излиза най-авангардното произведение на Мишима - "Красива звезда". Според критиците творбата е на границата с научната фантастика, но оценката за художествените й качества не са еднозначни.

През 1968 година Мишима е номиниран за Нобелова награда за литература, но наградата е дадена на ранния му ментор Кавабата. Междувременно на писателството си, той гради и актьорска кариера. Получава главна роля във филма на Ясудзо Масумура "Страх от смъртта" (1960 г.), в който изпълнява и основната песен на филма.

Следват още няколко филмови роли, като в някои от филмите е не само актьор, но и режисьор, а на други е автор на текста към песните.

Стройната физика на Мишима привлякла погледите и на хора от модния бизнес. Включен бил като фотомодел в сесията Ба-Ра-Кей, в каталог на Айко Хосое, както и в сесиите на Тамоцу Ято "Млад Самурай", в които позира облечен в препаска и въоръжен със самурайски меч.

Тези фотоси го превръщат в моден идол за съвременниците му в Япония.

За да поддържа формата си, Мишима започнал да вдига тежести. Правел по три тренировки седмично в продължение на 15 години до края на живота си. Започва да учи и кендо (б.а. японски фехтовален спорт).

Има сведения, че Мишима е можело да вземе за жена Мичико Шода, която по-късно се омъжва за коронования принц Акихито и става императрица Мичико. През 1958 година Юкио Мишима се жени за Йоко Сугияма, от която има две деца - дъщеря Норико и син Личиро.

В личния си живот бил също толкова "разнообразен", колкото и в артистичните си изяви. Според някои е бил бисексуален. Това съмнение идва от факта, че докато работел по "Забранени цветове" посещавал много гей барове.

Тук мненията се разделят - според едни го правел заради книгата, според други книгата му е била оправдание. В множество интервюта вдовицата му отрича да е бил хомосексуалист. През 1998 година, обаче, излиза един разказ на писателя Жиро Фукушима, в който той буквално признава хомосексуална връзка с Мишима.

Разказът включва 15 писма между двамата, за които Фукушима твърди, че са автентични. Наследниците на Мишима го осъждат за "нарушаване на личното пространство и авторските права", което не би следвало да тълкуваме като клевета. Факт е, че през 2014 година в един от Походите на дъгата в Сан Франциско, името на Мишима е сред посочените за ЛГБТ личности, "които значително са допринесли в своята област".

Както вече споменахме, Мишима, макар и по погрешка, бил освободен от военна служба като негоден. През 1961 година, обаче, той сам се записва в японските сухопътни сили и преминава през обучение. Година по-късно основава "Татенокай". В частната милиция се записали младежи, повечето от които - студенти.

Целта на формированието била да обучи цивилни на военни принципи и дисциплина, за защита на японския император. Обучавал ги самият Мишима.

Според идеологията му, обаче, императорът трябвало да бъде защитаван като абстрактна представа за Япония, в духа на традицията, а не като реално управляващ държавата. Мишима дори осъжда император Хирохито за това че милиони японци са дали живота си във Втората световна война в името на "живия бог" императора, а Хирокито отказвал да се счита за такъв. Така, според Мишима, смъртта на жертвите изглеждала напразна.

Към края на живота си Мишима възприема силно индивидуален тип национализъм и защитава монархическите идеи, но в духа на самурайските традиции. Бил отдаден на самурайския код "Бушидо", съгласно който Хирокито е трябвало да абдикира заради загубените през Втората световна война животи на японски войници и цивилни. Това мнение му спечелило много врагове, главно от страна на японската левица.

Преди да сложи край на живота си Мишима написал няколко пиеси, снимал се в няколко филма и режисирал един от разказите си. Така че политическата му деятелност се развива на фона на многостранни изяви и успехи. През 1966 година играе главната роля във филма "Патриотизъм" по едноименното му произведение. Никой не очаква този деен и успешен човек да сложи край на живота си на 25 ноември 1970 година, когато е на върха на кариерата си.

По време на ритуалното самоубийство Мишима избира един след друг двама от хората си от "Татенокай". Единият от тях - Масакацу Морита не се справя с кървавата си задача и също завършва със сепуко. В Япония този случай е познат като "Инцидентът с Мишима".

Казват, че Мишима е планирал внимателно самоубийството си в течение на поне една година преди това. Твърди се, че в това били посветени само няколко члена от "Татенокай". Според преводач и биограф на Мишима, той отдавна мечтаел да приключи живота си по този начин - като самурай, и опитът за преврат само му послужил за претекст.

Суицидната му нагласа е в духа на самурайската традиция за чест, така че трябва да приемем смъртта му като достоен край. 

Една драматична постановка в нашенския театър "София" успешно направи опит да даде отговор на културологичната разлика между Запада и Изтока.

Спектакълът "Мадам Мишима" се вглежда в онзи скрит механизъм, който тласка Мишима към предизвестения финал, но не като съдба, а като свободната му воля за избор.

Последната написана творба на Мишима е тетралогията "Морето на плодородието". Споменахме за наградата на името му, а през юли 1999 година отваря врати и "Литературен Музей Юкио Мишима". Освен номинациите за Нобелова награда за литература, Юкио Мишима е носител на множество японски награди за литература и драматургия; на наградата за изкуство Майничи и на награда на Министерството на образованието на Япония, за "Мадам дьо Сад".

Романът му "Морякът, комуто морето обърна гръб" е номиниран три пъти за Нобелова награда за литература, като "блестящо въплъщение на еротизма и смъртта". Има нещо иносказателно в тази мотивация, защото тя изразява самата личност на Мишима - един неспокоен дух на Изтока, надарен с мащабен талант.

Напълно се присъединяваме и към чудесното резюме на Цветана Кръстева за писателя към преводното издание на български на "Морякът, комуто морето обърна гръб": "Дързък, предизвикателен, бисексуален, той системно скандализира благоприличното общество. Без съмнение в това има и доза нарцисизъм. Но най-вече е бунт срещу охолното равнодушие и духовния упадък, предизвикани от икономическите успехи на следвоенна Япония".

Юкио Мишима - цитати

"Единствено съзнанието може да преобрази този свят."

"Красотата не принадлежи никому."

"Красотата е смърт."

"Прекалено много мислиш за себе си, момче. И затова обръщаш такова внимание на дефекта си."

"Истинската красота е нещо, което напада, надвива, ограбва и накрая разрушава."

"Грешат тези, които смятат, че мечтите са игра на интелекта. Не, мечтите са точно противоположното - бягство от разума."

"Имаме глупостта да смятаме, че дори за най-малкото парченце блаженство непременно ще трябва да платим, и то висока цена."

"Когато тишината продължи дълъг период от време, тя придобива изцяло ново значение."

"Миналото винаги ни дърпа назад. То е пълно с не много на брой, но много мощни пружини, които като се разпънат, ни изстрелват в бъдещето."

"Хората обичат винаги по-силно тези, които изобщо не им подхождат. Това е особено вярно за жените."

"Истинската болка никога не се усеща веднага. Тя прилича на туберкулозата - когато човек забележи първите й симптоми, това значи, че болестта е достигнала почти последния си стадий."

"Когато планираме щастие за някой друг, ние безсъзнателно му приписваме това, за което сами сме мечтали, като смятаме, че осъществяваме неговите щастливи надежди."

"През целия си живот съм бил наясно, че противоречието е в самото естество на моето съществуване".

"Единствено съзнанието може да преобрази този свят".

"Никой не може да си представи колко добре човек може да лъже за състоянието на неговото сърце".

"Няма страх или несигурност в съществуването - живеенето ги създава".

"Човешкият живот е ограничен, но аз искам да живея вечно".

"Сърцето, което се опитва да достигне сърцето на другия, изглежда все по-далеч".

"Искам да направя поема от живота си".

Еми МАРИЯНСКА, Dir.bg