Древни мумии, индианско предание и сензационни находки стоят в основата на една от най-устойчивите археологически загадки на Америка

В северозападната част на щата Невада, далеч от големите градове и туристическите маршрути, една варовикова пещера повече от век е в центъра на спорове, които далеч надхвърлят границите на археологията.

За северните паюти - индианското коренно население, обитавало земите на днешна Невада и съседни части на Калифорния и Орегон, пещерата е място, свързано с древно предание за жестока война и унищожен народ. За археолозите тя е един от най-значимите праисторически обекти в Големия басейн - обширната област между Сиера Невада и Скалистите планини в западната част на Северна Америка. Находките в нея разкриват хилядолетна история на човешко присъствие. За любителите на загадките Лавлок е мястото, където уж били открити останките на древна раса от червенокоси великани, а най-важните доказателства по-късно били укрити.

Входът на пещерата Лавлок в щата Невада - едно от най-значимите археологически находища в района на Големия басейн. Снимка: BLM Nevada/Wikimedia Commons

Почти всеки съвременен разказ за пещерата започва с една и съща черно-бяла фотография. На нея огромно мумифицирано тяло е изправено между двама мъже в костюми. В интернет снимката се представя като доказателство, че в Лавлок действително са намерени гигантски човешки останки. Според различните версии мумията била висока повече от три метра, принадлежала на изчезнал народ от червенокоси канибали и по-късно била предадена на института "Смитсониън", където изчезнала.

Фотографията обаче почти сигурно няма нищо общо с Лавлок.

За да бъде проследен произходът на легендата, трябва да се върнем към индианското предание, археологическите дневници, старите вестници и музейните архиви.

Археологическите пластове в Лавлок пазят свидетелства за хилядолетно човешко присъствие в района. Снимка: Ken Lund/Wikimedia Commons

Пещерата Лавлок се намира в сухия пейзаж на западна Невада, недалеч от някогашното езеро Хумболт. Тя не впечатлява с размерите си и изглежда като обикновена кухина в нисък варовиков хълм. В продължение на хилядолетия обаче е използвана от хората, населявали района - като временно убежище, място за съхранение на припаси и част от всекидневния им живот.

Сухият климат съхранява органични материали, които на други места рядко оцеляват.

Светът научава за пещерата през 1911 г., когато двама предприемачи започват да добиват натрупаното в нея прилепно гуано, използвано като естествен тор. Археологическите пластове първоначално са възприемани като пречка. Големи количества пръст са изкопани, пресяти и изхвърлени, преди работниците да обърнат внимание на предметите, които се появяват сред тях.

Сухият пейзаж около пещерата Лавлок в Невада Снимка: BLM Nevada/Wikimedia Commons

Когато през пролетта на 1912 г. археологът Лълуелин Лауд пристига в Лавлок от Калифорнийския университет, част от първоначалните пластове вече са разрушени. Въпреки това той събира хиляди находки. По-късно проучванията са продължени от Марк Реймънд Харингтън, а резултатите са публикувани през 1929 г. в монографията "Lovelock Cave", която остава основен научен труд за обекта.

Сред намерените предмети има мрежи, сандали, ловни принадлежности и забележително добре запазени примамки за водоплаващи птици, изработени от тръстика и пера. Открити са също човешки погребения и мумифицирани тела.

Почти три десетилетия преди първата археологическа експедиция обаче вече е записан разказ, който по-късно ще бъде свързан с тези находки.

Артефакти, открити при археологическите разкопки в пещерата Лавлок. Днес те са част от експозицията на музея "Хумболт" в Уинъмука, Невада. Снимка: Mx. Granger/Wkimedia Commons

През 1883 г. Сара Уинемъка Хопкинс публикува книгата "Life Among the Piutes: Their Wrongs and Claims" ("Живот сред паютите: Несправедливостите, които им бяха причинени, и техните претенции"). Това е една от първите книги в американската история, написани от коренна американка.

Родена около 1844 г., Сара е дъщеря на вожда на северните паюти Уинемъка. Тя работи като преводач, преподавател и обществен защитник на своя народ, преживял през XIX век войни, принудителни преселвания и загуба на земи.

Книгата ѝ съчетава лични спомени, свидетелства, семейни истории и устни предания. Сред тях е и разказът за малка, но опасна общност, живяла край река Хумболт.

Според преданието тези хора нападали пътници, убивали ги и ги изяждали. Разказвало се, че разравяли гробове, за да отнасят мъртвите, а по време на битки жените им прибирали падналите воини от бойното поле.

В текста на Уинемъка обаче не се споменават великани.

Описаните противници говорят същия език, използват същите оръжия и лодки и воюват за територия и оцеляване. Разказът ги представя като хора, а не като свръхестествени същества.

Артефакти, открити при археологическите разкопки в пещерата Лавлок. Днес те са част от експозицията на музея "Хумболт" в Уинъмука, Невада. Снимка: Mx. Granger/Wkimedia Commons

След продължителни сражения последните оцелели се укриват в пещера край езерото Хумболт. Паютите обсаждат входа и не им позволяват да излязат за вода. След като опитите да ги принудят да се предадат се провалят, пред пещерата са натрупани дърва, които са подпалени. Когато нападателите се връщат десет дни по-късно, от вътрешността се носи тежка миризма и те приемат, че всички са загинали.

Уинемъка добавя и подробност, която впоследствие става важна за легендата - според преданието хората от унищожената група имали червеникава коса. Тя пише, че семейството ѝ пазело кичур от нея като реликва, предавана между поколенията.

В по-късните версии на историята враговете на паютите често са наричани Си-Те-Ка. Връзката между това название, текста на Уинемъка и легендата за великаните обаче не е еднозначна. Самата тя не описва гигантски народ.

Когато през 1911 г. миньорите започват да разкопават пещерата, сред гуаното се появяват кошници, рогозки, въжета, сандали, дървени сечива и човешки останки. Намерени са и мумифицирани тела, някои от които имат коса с ръждивокафяв оттенък.

Така отделни елементи от устното предание започват да бъдат свързвани с археологическите находки - разказ за хора, загинали в пещера, човешки останки и червеникава коса.

Условията, при които са направени ранните открития, допринасят за появата на слухове. Първите находки са извадени от работници, които не водят археологически дневници и не отбелязват точното местоположение на всеки предмет. Част от материалите са унищожени при добива, други попадат в частни колекции, а трети напускат пещерата без документация.

Вътрешността на Лавлок - естествено убежище, използвано от хората в продължение на хилядолетия и превърнало се в един от най-важните археологически обекти в западната част на Северна Америка. Снимка: BLM Nevada/Wikimedia Commons

Когато Лауд започва работа през 1912 г., значителна част от първоначалния археологически контекст вече е изгубена.

В следващите години започват да се разпространяват разкази за необичайно големи кости, мумии с изключителен ръст и скелети, които няколко души едва успявали да повдигнат. Тези твърдения не са подкрепени с точни описания, измервания или запазени останки.

През 1929 г. Лауд и Харингтън публикуват резултатите от проучванията си. В 183-страничната монография са описани пещерата, археологическите пластове, погребенията и хилядите намерени предмети. Споменати са човешки останки и мумифицирани тела, но няма научно документирани скелети на великани.

Хронологията показва, че представата за гигантския народ не присъства в най-ранните основни източници.

Книгата на Сара Уинемъка е публикувана през 1883 г. и не описва необичайно високи хора. Дневниците от първите научни разкопки през 1912 г. не съдържат данни за гигантски скелети. В монографията от 1929 г. също не се говори за раса от хора с ръст три метра.

17-а страница от броя на "The Salt Lake Tribune" от 7 юни 1908 г., съдържаща публикацията за т.нар. "Гигант от Сан Диего". Източник: The Salt Lake Tribune/Library of Congress

Разказите за великани започват да се разпространяват по-широко през 30-те години на XX век, предимно във вестниците.

По това време американската преса проявява силен интерес към древни мумии, изгубени цивилизации, загадъчни градове и необичайни скелети. Лавлок вече предлага всички необходими елементи за подобна история - истинска пещера, археологически разкопки, мумии и индианско предание.

Появяват се съобщения за скелети с необичаен ръст. В едни публикации височината им е малко над два метра, в други достига около 2,5-2,7 метра, а впоследствие - почти три метра.

Сред най-често цитираните случаи е този на Джон Т. Рийд. През 1931 г. той съобщава, че е измерил човешки скелет с дължина около седем фута и половина - приблизително 2,30 метра.

Останките обаче не са открити в пещерата Лавлок, а край пресъхнало езеро в района. Измерването не е потвърдено чрез научно антропологично изследване и не е известно скелетът да е запазен за последващ анализ.

При по-късните преразкази случаят постепенно е включен в историята за пещерата, а съобщаваният ръст на намерените хора продължава да нараства.

Така Лавлок започва да бъде представяна не само като важен археологически обект, а като пещерата на червенокосите великани.

Най-разпространеното визуално "доказателство" за тази версия е фотографията на огромното мумифицирано тяло, заобиколено от мъже. Произходът на снимката обаче може да бъде проследен до събитие, което предхожда разкопките в Лавлок.

Уилям Джон МакГий (вляво) и собственикът на т.нар. "Гигант от Сан Диего" на снимката, публикувана в "The Salt Lake Tribune" на 7 юни 1908 г. Източник: The Salt Lake Tribune/Library of Congress

На 7 юни 1908 г. вестник "The Salt Lake Tribune" публикува снимка на т.нар. "Гигант от Сан Диего" - мумифицирана фигура, която години наред обикаля американските панаири, представяна като останките на необичайно висок индианец, открит в пещера край Сан Диего. Според публикацията експонатът е измерен в присъствието на специалисти от "Смитсониън" и се оказва висок осем фута и четири инча (около 254 см) - ръст, който и без никакви сензационни твърдения би превърнал подобен експонат в една от най-необичайните панаирни атракции на своето време.

След като получават разрешение да извършат експертиза, учените вземат проба от материала, наподобяващ кожа. Лабораторният анализ показва, че тя всъщност представлява желатин, а не човешка тъкан. На снимката до фигурата са антропологът Уилям Джон МакГий и собственикът на експоната, за когото вестникът изрично отбелязва, че е бил напълно невинен по отношение на измамата и не е знаел, че показва фалшификат.

След приключването на изследването собственикът се съгласява да продаде "мумията" на "Смитсониън" за 500 долара. Така още през 1908 г. американската преса публикува резултатите от научната експертиза, според която "Гигантът от Сан Диего" е добре изработена мистификация.

Но историята не приключва дотук. С течение на времето фотографията започва да се разпространява самостоятелно, без оригиналната публикация на "The Salt Lake Tribune". Изчезва разказът за научната експертиза и и разобличаването на измамата. На негово място се появява нова история - че снимката показва мумия, открита в пещерата Лавлок. Към нея постепенно е добавено и твърдението, че "Смитсониън" е прибрал останките и ги е укрил, за да не бъде признато съществуването на древни великани.

Първа страница на броя на "The Salt Lake Tribune" от 7 юни 1908 г. В него е публикувана статията за "Гиганта от Сан Диего", която е пример за обективна журналистика, но чиято снимка по-късно започва да се използва за неверни твърдения. Източник: The Salt Lake Tribune/Library of Congress

Няма известни музейни документи, инвентарни записи или археологически дневници, които да свързват фотографията или изобразената мумия с Лавлок. Снимката е публикувана през 1908 г. - три години преди началото на добива на гуано в пещерата и четири години преди първата научна експедиция.

Друг важен елемент от легендата е червеникавият цвят на косата върху част от мумифицираните останки.

Косата на тела, запазени в сухи пустинни условия, действително може да изглежда червена или рижава. Това не означава непременно, че е имала същия цвят приживе. След смъртта пигментите се променят под въздействието на времето, въздуха и химичните процеси в околната среда. Черна или тъмнокафява коса може постепенно да придобие ръждив, меден или червеникав оттенък.

Американската изследователка Адриен Мейър, която проучва връзките между древните предания и природните находки, посочва сходни механизми при възникването на истории за великани. Големи кости на изчезнали животни понякога са възприемани като човешки, отделни необичайни находки се включват в местни предания, а колекционери и изложители допълнително разпространяват сензационни версии.

Къса дървена пътека помага на посетителите да влязат в пещерата Лавлок, която днес е защитен исторически обект. Снимка: BLM Nevada/Wikimedia Commons

Съобщения за отделни хора с необичаен ръст съществуват и не могат да бъдат изключени по принцип. Те обаче не представляват доказателство за отделен народ или раса от великани. За подобно заключение са необходими запазени останки с документиран произход, надеждни измервания и антропологични изследвания.

Такива доказателства от пещерата Лавлок не са известни.

Това обаче не обезценява преданието, записано от Сара Уинемъка.

Археологията изследва материалните следи от миналото - предмети, човешки останки, селища и пластове. Устните предания съхраняват паметта на дадена общност за конфликти, преселения, природни бедствия и други събития, които могат да бъдат променяни при предаването им между поколенията.

Разказът за унищожените врагове на паютите може да пази спомен за реален конфликт, но наличните източници не позволяват това да бъде доказано. Не е възможно и да бъде установено доколко описаните събития са се променили през вековете на устно предаване.

За северните паюти историята остава част от културната памет, свързана с мястото и с миналото на техния народ. Тя не възниква като археологическа теория и първоначално не съдържа твърдение за раса от гиганти.

След повече от век проучвания науката не е открила доказателства, че пещерата Лавлок е била обитавана от древен народ от червенокоси великани. Известната фотография не произхожда оттам, сензационните съобщения се появяват след първите разкопки, а най-ранният запис на преданието не описва гиганти.

Самата пещера обаче е истински и значим археологически обект. В нея са открити човешки останки, мумифицирани тела и хиляди предмети, разкриващи живота в Големия басейн през продължителен период от време.

Около тези находки постепенно се натрупват устното предание, непълната документация на ранните разкопки, вестникарските сензации, панаирната фотография и по-късните интернет версии.

Така историята на Лавлок показва не само какво може да бъде открито в археологическите пластове, но и как археологическите находки, местните предания и човешкото въображение могат да създадат легенда, която да надживее самите факти.