Мъчно му било, че Данчо Караджов не постъпил колегиално и  приписал песента на себе си

Когато станал министър на културата, композиторът искал за свой заместник актрисата Виолета Гиндева

Не пътувал със самолет след катастрофата с Паша Христова, която изпяла негова новогодишна песен, но загинала преди излъчването ѝ

"Институция. Авторитет. Безспорен професионалист, на когото винаги съм се възхищавала за таланта и знанията." С тези думи оперната певица Весела Нейнски описа баща си – легендарния композитор проф. Георги Костов, който си отиде на 19 януари, 3 дни преди да навърши 83 г.

Той е един от най-известните ни музикални творци

с много песни, които поколения българи никога няма да забравят. Завършва Българската музикална академия при проф. Панчо Владигеров, а след това специализира в Московската консерватория. Преподава в Академията и е министър на културата в правителството на Жан Виденов (1995-1996 г.). Автор е на музикално-сценични произведения, творби за симфоничен, духов и струнен оркестър, камерна музика и др. Написал е повече от 1000 детски, хорови и забавни песни. Неговите "Песни за животните", "Деца на света", "Детство мое" и много други добиват широка популярност. Костов създава хита "Да те жадувам" на група "Сигнал" по стихотворението на Любомир Левчев "Недопустимост", част от стихосбирката му "Самосъд" (1975 г.).

"Песента е моята визитна картичка - споделяше приживе композиторът. - С Левчев бяхме приятели от 50 г. Когато прочетох стихотворението, то веднага ме грабна. Казах му, че е много хубаво, но за песен трябва заглавието да е друго. Предложих му "Да те жадувам" и той се съгласи."

"Жоро много харесваше и обичаше "Да те жадувам" – посочва пред "24 часа" композиторът и вокален педагог Румяна Мартон, една от най-близките приятелки на проф. Костов. – Той вложи специална любов в създаването на тази песен. Затова му беше много мъчно след историята с Данчо Караджов, който постъпи неколегиално и я представи за своя песен с текст на Орлин Орлинов, а фактически текстът е на Левчев."

За тази несправедливост композиторът страдал дълго, но въпреки това не спестявал истината на никого.

"Той беше много открит и откровен, на моменти даже стигаше до неделикатен хумор – разказва Мартон. - Дипломатичността му беше чужда и можеше да ти каже истината по такъв начин, че да те обиди, но никога не премълчаваше. Беше много темпераментен и като искаше да вдигне скандал, го правеше, без да му мигне окото.

Казваше, когато може да помогне и когато не може.

Когато виждаше, че някой човек е талантлив, той го защитаваше. Винаги беше страшно отзивчив и много помагаше на хората. Аз го познавам от 1959 г. В продължение на 65 г. бяхме приятели. Двамата бяхме състуденти, но в различни курсове. Аз бях при Марин Големинов, а той при Панчо Владигеров. Той беше член на младежката секция на Съюза на композиторите и беше първият колега, който ми каза: "Ти имаш толкова хубави работи, можеш да кандидатстваш". У него нямаше злоба или завист, че някой друг е талантлив. Това беше първият жест от него към мен."

За добротата му към хората в нужда свидетелства и председателят на Съюза на българските композитори Ценко Минкин: "Той направи нещо много значимо, докато беше ректор на Академията. Назначи като хоноруван професор низвергнатия от комунистическата власт композитор и пианист Трифон Силяновски. Това му прави чест, даде му хляб. И тази постъпка не бива да се подминава."

Едно от най-силните качества на проф. Георги Костов било мениджърството. Всичко, с което се захванел, ръководел с лекота. "Жоро знаеше как да управлява – спомня си Румяна Мартон. -

Той беше роден за лидер Неслучайно го наричаха "Златният ректор". Понякога обичаше да стои пред вратите на залите и да слуша как се провеждат часовете. А докато беше министър на културата, мислеше как да повиши заплатите, да няма съкращения. Работеше за хората. Спомням си една вечер, много късно, ми се обади по телефона, за да ме попита какво мисля за Валя Гиндева (актрисата Виолета Гиндева), защото я искаше за зам.-министър. Но тя така и не стана, не си спомням дали не отказа предложението."

Докато е министър на културата, се престрашил да се качи на самолет поради няколко служебни пътувания. След това обаче отново спрял. Имал фобия заради катастрофата с Паша Христова през 1971 г.

"Паша Христова изпълни моята новогодишна песен "Сурва, сурва година" – разказва преди няколко години проф. Костов. - Записа я, засне я и загина на 21 декември. На Нова година я даваха усмихната, красива по БНТ. Оттогава в продължение на 24 г. не се бях качвал на самолет. На 25 януари 1995 г. ме избраха за министър на културата. Прибрах се и жена ми ехидно ме погледна и попита:

"А сега дали ще пътуваш със самолет?"

Пътувах на много места служебно. Трябваше да ходя до Австрия и Унгария и пожелах да пътувам с кола. На връщане, навлизайки от Австрия в Унгария, на деветия километър от границата задминахме два големи тира и в този момент насреща се появи нов тир.

Шофьорът се уплаши и вместо да влезе между двата тира, остана в лявото платно. Тирът срещу нас ни удари и ние се въртяхме като пумпал с размазана лява половина и строшени стъкла. Добре, че колата бе "Мерцедес" и ни спаси. Това беше на 25 ноември 1995 г. Оттогава не се качих на самолет."

"Да, той наистина имаше фобия от самолетите – разказва Румяна Мартон. – За първата ни младежка конференция за композитори и музиковеди в Москва заради него пътувахме с влак. Там ни правеше много номера. Все криеше на някого по нещо. Студентските ни години бяха забавни. В час по хармония например винаги имаше изпълнения. Ако седнеше до мен, преподавателят го местеше зад мен, защото много си говорехме.

Като седнеше зад мен, ръцете му бяха вечно в косите ми, които бяха дълги и гъсти и всичко това разваляше дисциплината и накрая ни гонеха и двамата.

С него никога не беше скучно, напротив, винаги бяха фойерверки. Трите му любими теми бяха сексът, колите и футболът. Много обичаше и хубавата храна. Почти до края на дните му се чувахме всяка седмица по телефона. Винаги ми казваше, че прекалено много се раздавам, че съм честна и искрена и не съм помислила за себе си."

За разлика от професионалния живот на проф. Костов, личният му е обсипан с перипетии, но най-ценните подаръци от него са двете му дъщери – Весела и Лилия. И двете наследяват музикалните умения на баща си. Весела става оперна певица, а Лилия пианистка.

"По паспорт съм Весела Костова, въпреки че повечето хора ме познават с фамилията Нейнски, която ползвам като сценично име – посочва тя. - Кръстена съм на майката на баща ми - баба ми Василка. През 1967 г. баща ми сключва брак с майка ми, виолистката Мими Нейнска, първата изпълнителка на неговото концертино за виола. За съжаление, малко след като съм проходила, са се развели през 1974 г.

Баща ми беше много строг към мен. Когато станах на 5 г., той ми купи мъничка цигулка, но аз я сложих на дясното рамо, защото съм левичар. Тогава реши, че няма как да стана цигуларка, и ми купи пиано. Слава богу, не го разочаровах и завърших Музикалното училище със златен медал с този инструмент. Започнах да следвам в Академията дирижиране и теория на музиката, но 3 г. по-късно между нас настъпи истинска драма, защото аз започнах да пея опера, а той имаше съвсем други планове за мен – да му стана асистент. Години наред бяхме във война, докато накрая той се примири и дори ме покани да пея главната роля в неговия мюзикъл "Сантиментално пътешествие" през 2005 г. На 50-годишния му юбилей на сцена дори лично ми акомпанира на концерта, за да изпея две негови произведения. Сега гледам тези записи с носталгия и умиление."

Оперната певица признава, че чак сега осъзнава колко много прилича на композитора.

"Той беше много борбен, дори див на моменти, с чувство за хумор, много умен, силен, състезателен, амбициозен, но много честен и справедлив – категорична е Нейнски.

- Мисля, че все повече приличам на него по характер, макар че имам малко и от мекотата и благородството на майка си. В последните 2 г. животът много ни сближи. За съжаление, съдбата го смири по жесток начин, но се радвам, че бях до него до края. Разбира се, двамата много се различавахме, а основното е, че аз освен музикант, много мечтаех да стана лекар, а

той мразеше болници и доктори,

дори кръв рядко даваше за изследване. На 14 год. влязох в болнична операционна да гледам интервенция и той беше ужасен до дъното на душата си и ми каза: "1 млн. в торба да ми дадат, това не мога да го издържа". Той пък мечтаеше да стане футболист. Много обичаше тази игра. Дори когато оставил мама да ме ражда, отишъл да играе футбол и бил сигурен, че ще има момче, за да ритат заедно. Ако му звъннех по телефона, когато играе "Левски", ставаше драма, толкова се вълнуваше. Затова моят последен подарък на този свят за него беше една футболна топка, която взе със себе си във вечността. Той остави на всички ни безценната си музика. Благодарна съм за всичко, и за хубавите, и за тежките моменти с баща си. Ще го помня вечно с обич и гордост."

Другата му дъщеря Лилия Костова от малка успявала да го ядосва, защото била много палаво дете. "През лятото на 1995 г. бяхме на море в Евксиноград – спомня си тя. - Плажът беше прекрасен, а игрите вълшебни. Една вечер играехме на гоненица и аз си счупих единия пръст на ръката. Въпреки невъобразимата болка нищо не казах и се качих с майка ми в стаята, тъй като татко ми играеше карти в лобито на хотел "Тунела". На сутринта тръгнахме за болница във Варна. Рентгеновите снимки показаха лошо счупване и разместване.

Баща ми беше много разстроен и нервен и отказа да наблюдава какво се случва в кабинета по време на наместването на пръста.

Спомням си и други интересни случки. Татко имаше спортния навик да играе футбол със студентите от Академията. Обикновено това бяха младежи от Вокалния факултет, които професорът упражняваше освен на футбол и на хармония почти всеки път след лекциите. Може би заради непринудения хумористичен тон, който баща ми използваше със "съотборниците" си, или заради радостта от придобитите знания в областта на хармонията, певците изразяваха благодарността си с изпълнение на негови произведения."

Дъщерята на композитора допълва, че проф. Костов я е научил на много важни уроци в живота.

"Благодарна съм на татко, че ме е възпитал в духа на морал, точност, трудолюбие, борба за справедливост и отстояване на принципи и идеали – категорична е пианистката. - Предал ми е познания в различни области (дори в поправка на техника). Наследила съм любовта както към музикалното, така и към другите изкуства, към природата, обичта и почитта към родителите и уважението към труда и постиженията на останалите. Просвети ме

да ценя истинското като диамант,

в сравнение с фалшивото като парче от счупено стъкло, като вниквам под повърхността на личността и не се поддавам на хорската суета и ласкателства. Той се е стремял към личностно усъвършенстване и израстване, като е обединявал усилията си с творчески колективи за постигане на общи висши художествени цели. Приела съм за свой дълг да продължа неговото дело, доколкото мога. Написала съм множество материали за неговото творчество, като за 80-годишния му юбилей издадох книгата "Живот по ноти", със стремеж достоверно и обективно да отразя фактологията и творческия му път. Духовното му наследство е висок принос за българската музикална култура."

Симона Димитрова, "24 часа"