Не е шега часове наред да си изложен на слънчевите лъчи, докато кръстосваш бузлуджанските чукари и се здрависваш с избирателите, да се снимаш с тях за спомен и да дундуркаш ред бебенца, ред вдетинени бабички. И по-корави мъже от Станишев биха се огънали, биха рухнали физически и психически, какво остава за него.

Съвсем както подобава и напълно в класическия за политическата си сила стил премиерът и лидер на БСП словесно размаза пред феновете си класовия враг в лицето на опозицията и обеща, че партията му нивга няма да падне на колене пред него.

Сетне, очевидно вече под влияние на жегата и разтапящите слънчеви лъчи, обрисува пред смаяната си аудитория една въображаема картина на България… след пет години.

С всичко сторено и изречено Станишев даде да се разбере, че е в плен на някои сериозни заблуди.

Първо, че на БСП участието и в следващото управление й е “в кърпа вързано”. Второ, че чрез нападки към опонентите е възможно да бъдат изтикани на заден план собствените безобразия, онези, дето тъй живописно бяха изредени в доклада на ЕК, в който – между другото, нямаше и половин ред написан по адрес опозицията. Трето, че в примитивното надъхване на най-запалените симпатизанти има някакъв смисъл и то би могло да компенсира отвращението, което изпитват далеч по-значителни сегменти от обществото.

Както обикновено се случва при него, и на Бузлуджа Станишев изглеждаше комично разкрачен. Разкрачен между нагона да демонстрира единство и междуособиците, които все по-очевидно раздират партийните кланове. Между необходимостта да демонстрира увереност и неверието, което вдъхва в българските граждани и европартньорите ни. Меджду неизбежността на видните с просто око негови провали и спасителния пояс на вечните обещания за светло бъдеще.

И, не на последно място, между сенилната милозливост в очите на червените бабички и участието му като DJ на хаус-парти за бодрата смяна (което би накарало бабичките да се разпръснат с писъци), с електронната членска карта в задния джоб на сините джинси, бележеща зората на новата ера “Робо-соц”.
Жоро Георгиев