Тома Биков, "Филтър"

„Нека нашите честни синодални старци и всички служители на българската църква да разберат, че е настъпило ново време и по форма, и по съдържание, и по дух, и че нашата църква трябва да бъде истински народна, републиканска, прогресивна църква.“ Това са думи на комунистическия лидер Георги Димитров, произнесени на 26 май 1946 година в Рилския манастир. Речта е по повод честването на 1000 години от рождението на св. Иван Рилски и съдържа редица указания, заповеди и напътствия към православния клир. В нея Георги Димитров казва още: „Аз знам, има синодални старци, членове на Светия синод, честни хора, но със закостенели мозъци и крайно консервативни възгледи. Това не е тяхна вина, а тяхно нещастие, тяхна беда. Имайте обаче предвид, че човек даже на 80 години може да тръгне с новото време, стига да има добра воля и се постарае искрено да направи това“. И още: „Ние имаме право да искаме нашата православна църква да бъде не на думи, а на дело народна републиканска църква. Аз ще поздравя Негово блаженство, нашия многоуважаем екзарх Стефан, и неговите сътрудници, ако те престанат да пеят в църквата за царската династия, за монархизма. С чувство на огорчение аз слушах да се пее молитва от амвона на националната българска църква за Кобургската династия, която причини толкова тежки нещастия на нашата родина. Това обижда, оскърбява искрените чувства на народа за свобода и народна република в настоящия тържествен момент. Не може това, което народът отрича, църквата да поддържа и възхвалява! Да ви кажа откровено, аз не изтърпях докрай и напуснах молебена преди неговото завършване“.

Сетих се за тази реч покрай сигнала срещу българския патриарх Даниил, подаден от депутата от ПП-ДБ Кристина Петкова до главния прокурор. Сигналът е във връзка със съобщение на Патриаршията до митрополитите, в което се уведомява, че е постъпило предложение от Волоколамския митрополит Антоний, който е част от Руската православна църква, за безплатно обучение на студенти в бакалавърска, магистърска и докторска степен по богословие във висши духовни училища в Русия. Българската патриаршия е препратила съобщението на Волоколамския митрополит и това според Кристина Петкова вече е основание за сигнал до прокуратурата, а следователно и за обвинение, съд и присъда. Няколко дни след сигнала от Върховната касационна прокуратура обявиха, че няма да разследват патриарх Даниил. Според съобщението на прокуратурата след анализ на данните от фактическа и правна страна се е стигнало до извода, че липсват каквито и да е данни за извършено престъпление от общ характер и в частност за престъпление – поставяне в услуга на чужда държава или на чужда организация.

Сигналът на Кристина Петкова е само симптом за повърхностното мислене по отношение на православната църква на определени индоктринирани групи от хора. Този тип мислене не е нито от вчера, нито от няколко десетилетия. От цитатите по-горе се вижда, че църквата е вбесявала и Георги Димитров, а по време на апогея на следосвобожденския национализъм е била трън в очите и на управлението на Стефан Стамболов. Впрочем църквата е създавала сериозни проблеми на държавата и по време на Втората световна война, когато се оказва водещият фактор за спасяването на българските евреи. Тогава радикализираните поддръжници на Германия открито са обвинявали митрополитите, които са се застъпвали за евреите във връзки със съветското разузнаване. Днес тези обвинения са забравени, но се помни и почита делото на българските духовници, голяма част от които са репресирани и унижавани от просъветския атеистичен режим след 1944 година.

Типът мислене, което обвинява църквата, че не е достатъчно гъвкава, за да се впише в „новото време“, което и да е то, остава валиден и след „нежната революция“ от 1989 година. Тогава църквата отказа да стане либерална и да обслужва програмните цели на СДС в името на прогреса. Това доведе до безпрецедентен разкол, който беше политически продуциран и активно подпомаган от държавната власт. Днес революционните страсти заедно с техните обществени и политически структури са в миналото, а църквата продължава да бъде жива и сочена с пръст от онези, които така и не успяват да я подчинят на политическата си доктрина.

„България е светска държава“ се превърна в клише и основен лозунг на противниците за въвеждането на изучаване на предмет „Религия“ в училищата. Те надълго и нашироко обясняваха как църквата няма право да се меси в работите на светската власт. Същите тези среди обаче нямат нищо против държавата да се меси в работите на църквата, включително и чрез репресивните си органи в лицето на прокуратурата. От тези среди непрестанно се чуват съвети по отношение на поведението на църквата по един или друг въпрос, а често се произнасят и публични присъди заради нежеланието на православието да се впише в либералната конюнктура. В този смисъл „пазителите на светското начало“, които по съвместимост са и антикомунисти, често звучат като последователи на късния Георги Димитров.

Това, което със сигурност трябва да признаем, е, че православието не е либералнодемократична религия. За разлика от протестантството, то не е и оптимистична религия. Последното прави православието непригодно за светския успех, но е далеч по-дълбоко и интересно от духовна гледна точка. Православието не е либерално, така както не е националистическо и социалистическо. Основната функция на църквата не е да обслужва временните възгледи на една или друга държавна идеология, а да спасява души. Нейното начало не е никоя държава или конституция, а Господ. Тя е такава, каквато е, а не такава, каквато я желаят личностите и идеологиите на светската конюнктура. Страстта, с която държавната светска власт бива зорко пазена, сякаш не ни дава възможност да видим, че не българската държава е била застрашавана и похищавана от църквата, а църквата многократно е била обект на насилие от страна на българската държава.

Със самочувствието на Георги Димитров „пазителите на светското начало“ дават своята дефиниция за идеалната църква. Тя е тази, която не се вижда или ако се вижда, то да се вижда само под формата на музей. Всяка църковна позиция, която е свързана с актуален обществен проблем, е недопустима. Особено ако е различна от позицията на доминиращата държавна идеология. Какво зло видя българският народ от своята православна църква през последните 1160 години, та трябва да сме толкова бдителни за всяко нейно движение и непрестанно да я подозираме в зли намерения? Кога църквата предаде държавата и народа си, та да го направи сега?

Най-големият проблем на „пазителите на светското начало“ е, че православната църква очевидно е все още жива и има своето обществено влияние, което не желае да им предостави. Нещо повече, влиянието на индоктринираните групи чувствително намалява, а политическата им форма се е вцепенила до такава степен, че са се превърнали в малки идеологически секти.

Днес няма никакво значение какво е казал и мислил Георги Димитров през 1946 година. За разлика от църквата, нито той, нито народната му република съществуват. А църквата е жива, така както е била жива и преди 2000 години. Тази констатация би трябвало да е поучителна за всяка политическа номенклатура, която си е въобразила, че произведената от нея държавна идеология има характеристиките на вечност.