ГРЪМНА новина, че папа Франциск, е споделил на страницата си във Фейсбук историята на дядо Добри от Байлово. Възрадва се народът, поне в тази си част, която обръща внимание на подобни новини. После се оказа, че нито Папата има профил в социалната мрежа, нито знае кой е дядо Добри, та да взЕма отношение по въпроса.

Но публикацията в латиноамериканския сайт навежда на определени размисли. Искам да ви предупредя - оказва се, че за доброто се пише далеч по-трудно, отколкото за лошото. Твърде много черни хроники ни заливат всеки ден. Новинарските емисии започват с "убиха", "взривиха", "отвлякоха" и завършват с "ранените в катастрофата се борят за живота си", оптимистично, значи все още са живи и има надежда. Не са виновни новинарите - това се случва, това пишат, това коментира пред екрана и над вестника в офиса или в кварталното кафене българското човечество. Попържайки или въздъхвайки с облекчение, че точно на него му се е разминало. Този път. И чука на дърво.

Много по-благодатна тема е злото. Можеш да вземеш страна, да се поставяш на мястото на потърпевшите и да съдиш колкото ти душа иска. Царе сме на заклеймяването и компетенцията по правораздаване. Да сме си живи и здрави. А за доброто какво да кажеш? "Браво, Цвети!", "Браво, Гришо!", с право "Браво!" и - дотук. Но се радваме искрено, дума да няма. Все пак си е лъч в мъглата, светлина в тунела, прилив на адреналин в омърлушената ни българска гордост.

Та така и с дядо Добри. "Светецът от Байлово". Вкратце - дядо Добри, за който не знае и не е чувал за него, е един 99-годишен старец, който от години проси пред храмовете в София и дава по-голямата част от подаянията (как бих искала да кажа "даренията"!) на църквата. Това е неговата кауза, никой не знае защо си я е избрал, пък и не е толкова важно. Говори се, че е дал над 50 000 долара за реставрирането на български храмове. От подадения залък е късал на ползу роду. Жив светец! То и видът му е такъв - бял-бял дядо с потурки и цървулки, превит одве пред вратите на храма. Беловласието му е същински сияен ореол и благостта му умилява обръгналите ни от черни мисли души. И бъркаме в пробити джобове за дребни стотинки или вадим тежки кожени портфейли за някоя и друга банкнота. Стотинките, естествено, са повече - бедните са винаги по-щедри. Водим децата си и им даваме те да пуснат нашата лепта в паничката на стареца с име (случайно ли?) хем Добри, хем Добрев. Учим ги на доброта, нали? Дано добре усвоят урока.

ОБАЧЕ! Не мога да отмина това, загнездило се в моята си пък душа основателно съмнение, което не помрачава светлия образ на светеца от Байлово, а търси отговори на въпроси, които много малко хора си задават. Това последното - за да не ме обвините в балканско тъпоглавие или в поетични възторзи, които все на някого пречат. Колко от вас се замислят защо един богообразен и Богу мил старец, изминавайки всеки ден пеша разстоянието от родното си село до столицата и обратно (това не са 10 км, както се тиражира из сайтовете, ама туй да е проблемата), сяда пред вратата на "Св. Александър Невски" и протяга длан... за ПРОСИЯ? Казвам ви го право, куме, та в очи - просията не е нещо, с което едно общество трябва да се гордее. О, да, целта на дядо Добри е морална и благородна, свят човек е той, но ние разбираме ли какво всъщност е това.

Значи можем да се надпреварваме да бъдем бели и добри пред просешката паничка на дядо Добри, но вътре в храма няма да пуснем лептата си в дарителницата, няма да преведем по сметка 10 или 100 лв., няма да участваме в кампания за набиране на средства. Защо? Знам възможните отговори - не вярваме, че това, което пускаме в кутията за дарения, ще отиде по предназначение, че сметките, по които превеждаме парите си, са действителни и кампанийността отдавна не се нрави на по-голямата част от народонаселението, защото гаранция-Франция, че стига до адресата.

Абсолютно съм съгласна, съмненията на всички вас са основателни точно колкото и моите. Друг е въпросът, че и даренията, които дядо Добри доброволно предава с най-добрите си намерения, мили мои добронамерени хора, също не подлежат на контрол.
Някой има ли доказателство черно на бяло, изсечено върху камък, че еди- кой си храм еди-къде си е реставриран, ремонтиран, спасен от разруха, благодарение на "светеца от Байлово"? Дано има! Ама... хайде, аз ще го кажа - надали. Въпреки че съм отчаян оптимист, както знаете.

И няма да спра да се питам, пък и да питам който ме чува, каква е тази църква, каква е тази държава, дето се крепи на протегнатата длан на един старец?! И редно ли е да е така? Хайде де, оплюйте ме, разчекнете ме на кръст, анатемосайте ме, купете ми билет до ада, изпишете ми очите и ми оскубете веждите, но ме опровергайте, че Христовата вяра в България, че институцията БПЦ, че моралните устои на нашата държава се крепят на една трепереща старческа длан, протегната за милостиня! Просията не може да ни спаси, братя во Христа! Дядо Добри мие очите на България, а ние си измиваме ръцете, пускайки лептата си в неговия дискос, та да се белне съвестта ни като белите власи на божия човек. Значи Доброто ни е жизненонеобходимо. На всеки от нас, нали? И един свят човек се превръща в изкупител на цялото зло, което ни засипва в ежедневните ни дела. А дали е така?! Кажете де! Във фейсбук страницата "Дядо Добри" има малко под 80 000 почитатели, страницата на Азис - 192 463. Просто го отбелязвам. Вие си правете изводите. Ако ви дреме. Аз няма да ви задавам онзи въпрос, състоящ се от една дума и четири въпросителни. И няма да проверявам колко фенове има Васил Левски и колко - футболен клуб "Левски". Ако да съм "левскарка".

Имаме, безспорно, необходимост от дядо Добри. Да не беше реален, щяхме да си го създадем. Защото той е нещо като бялата лястовица за България - малцина са го виждали, но всички вярват в него. И вървим "все по теля, по теля", белким се белне едно по-добро бъдеще пред свитите ни от болка и омраза черногледи очи.

А бялото и доброто трябва да е у всеки от нас, първо в душите ни, а после в ръцете, пускащи милостиня. Един дядо Добри, да иляди, както казва народът, цяла държава добра не прави. "Боже, колко мъка..." Целувам ръката на святия човек - бялото лястовиче крило, което дай Боже да намери гнездо под стряхата ни.

МАРГАРИТА ПЕТКОВА /24chasa.bg