Продължение...

---

Друг знаков сигнал за проблемите, които десницата се опитва да “замете под чергата”, вместо да разгледа, осъзнае и преодолее, получихме след сензационното оттегляне на Диляна Грозданова от ССД и политиката. Известно е, че тя бе част от най-близките до Стефан Софиянски кръгове, че действително бе набрала огромен опит в провеждането и спечелването на избори и, не на последно място, че – вероятно поради професионалния си опит като журналист – бе между малкото български политици, на които трудно би могъл да бъде лепнат етикетът “Поразяваща уста”. Няма смисъл да гадаем, дали причината за нейното напускане е тази, която тя огласи, а именно нежеланието на десницата да приеме, че може да се наложи да си сътрудничи с НДСВ, или пък тук са намесени и проблемите, които съпругът и има с поверената му банка и със закона. Фактът е факт, неговото обясняване вероятно е важно, но още по-важен е изпратеният сигнал, а този сигнал не вдъхва усещането за единство, готовност и спокойствие. Тъкмо напротив.

Като цяло всичко – от състава на двете основни десни и десноцентристки коалиции, които напомнят за произведения на известен самоук механик от “Дванайсетте стола” на Илф и Петров, до общия облик на техните действия и изказвания, които пък изглеждат като комбинация от детските игри “Сляпа баба” и “Развален телефон” – не може да не събуди тревогата на всички българи, които са убедени, че в непосредственото бъдеще страната ни има нужда от всичко друго, но не и от нов ляв експеримент в управлението.

По принцип всички твърдят, че осъзнават тази истина – включително и Ахмед Доган, който неведнъж се е заигравал с левицата и чиито основен електорат трудно би могъл да бъде определен като десен. Но тъкмо тези, от които в най-голяма степен зависи събитията да протекат в една полезна за България посока, с нищо не демонстрират, че това осъзнаване е истинско и дълбоко.

По този начин, всъщност, могат да бъдат постигнати много неща. Но нито едно от тях не би било от полза нито за българската десница, нито за България. По този начин на БСП е възможно да бъде осигурено не просто най-значителното парламентарно представителство в следващото Народно събрание, но дори и пълно мнозинство. По този начин би могъл да бъде даден импулс на онези добре известни кръгове в НДСВ, които ратуват за сближаване с левицата. По този начин може да се стигне до съставянето на един бъдещ лявоцентристки кабинет, а да бъде пропиляна възможността за кабинет център-дясно.

И всичко това се случва сега – когато толкова малко време ни дели от приемането в ЕС и отварянето на еврофондовете за нашата страна. Нужно ли е тези перспективи да бъдат “зорлем” набутвани в ръцете на БСП, която – освен другото – отдавна е доказала, че има неповторим талант в пропиляване на натрупаното, профукване на подареното и чиито представители до съвсем скоро се облажваха от други едни фондове – тези на Саддам?

Едва ли е трудно да се предвиди, какво би могло да се случи при едно такова развитие. Наистина, макар и да съществува, вероятността приемането ни в ЕС да бъде забавено заради едно евентуално управление на БСП не е голяма. Но искаме ли да влезем в този съюз като държава-тежест за своите партньори, като бездънна яма, поглъщаща дотации и подаяния, като страна, която ще бъде търпяна, а не приветствана? Можем ли да си позволим да бъдем паразити, вместо действително равностойни участници, които постепено се доближават до най-напредналите си и развити партньори?

Всичко това най-вероятно ще се случи, ако българската десница продължава да следва челния влашки опит и да полага неимоверни усилия за собственото си удавяне на края на Дунава. Нещо повече - засега изглежда, че тъкмо това ни предстои да видим и преживеем. Но все още не е и късно давещите се най-сетне да се откажат от своите некоординирани и инстинктивни гърчове и действително да поемат в ръцете си делото по собственото си спасяване. От което, все пак, в голяма степен наистина зависи и бъдещето на България.

Крайно време е “противопоставянето на похода на БСП към властта” да престане да бъде кухо клише, което бързо и неумолимо се изтърква и омръзва на всички. Крайно време е хората, от които това зависи, най-накрая да сторят нещо по въпроса. Не им липсват възможности. Проблемът е, дали имат волята за това.

Жоро Георгиев