Преди няколко дни на местна конференция на ДПС в Пловдив Лютфи Местан заяви, че очаква избирателят да реабилитира идеята за коалиция в следващия парламент, която е по-подходяща от еднопартийното управление. Изказването мина в графата „малки новини”, макар че нито темата, нито момента, нито човека, нито мястото са случайни.

Човекът, който вкарва темата е не просто заместник-председател на ДПС, а де факто парламентарен лидер на партията, заместващ вечно отсъстващия от Народното събрание Ахмед Доган при всички важни дебати и вотове на недоверие. Мястото е Пловдив, където ДПС има добро политическо присъствие и представителство в местния парламент, но и най-космополитният град на България – пример за съжителство на всички основни етноси у нас. Времето е достатъчно отделечено от изборите, но и достатъчно близко, за да започнат сондажите за коалиционни формули – предизборни и следизборни.

ДПС е майстор на коалиционните игри. Два пъти е била мандатоносител на сложни до абсурдност за времето си коалиции (правителствата на Беров и Станишев). Явно пускайки в публичното пространство тази тема иска да тества не само дали обществото вече е преодоляло раздразнението си от коалиционността по български и симпатията си към еднопартийната силна ръка, но и кои са възможните коалиции в следващия парламент.

Именно последният въпрос е най-интересен. На пръв поглед изглежда лесен за отговор, но всъщност не е. „Очаквайте неочакваното” спокойно може да бъде лозунгът на българската политическа класа по отношение на ходовете й, на стратегическите съюзи с „вечните” приятели срещу „вечните” врагове.

За да си отговорим на въпроса кой с кого би се коалирал трябва първо да формулираме що е то коалиция по български, да отделим естествените коалиции и невъзможните коалиции, да определим каква е целта на всеки от основните политически играчи у нас в момента.

Коалицията по български традиционно е по-скоро скрит съюз или взаимна изгода, отколкото формално разписан договор между партии за съвместно управление или съвместна опозиционна дейност и общо явяване на избори. Правителството на Димитър Попов практически беше коалиция между БСП, СДС и БЗНС с независим премиер. За да се отрече очевидността, че непримиримите врагове са сключили временно примирие, бе измислен терминът „програмно правителство”. Двете партии пък водиха упорита борба на медийния и митинговия терен, даже в момента, в който управляваха заедно. И на и изборите година по-късно финишираха с почти равен резултат: непостижимите днес 110 депутати за СДС и почти толкова непостижимите 106 – за БСП.

Правителството на Беров пък бе коалиция между БСП, партията, която допреди месеци заплашваше червените със забрана – ДПС, както и отломки от СДС, наречени „сини мравки”. За удобство правителството „Беров” бе наречено правителство на плаващото мнозинство. Една част от народните представители на БСП отказваха да го подкрепят, а част от мравките ту влизаха, ту изпълзяваха от мравуняка…

Правителството на Сакскобурготски като че ли бе коалицията в най-чист вид, защото отговаряше най-много на класическото определение. Една видимо много по-голяма и една по-малка формация със сходен политически профил (либерален), които се съюзяват и управляват цял мандат, след което по живо по здраво си казват довиждане.

Тройната коалиция бе съставена след упорито отричане и от БСП, че ще се коалира с НДСВ, и обратното. Театралното разиграване на това, че правителството се прави по крайна необходимост и със сериозно нежелание доведе до двата ефекта, които доста бързо и сринаха в очите на хората идеята за коалиция: над 60 дни пазарлъци и разигравания и прословутата формула 8:5:3, в която мнозинството от гражаните виждаше не само деленето на постове, но и на други видове ресурс.

Тук даже не си струва да говорим за фиктивните коалиции, в които управляваше БСП на Жан Виденов и СДС на Иван Костов, защото коалиционните депутати бяха избрани с листата на съответната голяма партия. Тези коалиции бяха по-скоро декоративни. Еколозите и левите земеделци при Виденов и съюзът на Мозер-Савов при Костов бяха изцяло замисими от волята на основната политическа сила, а не от своята електорална и парламентарна тежест.

Много по-интересен е въпросът кои са естествените, и кои са невъзможните коалиции у нас.

Естествени сякаш няма, защото нерядко в България тъкмо идейно сходните формации водят най-ярки спорове и подържат най-остри конфликти. През 2005 г. коалицията на Мозер, Софиянски и ВМРО успя да се настани в Народното събрание, за да отмре безславно още докато парламента бе в мандата си. Така днес за общо влизане в НС се гласят доскорошните върли врагове и конкуренти от Атака и ВМРО на Каракачанов.

Естествените коалиции у нас, уви, са коалициите на оцеляването, а не на идейната близост, което се дължи преди всичко на царящата безидейност и на имитационната идейност, служеща си предимно с превод и прилагане в български условия на програмни документи от сходни европейски партии…

Неестествените (тоест – между формации с противоположни позиции или идеологии) коалиции се съставят предимно на базата на необходимостта и компромиса. Припомняме, че процедурата у нас е такава, че ако първата и втората партия не успеят да съставят правителство следва опит с трета сила, която президентът (изпълняващият стриктно заръките на ГЕРБ Росен Плевнелиев) ще избере. Ако и тя не може следва програмно правителство и нови избори. След тях най-вероятно партиите ще получат шамар от избирателите, но пренареждането едва ли ще е толкова радикално, че последните да станат първи. Тогава следва коалиция на необходимостта…

Кои са невъзможните коалиции? Първата и най-невъзможна е тази между ДПС и Атака, както и между СДС и ДСБ от една страна, и БСП – от друга. За невъзможна се счита и коалицията на БСП с ГЕРБ, както и на РЗС с Кунева.

Но отвъд политическите очевидности има доста други фактори, които трябва да отчитаме. Първият е този колко формации и с какво присъствие ще влязат в следващото Народно събрание. Ако една формация влезе с минимално присъствие тя е застрашена не само от бързо разбиване на парламентарната й група, но и от бърза загуба на доверие и практическа смърт. При това положение най-малките партии в следващото НС ще трябва да избират между това да са опозиция на всичко и всички, за да трупат някаква симпатия, и между това да станат коалиционно всеядни, така че да бъдат във властта като за последно.

На дъното (ръба) за влизане в следващия парламент са националистите и традиционната десница. ВМРО – Атака и десните ще могат да вдигнат рязко цената си, ако за управлението на България са нужни буквално няколко гласа. Но много вероятно е, ако бъдат изправени пред създаването на невъзможна коалиция, тези малки формации да предпочетат да участват неформално, пращайки свои хора на по-ниските управленски нива, и стоейки по-необързано спрямо преки договорки.

Партия като РЗС (ако изобщо се добере до 42-то НС) доказа, че може с еднаква убеденост да бъде в коалиция с всеки, който дава… ясно какво. Няма съмнение, че Яне Янев днес може да иска оставката и да съди Цветанов, а утре да инициира издигането на негов паметник, както и днес да вади СРС-та на Румен Овчаров, а утре да търси каменоделец за неговия монумент…

Другата формация, която ще може да влезе в коалиция с всеки е партията на Меглена Кунева. Вероятно не точно по тези причини, по които влиза Янев, а защото бившият еврокомисар ще е ухажвана за коалиция. Съюзът с нея ще е като че ли най-безболезнения от политическа гледна точка. Кунева успя да си създаде имижа на ново лице, а думата „европейски” у нас отдавна играе ролята на белина, която препира всички лекета от ревера на костюма.

Фактът, че Кунева се смята (засега) като някои, идващ отвън, за да ни внесе малко Брюкселско лустро я прави по-желан партньор от много по-опитната ДПС. Не е тайна, че тъкмо Кунева и Доган ще спорят люто за ролята на балансьора, при което Кунева има и още едно предимство – доброто отношение на шефа на ЕК Жодзе Барозу. Но пък от друга страна ако влезе в съюз с която и да е партия Кунева губи ореола си на нещо различно от партиите, който опитва да създава още от президентските избори, а „гражданската” й политика отива на кино. Може би тъкмо затова Кунева ще бъде не просто предпазлива за правене на коалиции, а ще предпочете да мине една цяла парламентарна въртележка. Тоест – да се провалят всички други опити за правителство, или даже да минат още едни избори, преди тя да се включи… Вероятно като потенциален премиер на някакво правителство на спасението, съгласието или европейското бъдеще, например.

Най-интересна, разбира се, от невъзможните коалиции е тази между БСП и ГЕРБ. Може да се каже, че както ДПС и Атака са едновременно врагове, но и са взаимно подхранващи се, чрез подържането на заплахата с вечния опонент, така и БСП и ГЕРБ вече са зависими един от друг, чрез подхранваната помежду им омраза.

Ако го няма плашилото на БСП и тройната коалиция хората много по-лесно ще снемат и остатъка от доверие към Бойко Борисов. Ако я нямаше заплахата от авторитаризма, полицейкината и арестите, БСП нямаше да може да се консоридира около Сергей Станишев и той щеше да загуби поста си на червен лидер още през 2009 година, а в партията щяха да настъпят и центробежни процеси.

Освен, че подхранват взаимно доверието в себе си (Борисов – обществено, а Станишев – партийно) двамата един за друг са най-изгодните опоненти. Бойко Борисов е побеждавал Сергей Станишев в лични лидерски битки вече шест пъти и познава много добре методите на своя вечен опонент. Който и да е нов лидер на БСП, бил той и съвсем ново лице и млад човек, ще затрудни Борисов много повече, защото ще трябва да търси нова технология на победата в следващите избори, които ще са най-трудни, защото аурата му на лидер вече е силно захабена.

Същевременно, за Станишев Борисов също е най-изгодния противник. Неговото управление дава база за сравнение, към която тройната коалиция наистина е супер успешен правителствен екип, а и в личностен план Станишев е най-различим именно сравнен спрямо Бойко Борисов. В този смисъл, Бойко Борисов и Сергей Станишев са префектната политическа двойка, която битува на принципа „Не мога с теб, но не мога и без теб”. Една формална коалиция между БСП и ГЕРБ на този етап ще е убийствена за имиджа и на двете партии. След толкова скандали наистина ще е неприятна гледка точно тези двама лидери да си стиснат ръцете, но по-важното, е че за БСП ще е гибелно да поеме част от наследството на ГЕРб като свое, чрез участие в общо правителство. За Борисов съюз с БСП ще е край на кариерата му, а целта му определено не е да се самоубие политически и да се върне в Банкя, където да рита топка с Вучката и да играе карти с депутата Емил Димитров.

Разбира се, засега двете големи партии не са отговорили какво би било поведението им при условие, че се повтори сценария от 2005, когато даже най-големите (БСП) бяха много далеч от мнозинството, или пък ако се разиграе гръцкият сценарии, в който да е абсорютно невъзможно да се формира коалиция без участието на двете най-големи партии. Дали БСП и ГЕРБ ще са готови на вариант „Избори до дупка” по време на криза? И кой ще спечели от този вариантв крайна сметка! Даже и тогава коалиция на БСП и ГЕРБ не изглежда възможна.

Тя може да се мисли само и единствено като повторение на някои от сюжетите, които вече са играни във времето на прехода – подкрепа за експертно или програмно правителство, в което да не участват знакови партийни лица, или правителство с мандатоносител в лицето на някаква „трета” партия.

Може би тъкмо затова още на този ранен етап ДПС отваря темата за коалициите. Дали пък тъкмо Ахмед Доган вече не чертае възможността ДПС отново да са мандатоносителят, около който да се върти изграждането на новото програмно правителство – ако не в края на процедурната въртележка, то поне след повторни избори, когато ще се създаде правителство „отнемай къде”. Със сигурност този вариант се върти в главата на обитателя на боянските сарай най-малкото защото вече веднъж предупреди за него. Може би и затова ДПС, което по принцип е опозиционно, напоследък показва топли отношения с президента Плевнелиев, когото частично подкрепи на изборите, както и склонност да подкрепя ГЕРБ в определени ситуации, например – избора на нов ВСС. Ако горното е реалност, а по всичко личи, че е, е много вероятно и ДПС да следва примера на Кунева и да търси ролята на поливалентна партия, която да може (иска) да се коалира според необходимостта – наляво или надясно, без да затваря всички други възможни мостове. Може би тъкмо затова кратката бележка за речта на Местан пред пловдивските депесари бе сред най-интересните събития в последните дни.
Теофан Германов, argumenti-bg.com