БОЯН ЗАХАРИЕВ, икономист

ЗА НАШЕТО здравеопазване с основание сме свикнали да говорим в тъмни краски. Не на последно място, защото вече от доста време се сравняваме с европейските страни. Въпреки че в глобален план нашите здравни показатели са добри, все пак трябва да се запитаме защо сме на опашката сред страните от ЕС и по много показатели ни изпреварват дори европейски страни, които не са членки на ЕС.

Затова в началото искам да разсея няколко мита. Подобрения в по-дългосрочна перспектива все пак има, макар те да са под очакванията в сравнение с напредъка в други страни от Централна и Източна Европа, с които имаме исторически и икономически основания да се сравняваме. Например според Евростат през 2012 г., българите, които посочват, че имат непосрещнати здравни нужди поради някаква причина - непосилни разходи, големи разстояния или прекалено дълго чакане, са 11,5%. Това все още е
далеч от средно 6,4% за ЕС, но представлява сериозно подобрение в сравнение с 2006 г., когато непосрещнати нужди са декларирали над 25%.

Не е вярно, че в България не са правени реформи в здравеопазването. Всъщност в Европа, а и по света не са толкова много страните, в които за 2 десетилетия да са се случили по-фундаментални промени във финансирането и организацията на здравеопазването. Друг е въпросът, че не всички промени са оправдали възлаганите им очаквания.

В здравеопазването не съществуват очевидни готови решения, които, ако имаме смелост да приложим, всичко ще бъде наред. Ако погледнем само моделите за финансиране, ще видим, че има както централизирани системи без осигурителни фондове, така и системи с много осигурителни институции с различна форма на собственост, които работят по-добре от нашата.

Наскоро се появи и проектът на новата Национална здравна стратегия. Тук ще се спра само на няколко от многобройните приоритети и мерки в нея, които ми се струват най-критични. Трябва да призная, че на фона на обичайната ни продукция от стратегически документи това е една доста добра стратегия. В нея обаче има симптоматични пропуски по ключови теми. Това се дължи до голяма степен на липсата на консенсус в обществото и на адекватен анализ по съответните проблеми.

Спешната помощ и общинските болници заемат важно място в документа. Създаването на здравни центрове в общините и населените места, в които няма болнични заведения, е идея в правилната посока. Важно е, че се споменава и необходимостта от социални работници в тези лечебни заведения. Идеята е в здравните центрове да има и филиали на спешна медицинска помощ, което ни отвежда към темата за спешните мерки, необходими за спешната медицинска помощ. Основните проблеми са три.

1. Човешкият ресурс в спешната медицинска помощ, особено опасността от рязко намаляване на персонала поради възрастовата му структура и напускането. Намаляващия клиничен персонал, включващ лекари и специалисти по здравни грижи, всъщност е проблем на цялото ни здравеопазване, който е правилно отбелязан и коментиран в стратегията.

2. Осигуряването на цялостно покритие на територията на страната и на сравними стандарти на обслужване. Този проблем е констатиран в новата стратегия, която се основава на съществуващата концепция за устойчиво развитие на спешната медицинска помощ. В нея има ясни данни за неравномерното разпределение на екипите в спешната медицинска помощ. Там пише, че за около 58% от населените места в страната времето за достъп от филиал на спешна медицинска помощ е до 20 минути, а за още 27% времето за достъп е между 20 и 30 минути. Тези разчети, изглежда, отчитат само разстоянието в километри и донякъде - състоянието на пътната мрежа, но изглежда не отчитат недостига на екипи на определени места. Част от забавянията се дължат на това, че в даден момент може да няма свободен екип или поне не в изходната база.

3. Има нужда и от подобряване на координацията на спешните повиквания между 112 и спешната медицинска помощ. С новата централизирана система 112 за спешни повиквания би трябвало лесно да се събере статистическа информация за реалното разпределение на времето за отклик на спешните повиквания и след като се направи анализ по населени места, общини и области, да се прецени защо фактите са такива, каквито са. От начина, по който се обсъжда ситуацията в новата здравна стратегия, не личи това да е направено.

Не е ясно каква ще бъде съдбата на диагностично свързаните групи. Те са бегло споменати в новата здравна стратегия, но няма никакви конкретни ангажименти дали и кога ще бъдат въведени.

Ако диагностично свързаните групи няма да се въвеждат скоро, е добре да се помисли поне за ново остойностяване на клиничните пътеки. В стратегията не се споменава конкретно нито за едната от двете възможности, макар че правилно е посочено, че продължаващите дисбаланси във финансирането оказват негативно влияние на структурата на клиничния персонал - нормално е никой да не иска да работи в специалности, които са твърде нископлатени, поради неадекватно финансиране на определени клинични пътеки.

В публичното пространство от правителството се лансираха и идеи за промени в здравноосигурителния модел с въвеждане на втори осигурителен стълб, които обаче също не са развити в стратегията. Лично аз мисля, че частните осигурителни или застрахователни фондове могат да натрупат значим ресурс само чрез задължително допълнително осигуряване.

Преди това обаче трябва да се намери отговор на въпроса защо има толкова много здравнонеосигурени лица и как техният брой да бъде значително намален. На тези въпроси стратегията не дава отговор. Недоверието в съществуващата система, неудовлетвореността от нея и нежеланието да се участва в солидарната система са причина и за невнасяне на вноски при около 20% от неосигурените. При останалите 80% причината е във временни финансови затруднения или трайна бедност. В тези случаи отпадането от здравната система е въпрос на неадекватна социална защита.

Българското здравеопазване е в тройката на най-ниските публични разходи и най-високите частни разходи сред страните от ЕС. Това следователно е една от най-несолидарните здравни системи в ЕС. /24chasa.bg