Въпрос: Какво все пак се случи на президентските избори - нежна реставрация, ляво махало, наказателен вот за дясното управление или нещо трето? Макар че класическите обяснения май не работят в България.
Отговор: Състоя се една исторически неизбежна нелепост. На пръв поглед става дума за банален мажоритарен вот - две политически формации, едната червена - лява, другата синя - дясна, представени от двама кандидати, всеки от които сам по себе си лице без харизма. Стоянов - един празен костюм с ластична усмивка, се изправи срещу Първанов - главния винт в партията на винтовете. При паритет на твърдите електорати това, което решава изборите, са две категории електорално-флуидни граждани - едните, колебаещи се до деня на избора, другите - протестно не гласуващи или активно безмълвни. Нормално е колебаещите се да съставляват 8-10% от вота. Не е нормално обаче безмълвните да имат статистическо измерение в една уредена демокрация. Тези, които сърдито не гласуват, са тези млади образовани граждани, в името на които СДС дойде на власт. С отказа си да гласуват, с отказа си да делегират правата си и да съставят властта в България те стават вътрешни емигранти. Аз лично не мисля, че става дума за реставрация на какъвто и да било комунизъм, по-скоро виждам дезорганизация вдясно и мобилизация вляво. Нещо, което беше налице преди пет години в обратно отношение - тогава Стоянов ни спаси от Виденов, сега Първанов ни освободи от Костов. Когато едната страна на везните олекне, другата натежава, без да е придобила допълнителна маса. Но нещо друго става неизменно в България - властта води до дълбоки кризи на власт имащата сила. Това е белег на изключителна продажност и некомпетентност на политическите формации и на техните елити. Очевидно е, че извън политиката в България масово се бедства или върлува. Само партиите са майка кърмилница. Те се наливат със сокове, когато обладаят държавата чрез свободни и демократични избори. Така политиката се е доказала като легално и заедно с това изключително доходоносно мероприятие в България. Мислеше се, че Костов е безалтернативен, в някакъв смисъл исторически неизбежно винаги на власт. Оказа се обратното, че самият Костов е без алтернатива. Какво би правил Костов, ще преподава и ще пише отсъствия? Доходите на падналите от власт рязко намаляват, стойката им се пречупва. Оттук идва отчаяното, да не кажа почти опълченско стоене на власт, но “Радецки” за Стоянов не пристигна, въпреки че много българи в Америка се хвърлихме с обречена надежда да гласуваме в последния момент, след като Стоянов беше вече паднал. Събирането на дъжда от мръсните вади обратно в облак става чрез кръговрат и промяна в агрегатно състояние, а мръсотията - да я яде земята. Това сега чакаме да стане в СДС.

Въпрос: До каква степен резултатите от парламентарните избори през лятото предопределиха загубата на Стоянов?
Отговор: Парламентарните избори сигнализираха, че доверието е снето от СДС и че отчаянието е по-силно от вярата в него. В някакъв смисъл пристигането на царя предотврати идването на Първанов като премиер. Аз съм съгласен с тези, които смятат, че това, което стана тази година в България, е пряк ефект от доктрината “Костов”. СДС се разви като дясна авторитарна формация, на чиято платформа горяха антикомунистически клади, дето пърлеха всякакъв народ до такава степен, че те масово казаха: “Баста!” СДС загуби всички възможни избори - местни, парламентарни и президентски, въпреки че булдозерите сринаха мавзолея почти десет години след падането на Берлинската стена, а Бакърджиев продължава да лови “шумкари” в редиците на населението. Костов, подобно на Виденов, превърна собствената си власт във всекидневен скандал. Корупцията проникна СДС в червата. Доларовите изражения са смайващи по данни на западни публикации. В резултат СДС се оказа днес със снето доверие, т.е. без никакъв ресурс да управлява. И със СДС може да се свърши, ако синята идея стои достатъчно дълго в мъртвата хватка на своите бивши и настоящи ръководители. Аз вярвам, че дясното пространство ще се реинтегрира със или без СДС. Съществува огледален ефект между лявата и дясната визия и ако едната в България се предефинира, то това би довело до предефиниране на другата. Лявото пространство е част от България и опитите то да бъде денационализирано и демонизирано водят до аномалното му развитие. Нали не си мислим, че днешна България трябва да е законното дясно на своето незаконно ляво минало, реалното дясно на своето имагинерно ляво. И двете пространства са еднакво реални и имагинерни, еднакво валидни и легитимни. Въпросът е как да направим така, че противоречието между тях и редуването им във властта да не изпразва систематично държавната хазна и джоба на българина. Веднъж избран, никой няма интерес президентът на България да представлява политическа аномалия, който и да е той. Аз не споделям мнението, че президентството на всяка цена ще се превърне в комунистически бастион, в пета колона, така както не очаквам Първанов да сглоби мавзолея обратно срещу двореца и сам в него да легне.

Въпрос: Какви сигнали подава този резултат към субектите в политическата система на страната?
Отговор: Не мисля, че политическата система е в опасност, че България се движи към пълната победа на някакъв монархо - комунизъм или тем подобен политикономически урод. Симеон като самодържец и Първанов като Дуче в моето въображение могат да бъдат само фигури от комикси. Подобна карикатурна представа не плаши, а по-скоро развеселява. Проблемът е някъде другаде, по-скоро в безсилието и несъстоятелността на Симеон да бъде истински цар. Казвам това, защото аз лично бих разгледал аргументите за монархия като хипотетично благоприятна политическа система за България, но не и аргументите на комунизма. В случая обаче никой не обсъжда подобни аргументи. Ние ставаме свидетели на един сюжет, който прави несъстоятелни всякакви размишления по този повод. Имам предвид историята на Симеон Спасителя. Тя се случва ето така. На Великден доскоро изгнаният цар Симеон пристигна да твори чудо пред един излъган и изтерзан народ. Народът му повярва, защото на този народ му трябва да вярва така, както унижените и оскърбените вярват в спасението, за да повярват в живота. И както е ставало по други земи и в други приказки, Чудотворецът се яви сред нищи, прокълнати, сред обгорени комунисти и прочее низвергнат народ. И те в един глас го припознаха. “Вервайте ми”, каза им той и те му поверваха. А той, Спасителят, нямаше нищо конкретно предвид. Той просто искаше да остане и като врачка на болно да нарежда “няма, няма, аз съм тук и лошото мина”. Въпросът е кога на болния ще му стане така зле, че да повърне в лицето на изцелителя. А всяко чудо за три дни. И трите дни минаха. После зейна един катастрофирал разомагьосан, който превръща чудотворците в шарлатани. Чуйте как самият цар вика: “Царят е гол.” Само си помислете с кого пристигна Симеон по Великден, с каква чета мина Дунава. Това ли събра магнитът на царската му особа? Та всеки среден началник от която и да било международна компания би събрал по-смислен екип с далеч по-ясна и компетентна визия за страната. Голямото безсмислие идва от факта, че нашият цар се оказа несвързан с главната мрежа на света, към който ние се стремим. В това си качество той може да практикува единствено политическо знахарство, да вари чудодейни кокали в казаните на отчаянието. Симеон въплъщава безизходица и протест, а не монархически възглед. И ако царят се препъне, когато няма трон, на който да седне, всички ще му помогнат да падне, вервайте ми. Въпросът е накъде би паднал царят, наляво или надясно.