Години наред ниските лихвени проценти даваха малък стимул на вложителите да сменят банката. Но през последните седмици и месеци все по-голям брой банки трябваше да извършат допълнителни усилия, за да задържат вложителите в ерата на нарастващи лихвени проценти.

По-специално, малките банки трябваше да продължат да повишават лихвените проценти, за да задържат депозитите, които са жизнената сила на кредитния портфейл на банката, съобщава Bloomberg.

Идеята за плащане на лихва за привличане на депозити датира чак от късното средновековие, ако не и по-рано. Търговските банкери в италианските градове държави като Генуа и Флоренция са плащали премия, за да привлекат депозити от богати благородници, църковни служители и други търговци.

Както отбелязват историците Сидни Хоумър и Ричард Сила, тази практика изглежда нарушава  правните забрани върху лихварството. В отговор властите в Европа често ограничават сумата, която една банка може да плати по депозити на 4% или 5%. От късното средновековие нататък лихвените проценти остават в този общ диапазон.

В САЩ желанието за ограничаване на лихвените проценти има по-малко общо със законите за лихварството, отколкото подозрението за много специфичен вид депозит: така наречените „салда на банкерите“, които по-малките, често регионални банки депозират в по-големи банки. До 1850 г. критиците обвиняват практиката, че подклажда финансови кризи.

Въпреки че държавните регулатори и банковите асоциации периодично се стремят да ограничат практиката от 19. век, нищо не се е променило особено. Критици твърдят, че практиката ще източи така необходимите пари от местните общности, спирайки икономическия растеж.

През 20-те години на миналия век новосъздаденият Федерален резерв изрази тези опасения, но не направи нищо. Дори банкерите се притесняваха от нарастващата конкуренция за депозити.

През 1927 г. президентът на Chase National Bank предупреди, че ако банкерите плащат прекомерни лихвени проценти, за да привлекат депозити, те не могат да инвестират парите в държавни облигации, търговски книжа и други „високо ликвидни“, но с по-ниска доходност инвестиции.

„Ако, от друга страна, те плащат ниска лихва по депозитите, то се страхуват, че ще загубят бизнес в полза на конкурентите“, добави той.

След срива на фондовия пазар през 1929 г. практиката да се плащат лихви на балансьорите на банкерите беше подложена на контрол. През 1931 г. сенатор Картър Глас провежда изслушвания, на които твърди, че практиката е довела до балон на фондовия пазар.

И все пак, когато окончателният текст на това, което стана известно като Закона на Глас-Стийгъл, пристига на бюрото на президента Франклин Рузвелт през юни 1933 г., той забранява на банките да плащат лихва върху какъвто и да е вид депозит при поискване - не само балансите на банкерите. Законодателството също така дава на Федералния резерв безпрецедентни правомощия да ограничава лихвите по спестовни и срочни депозити, независимо от източника на средства.

Тези ограничения - известни като Наредба Q - може да са били по-малко въпрос на намерение, отколкото продукт на бързи усилия за съгласуване. Без значение: започва нова финансова ера. Отсега нататък безсрочните депозити – чекови сметки, например – вече не могат да плащат лихва, докато Федералният резерв като цяло не ограничи лихвените проценти по спестовни сметки и депозитни сертификати на около 2,5%.

Показателно е, че реформите не направиха нищо, за да спрат движението на средства от по-малките към по-големите банки. Нито финансовите историци са открили много доказателства, че балансите на банкерите - типът депозит, който на първо място стимулира това законодателство - някога е играл съществена роля в подхранването на спекулациите или лишаването на селските райони от заеми.

Първоначално обаче малцина се оплакваха от лихвените ограничения, тъй като новият регулаторен режим не засегна способността на банките да привличат депозити.

Причината? Безрисковите съкровищни ​​бонове — очевидната инвестиционна алтернатива на лихвоносните депозити — дадоха доходност под 2,5%. Това даде на банките предимство при привличането на депозити въпреки таваните на лихвите.

Споразумението започва да се разпада в средата на 60-те години на миналия век, когато нарастващите лихвени проценти принуждават правителството да плаща повече, за да финансира дълга си – значително повече от таваните, наложени от Наредба Q.

Инвеститорите, търсещи безрискова възвращаемост, сега преместват пари от банката сметки и на пазарите на облигации. Ако банките искат да задържат депозити, ще трябва да плащат повече за привилегията.

Банкерите, отчаяни от депозити, започват да предлагат непарични подаръци. Началото е със скромни подкупи - тостер, например, или електрически будилник - но бързо ескалира с нарастването на лихвите. Скоро банките започват да предлагат безплатни разплащателни сметки, изяждайки разходите за обработка на чекове в замяна на депозити.

През 70-те години на миналия век, както отбелязва Даниел Дематос, подаръците надхвърлят тостерите. Републиканската национална банка на Ню Йорк предложи на всеки, който депозира 950 долара в дългосрочен сертификат за депозит, стерео система, която включва "многоцветни дискотечни светлини".

Други банки предлагат телевизори с все по-големи екрани за по-големи и по-дълги депозити: ако депозирате 2750 долара за седем години, получавате 26-инчов телевизор Sony с дистанционно управление.

През 1980 г. Конгресът приема Закона за депозитарните институции и паричния контрол от 1980 г., който стартира шестгодишен път към пълното премахване на Регламент Q. Едва през 2011 г. обаче Федералният резерв официално отмени забраната за изплащане на лихви по безсрочни депозити.

Тъй като банките отново се борят да привлекат пари в касите си, вероятно ще започнем да чуваме различни решения на проблема. Но този път малко осъзнаване на по-дълбоката история на проблема може да помогне много за предотвратяване на повторение на минали грешки.