В британската политика има едно правило. Ако искате да се върнете в управлението, ще ви се наложи да създадете няколко неправителствени института (‘think tanks’) или да се сближите с вече съществуващи, с чиято помощ да спечелите битката за експертното и общественото мнение. Те са най-ефективни по време на опозиция, защото оттам по правило летят тежки залпове по идеите и качеството на актуалното управление. Непрестанната им експертна критика пък чудесно допълва политическите атаки, а често от нея остават и управленски идеи, които партиите безплатно възприемат. Но тези институти са не просто изследователски структури, а съвсем целенасочено водят публичния разговор в една или друга посока.

Те имат реално публично влияние, което не е просто функция на вниманието на политиците. Сегашната коалиция на тори и либералдемократи е поредната, която стъпва върху съвместната работа с такива неправителствени организации и така поставя управлението си на два крака. Единият е чисто политическият, другият е също толкова важен, защото ги държи близо до тези, които първи развенчават митовете на всяко управление: изследователи, анализатори, коментатори, преподаватели.

Последните три големи политически вълни във Великобритания са неизменно свързани с целенасоченото използване на подобен тип институции. В средата на 70-те години на миналия век първите вълни на тачъризма не са били вътре в консервативната партия, а в два института, които помагат много в битката на идеите. Създаденият две десетилетия преди това Институт за икономически въпроси и Центърът за изследвания на политиките предоставят почти целия мисловен арсенал, с който Тачър и малкото нейни съмишленици успяват да спечелят партията на своя страна. В различни моменти от своето управление тя ще разчита на изследванията, съвета и идеите на двата института най-вече по въпросите на икономическата политика.

Политическият феномен Тони Блеър също изкусно използва близки до своята партия институти, като особено авторитетна е подкрепата на съществуващото повече от век Фабианско общество. Организации като “Демос” и Института за изследване на публичните политики години наред захранват идеологически новите лейбъристи и им помагат в голямата битка да бъдат възприети от обществото като компетентни политици с разумни идеи за управление. Дори част от работата на управлението е “аутсорсвана” в тяхна посока по теми като здравната реформа или публично-частните партньорства.

Сегашното управление не е изключение. Пътят на Д. Камерън до върха на консервативната партия също премина през активна работа и общуване със средите на неправителствените институти. През последните години имаше вълна от създаване на нови такива, като техният лайтмотив бе прераждането на консерватизма и връщането на инициативата на пазара на идеи и управленски алтернативи. През последните години бяха създадени Центърът за социална справедливост, “РеПублика” и “Борса за политики” (‘Policy Exchange’). Други по-установени организации като “Реформа” постепенно пък направиха завой към консерваторите и сега активно работят по идеите за децентрализация в училищата и здравната система. Част от хората, участвали в тяхното създаване, са вече в изпълнителната власт и прилагат разработките си отпреди няколко години. Такива са случаите с Ник Хърбърт, сега заместник-министър по полицейските въпроси и един от основателите на “Реформа”, както и с Йън Дънкан Смит, създател на Центъра за социална справедливост, а сега министър по въпросите на труда и пенсионните въпроси. В общуване с тези среди Камерън стигна до главната си политическа идея за “голямото общество”, с която направи заявка за връщане на неговата партия във властта. Сега неговите сподвижници от интелектуално-идейния комплекс имат трудната задача да му помогнат в управлението и да реализират идеите си за промени след 13 години лейбъристки правителства.

Неправителствените институти в Британия могат да бъдат ползвани и като бойни политически единици и това се случва често. Идеите и разработките далеч не изчерпват полезността им, от тях има и директна политическа полза. Например съществуват доста примери, в които те помагатв битките вътре в самите партии. Това го имаше при Тачър, но Блеър също често използваше аргументи и тези, услужливо подадени от различни институти. Тези структури са удобен източник на амбициозни експерти и резервоар от управленски ентусиазъм в случаи на трудни реформи, когато по-предвидливите партийни политици решават да направят крачка встрани. Оттам могат да бъдат рекрутирани верни попълнения за властта, които не са зависими от партийни кланове, а от самия лидер на партията. Независимо от тези по-скоро макиaвелистки ползи обаче гарантираното място на неправителствените институти в управлението и политиката прави и двете по-качествени и поотворени, позволява на правителствата да са по-гъвкави и стабилни в своите идеи и стратегии. Важността на тези ползи пък е лесно видима от контрастното ежедневно наблюдение на системи като нашата, в които важи правилото: идеите и програмата, това съм аз.

Владимир Шопов/glasove.com