Преди това седмокласниците не можеха да се концентрират върху страница и половина текст, мислеха на ниво “постове”, казва учителят по български език и литература. Учителят по литература Кирил Сарандев от 107. ОУ „Хан Крум“ въведе миналата година режим без телефони за своя клас – устройствата се оставят сутрин и се връщат след часовете. Родителите го подкрепят, а след първоначално недоволство учениците започват да разговарят помежду си, да се концентрират и да четат – резултатите на матурите се повишават осезаемо. Сарандев не е против дигитализацията, но държи тя да е „на правилното място и в правилния момент“ и подкрепя забрана за телефоните поне в учебно време. Той настоява учителят да е и възпитател, заедно с родителите, защото „добрият човек е добър навсякъде“.

- Г-н Сарандев, вие сте преподавател по български език и литература в 107-о училище в София и още миналата година въведохте забрана за мобилните телефони във вашите часове. Защо?

- При учениците, които реално вече бяха втора година под мое наблюдение, започнах да забелязвам неща, които не ми харесваха. Дори когато бяха в междучасие, те до такава степен се бяха вглъбили в телефоните си, че просто не се разпознаваха, седейки един до друг. Реших, че това е недопустимо.

Като техен класен ръководител аз имах ангажимент към тези деца - най-малкото за успешното им представяне на външното оценяване в 7-и клас. На една извънредна родителска среща попитах родителите дали ще ме подкрепят в подобно решение. Идеята ми беше поне докато са в училище, да обърнат повече внимание първо на себе си, а после и на хората около тях. Те не можеха да усетят нито приятелите си, нито нещата, които радват нормалните млади хора в ежедневието. Постоянно викаха, пленени от екрана - не знам колко атрактивен може да бъде екранът на един телефон.

Родителите очевидно усетиха ситуацията, подкрепиха ме напълно и се разбрахме да опитаме и да видим какво ще се случи. В крайна сметка взехме решение след едно входно ниво. Беше през ноември. Казах на децата: “Дотук!”. Оттогава сутрин, в момента, в който идват на училище, те знаят, че класният ръководител е в кабинета. До 7,50 ч минават и оставят телефоните си на определените места.

На родителите обещах, че целият ангажимент по това телефоните да бъдат обезопасени и върнати в края на деня във вида, в който са оставени, е мой. Исках само децата да се концентрират върху това, което им предстои.

След няколко дни на недоволство и скептицизъм малко по малко те започнаха да преоткриват първо себе си, а после и хората около тях. Започнахме да разговаряме за нормални неща, а не само за “файтъри”, “крашове” и други чуждици, които буквално ги бяха вкарали в зависимост.

В моя час като класен ръководител не съм имал проблеми с телефоните, но други колеги имаха сериозни оплаквания. При тях се долавяше дори нотка на безсилие пред това пристрастяване. И все пак децата разбраха, че ако искат да си получат телефоните, трябва да изкарат един нормален учебен ден. Постепенно престанаха да крещят.

Аз наистина обожавам новостите, въпреки че, когато кажа на децата, че съм роден в миналия век, по лицата им се прокрадва усмивка. Винаги обаче съм се стремял да бъда на тяхното ниво от гледна точка на дигитални компетентности. Никога няма да забраня употребата на устройства, ако това ще спомогне за тяхната дигитална и езикова култура. В крайна сметка това е ресурс, който по никакъв начин не можем да заменим. Но употребата му трябва да е в правилния момент и на правилното място.

Моите часове по литература имат и известна възпитателна функция. Животът не може да се побере само в телефона. Когато прекарваме времето си заедно, искам учениците ми да разберат, че има по-истински неща - да си изговорят нещо, да си споделят очи в очи. Те започнаха да се гледат по различен начин, да се уважават, да се разбират с един поглед - нещо, което преди беше немислимо.

- Подобриха ли успеха си?

- И цифрово, и качествено. Децата сами осъзнаха, че нищо лошо няма да им се случи, ако в училище изкарат определено време без телефон. Осъзнаха го и родителите. Тяхното желание беше да имат директна връзка със своите деца - ако не в часа, то в междучасието. За разлика от учениците на нас директорът не е забранил телефоните, но ние като отговорни хора ги държим на безшумен режим. Родителят винаги има възможност да се свърже с мен, а аз - в рамките на 30 до 60 секунди намирам начин детето да чуе гласа му по възможно най-безболезнения начин както за него, така и за целия клас.

- На каква възраст са най-фокусирани в екраните?

- По различен начин на различна възраст. Наблюдавах едни петокласници, за които направо се страхувам какво ще се случи до 7-и клас, ако не се вземат мерки. Когато отиват на обяд, те дори не усещат храната. Стоят едно до друго и викат. Времето, необходимо да закарат лъжицата от чинията до устата, се удължава поради простата причина, че забравят за какво са там - заради телефона. Те не могат да се владеят, подвластни на емоциите, които предизвикват приключенията на измислени човечета на светещия екран.

Опитах се да им покажа, че когато четат текст, рецитират стихотворение или разсъждават върху много по-красиви неща, каквито са отразени в учебника им по литература, могат за момент да забравят за телефона. Ако се научим да говорим като обикновени хора, думите ни звучат по-добре и ни карат да се чувстваме по-добре.

В края на първия срок и началото на втория със седмокласниците правим примерни матури за подготовка за външното оценяване. Когато трябваше да създадат собствен текст, да преразкажат нещо, те просто не можеха. Нямаха капацитет да се концентрират върху текст с обем от страница и половина. Тяхната комуникация беше на ниво “постове”. Дори когато попадаха на публикация в социалната мрежа, завършваща на “Вижте още”, я подминаваха. Какво остава да прочетат разказ от две-три страници и да го анализират. Не можеха да се изразяват, питаха за значението на елементарни думи, които е обидно един седмокласник да не знае.

Върнахме телефоните малко преди края на учебната година, защото трябваше да работим върху примерни тестове. Но повече от две трети от учебното време бяха без телефони - и резултатите не закъсняха. Това се видя в оценките на матурите и в приема им в училищата, в които желаеха да продължат. Всеки ден някой от тях минава, за да ми благодари.

- Значи приветствате тоталната забрана, която предстои?

- Поне за времето, в което са в училище - да. В никакъв случай обаче не отричам дигитализацията, защото това е бъдещето. Не можем да отречем употребата на телефоните и смартустройствата. Не можем да избягаме от действителността, но трябва да подхождаме отговорно към тази проблематика.

Разбира се, учениците имат часове по компютърни и информационни технологии, където могат да се насладят на досега с дигиталната техника. В тези часове употребата на такъв тип устройства е по предназначение. Но в междучасието те са един до друг - телом и духом, както казва Иван Вазов. Не са в дигиталното пространство.

- Трябва ли учителят да бъде и възпитател?

- При всички положения. Струва ми се, че ние, преподавателите, изоставаме с ангажиментите си. Нещата се развиват много бързо. Възпитанието от времето на добрия селски учител е много хубаво, но днес е по-скоро възрожденски блян. Това в никакъв случай не означава, че ние като техни преподаватели и приятели не трябва всеки ден да им обясняваме разликата между доброто и злото. Да ги поставяме в ситуации, в които сами да осъзнаят как биха изглеждали като добри и като лоши ученици.

Липсата на възпитание личи и извън училище - в градския транспорт, като отиват на кино. Знаете ли колко е неприятно да заведеш децата на екскурзия, в галерия, където отвсякъде струи българщина, а на тях да им е безинтересно. Може би като литератор и историк имам различен поглед, но децата си остават деца. Едно дете, ако е възпитано и образовано, се държи по правилния начин - и в час по литература, и по физическо, още повече в час по компютърно моделиране и информационни технологии. Добрият човек е добър навсякъде. Но за да стане такъв, трябва да работим заедно с родителите. Лоши деца няма - просто характерът се формира. Няма родител, който мисли лошо за детето си, но повярвайте ми - няма и такъв учител.

- Дали ще помогне за това да станат по-добри деца и по-добри хора задължителният час по добродетели и религия?

- За да се случат тези неща, трябва да имаме добри примери - не само в часа по религия, а в цялото ежедневие. Добродетелите са навсякъде около нас, просто трябва да ги открием. Не съм против този час, но не зная как ще се развие и кой ще преподава. Страхувам се дали децата ще попаднат на правилния човек. А този, който ще преподава - какви разбирания има? Имам приятели богослови, които спорят помежду си за неща, които трябва да преподават на петокласници. Някои четат Библията както дяволът Евангелието. Представете си да попаднем на такъв човек.

За да възпитаваш млад човек в добро, трябва всеки ден да му показваш добрите неща, за да може, когато излезе от училище и от класната стая, да бъде поне малко по-добър. Или поне да може да прави разлика къде нещата се случват по правилния начин и къде по грешния. С наша помощ - и с помощта на учителите по религия и добродетели, той трябва да направи правилния избор. За мен това е най-важното: да изградим у децата ценностна система. Времената са жестоки и трябва да ги научим да умеят да се съхраняват.

- Вие сте литератор, но какво мислите за увеличаването на часовете по математика?

- Трябва да се подхожда внимателно, разбира се, изисква труд, но не бива детето да се претоварва и след това напълно да загуби интерес към предмета. Убеден съм, че в министерството са се консултирали със специалисти, преди да вземат това решение.

Важно е да изградим у нашите ученици отношение към знанието. Ако го направим, ученикът сам ще разбере от какво има нужда. Още един или два часа по математика няма да решат проблема. В тази необятна ресурсна среда, в този дигитализиран свят човек, който иска да бъде по-добър математик, може да го направи по всяко време и навсякъде.

- Вие може би сте противник на големите промени, но трябва ли да има промени в учебните програми?

- В никакъв случай не съм противник на нещо, което може да е полезно за учениците. Много от нещата в програмите са просто овехтели. Животът се променя бързо, а ние трябва да се опитваме да отговаряме на новостите. Но това няма как да се случи, ако работя с два випуска от пети до седми клас с едни и същи учебници на едно и също издателство.

Аз уча децата си да търсят знания и извън учебния час - това ще ги направи по-умни, по-адаптивни и по-полезни. Нека има промени, но важно е какво ще отчетем като ефект след определен период от време.

- Какво е впечатлението от родителите като класен ръководител?

- Когато картите се свалят на масата, винаги могат да се намерят повече допирни точки, отколкото различия. Когато един класен ръководител не налага, а обяснява, родителите могат да правят чудеса и да помагат много.

Кирил Сарандев е роден на 27 февруари 1970 г. Завършил е специалност “Български език и история” с квалификация учител по български език и литература и история през 1994 г. В 107-о основно училище “Хан Крум” в София преподава от 7 години

Ярослава Прохазкова, 24 часа