Турция на шест морета

Избрано 11.09.2020 08:59 Снимка: ДНЕС+

Турция на шест морета

Както вече е добре известно, в Източното Средиземноморие Турция и Гърция си мерят дължината на плажните кърпи. И двете страни имат аргументи: докато чисто военното предимство е на страната на Анкара, то зад гърба на Атина наднича силна дипломатическа подкрепа.

Градусът на напрежение между двете страни кореспондира с този на узото и йени ракъ, а анасонът усилва провокациите и реторика на двете страни. Гърция отхвърля посредническите услуги на НАТО, а Турция недоволства от тези на Германия като председател на Съвета на Европейския съюз (въпреки че Берлин действа като буфер срещу антитурската позиция на Франция).

Именно Източното Средиземноморие е мястото, където от 2016-та година насам може да бъде посочена засилената активност на турската външна политика, чиято основна цел е ревизия на статуквото там. Това статукво, от гледната точка на Анкара, започва от Лозанския договор през 1923-та година и е утвърдено от Конвенцията на ООН по морското право от 1982-та година (документ, който не е подписан от Турция и до ден днешен). В масовото съзнание на турците - тук дори не говорим само за техния политически или военен елит - това статукво на практика значи следното: превръщането на Егейско море в гръцко и парализирането - икономическо и военно - на Анкара спрямо Средиземноморието. Турция има едно от най-дългите крайбрежия спрямо страните от региона, но на практика е в инвалидна количка. Това е общото усещане, което се долавя и от изказванията на официалните лица на Анкара.

Своеобразна концепция за ревизията на това статукво е турската военноморска доктрина Синьо отечество (Mavi Vatan). Тази доктрина е особено актуална от няколко години насам и нейната цел е да неутрализира това, което в турските аналитични среди се сочи за стратегическата ахилесова пета на Анкара - оголеността на нейното югоизточно крайбрежие (което има структуроопределящ характер за формирането на БВП-то на страната). За целта Турция увеличава военноморските си сили - от бойни кораби до подводници, все повече разширява обема на собствения си военно-промишлен комплекс и проведе най-мащабното си военно обучение в началото на 2019-та година.

Тук аналогът с Китай се натрапва очевадно. Така например, Пекин води политиката на милитаризация на южнокитайското море със сходна цел - създаването на буферна зона и време за реакция при недоброжелателни действия срещу китайското крайбрежие, което е икономическият гръбнак на страната. В случая на Китай ресорните експерти казват, че става дума за "изнесена предна отбрана", в която островите - истинските и изкуствените - са "очите и ушите" на Пекин.

Концепцията на "изнесената отбрана" е нещо много добре познато за самата Турция. Анкара от години практикува тъкмо това, но в сухоземен аспект. Военни бази и пунктове на Турция изникват както в близката периферия на страната (в Северна Сирия и Северен Ирак), така и на регионално ниво (в Сомалия, Катар и Либия). Последното прави възможно и вече познатото на читателите тук аналогизиране на Турция с Иран и политиката на "съпротивителната ос" на Техеран (шиитските формирования от Ирак до Ливан). Този път обаче това, което Анкара реализира по суша, иска да осъществи и по вода. Оттук и акцентът върху нейната военноморска доктрина Синьо отечество.

В самата концепция Синьо отечество има два кръга от интерес за Анкара.

В първия влизат Черно море, Егейско море и Източното Средиземноморие. В този периметър Турция си поставя за дългосрочна цел да има оперативно предимство и физическо надмощие пред другите държави от региона. Това е непосредствената и първостепенна сфера на морско влияние за Анкара. Но логистичната връзка между гръцките острови в Егейско море и предимството на руския флот в Черно море (особено след окупацията на Крим) правят нещата повече от сложни за Турция. Гръцките съвместни обучения както със страни от региона, така и с Франция и САЩ, също внасят доза реализъм у Анкара.

Във втория кръг на Синьо отечество влизат Арабско море, Червено море и Каспийско море. В този периметър амбициите на Анкара са по-дозирани и държавата иска да бъде "страна за контакт" в случай на дискусионни процеси там. Именно този втори периметър от интерес за Анкара ни помага да разберем нарастващите връзки на страната с Пакистан (с акцент военно обучение и търговия) и засиленият турски интерес спрямо раздробените процеси в Йемен. Смяната на режима на Омар ал-Башир в Судан обаче възпрепятства на този етап планираната база на Анкара на остров Суакин в Червено Море. Китай и Русия продължават да държат по-силните карти спрямо граничещите с Каспийско море държави от Централна Азия.

В първия кръг на Синьо отечество (Черно море, Егейско море и Източното Средиземноморие) Анкара схематизира твърда и пряка връзка. Във втория (Арабско море, Червено море и Каспийско море) връзката се планира да бъде гъвкава и подвижна.

Именно актуалността на доктрината Синьо отечество в турските управляващи среди обаче кореспондира с нейната рецепция. За последната е характерна една дисциплинирана пропаганда, която масажира масовото съзнание на хората, особено на Балканите. Затова тук е уместно да съблечем някои от митовете, свързани с турската военноморска доктрина.

Първият такъв мит е, че Синьо отечество е част от неоосманизма на Ердоган. Изкушението е тази доктрина да се представя като "морската ръка" на неоосманзима. Без да обременявам читателя с терминологични еквилибристики, тук само ще маркирам, че неоосманизмът е добре погребан от поне 5 години насам. Днешната политика на турския президент се редуцира до категориите на обикновения - и характерен за хронологията на политическия ислям за страната - ислямизъм. А последният - като отражение на секуларната рамка на Република Турция, в която е бил създаден, винаги е бил националистически, така че и иредентистките импулси на Реджеп Ердоган не са новост.

Всъщност Синьо отечество като доктрина е продукт на турския адмирал Джем Гюрдениз (вече излязъл от активна служба). Същият е ляв националист и секуларист (и сам жертва на съдебната разправа на гюленистите срещу секуларните кръгове в страната под погледа на Ердоган). Но по-важното е, че Джем Гюрдениз е част от евразийското крило на турските военни и поддръжник на проруските кръгове около Патриотичната партия на Догу Перинчек. Именно евразийското крило на турските военни е все по-видимо и толерирано от Реджеп Ердоган (последното е свързано с подозренията на президента спрямо ролята на турските натовски генерали в опита за преврат в страната през 2016-та година).

В този контекст прави впечатление това, че ако ЕС и НАТО отхвърлят ревизионистката политика на Турция в лицето на Синьо отечество, то Русия е нетипично тиха по темата (тези дни руският министър на външните работи Сергей Лавров, на посещение в Никозия, някак неутрално, предложи посредничеството на Москва в региона). Но изправена пред ревизионистката политика на Анкара спрямо Източното Средиземноморие и Егейско море, Атина търси подкрепа на запад, а не на изток. Вероятно гърците чудесно разбират, че Турция и Русия имат съвпадение на интересите в посока на това EastMed Pipeline - проект, който трябва да доставя природен газ от Израел до Европа - да не се състои. Тук руският интерес е окончателен, за разлика от турския, който би предпочел въпросната тръба да не заобикаля нейната територия (понеже Анкара желае да бъде енергийния хъб в региона).

Вторият мит, свързан със Синьото отечество на Турция, произтича от първия. Ако уточнихме, че тази морска доктрина не е дело на Ердоган (а турският президент е по-скоро нейният актуален носител в момента), то следва да добавим, морските амбиции на Анкара спрямо Източното Средиземноморие и Егейско море ще останат актуални, независимо кой е на власт в Турция. В страната има повсеместен турски консенсус (ислямисти, секуларисти, националисти) спрямо необходимостта от ревизия на морското пространство на Турция спрямо Егейско море и Източното Средиземноморие.

Третият мит е, че доктрината Синьо отечество е актуализирана заради потенциалните залежи на природни ресурси в оспорваните територии. Без да подценяваме значението на последното, съображенията, свързани с националната сигурност на Турция, си остават приоритетни за Анкара. Наличието на евентуални ресурси в ексклузивната икономическа зона на оспорваните територии би било просто гарнитура към основното ястие.

Оперирането на митовете и реалистичното подхождане в конкретни категории би било полезно за предстоящата по-късно този месец среща на лидерите на държавите членки на ЕС, които ще дискутират именно напрежението между Гърция и Турция. Ако съмитът си позволи да завърши двусмислено или да протака реакцията си, както това вече се случва във формата на министрите на външните работи на ЕС, то от Източното Средиземноморие съвсем скоро може да се чуе звукът на счупеното.

И този път той няма да дойде само от гръцките чинии.

Мартин Табаков, news.bg

Още по темата

CHF CHF 1 1.81499
GBP GBP 1 2.14178
RON RON 10 4.026
TRY TRY 10 2.18285
USD USD 1 1.65286